Културата не е просто добра информираност

Под „култура” все по-често се разбира добра информираност. И по възможност всичко да е „бързо”, на един клик разстояние. Културата обаче винаги е слово, изискване за размисъл, изискване за време, съсредоточеност, метод… вслушване. Днес няма време за това. Това каза в интервю за Факти.бг писателката Емилия Дворянова, с която разговаряме по повод Денят на българската просвета и култура и на славянската писменост.

 

Как посрещате датата 24 май? С тъга, разочарование или надежда?

Посрещам го в къщата си на село, идеално време и място за писане. Тишина и отдалеченост от всякаква празничност, но самото писането прилича на празник, излизане от всекидневието и тревожност по нещо, което не знаеш дали ще се състои. Това може би е надежда, може да е и безнадеждност… човек често пише, за да си създаде надежда и да се почувства по-жив и нужен за себе си. Разочарованията са свързани с очаквания, аз нямам особени очаквания, освен може би няколко прилични думи,  ако успея да ги извадя от себе си. Но и да не успея, едва ли ще се разочаровам. Ако ме питате дали имам надежда за българската култура, за някакво нейно „възраждане”, не, нямам такива. Нито пък за „глобалната”. Но това не ме кара да се чувствам „безнадеждно”. Крепителят на надеждите ми е другаде.

Защо е важна културата на една страна?

Много трудно е днес да формулираме единно понятие за култура, за да определим и нейната „важност”.  Такова вече не съществува. То е размито, когато аз употребявам думата, няма как да бъда сигурна, че този, който я чува, я разбира по същия начин. Ето, последната „случка” с ордена „Стара планина”, предложен за Нешка Робева като „културен деец”, съвсем ясно го показва. Днес няма единен критерий за това що е култура, що е литература, музика… Медийно разпръскване на харесвани „неща”, с привидна стойност, задоволяващи масов вкус? Литературният канон с националистическо вложение в него? Какво разбираме под „култура”? Затова, каквото и да кажем за културата, за важността и потребността й, това е клише, пренасяне на стереотипи от миналото в един свят, който се трансформира и в тази му трансформация основни понятия, с които сме свикнали, се изпразват от смисъла си. Повтаряме ги, защото ни е неудобно да се отървем от тях. Ето, понятието „музика” например. Когато аз го употребявам, разбирам красотата и сложността на класическата музика в целия й обхват и форми. За ушите на моите студенти пък „музика” означава нещо, което моите уши не могат да понесат. Кое по-точно е важно за страната? Нещо, което може да бъде изнесено навън, за да й създаде добър „имидж”? Нещо, което създава спойка вътре в нея? Аз не знам, не мога да формулирам. Защото това „важно” е някакъв обществен, не естетически феномен, а аз така разбирам културата – като естетически феномен. Светът се глобализира, културата се стандартизира, става все по-компромисна и подвластна на пазара, стреми се да изпълни очакванията на публиката. У хората има неизтребима потребност да обменят душевните си вълнения и мисли за по-общи неща от самите тях. То е почти като обмяна на вещества. Това е прекрасно, „културата” винаги ще я има под някаква форма – въпросът е каква е формата. Мога да опиша понятието „култура” чрез други понятия като „бавно време”, „постоянство”, „усилие”, вдълбоченост в онова, което надхвърля всекидневното живеене на човека, но тя може да бъде описана и с понятия като „забавление”, „удоволствие”, „почивка”… Защо казвам всичко това? Защото чувството ми за разпад в разбирането на това  що е човекът и човешкото, а значи и в разбирането на онази най-висока негова дейност, става все по-силно и все по-трудно мога да преценя какво е нужно и какво не е нужно на този „нов” човек. Това не е обичайната смяна на поколения, а различна структура на мислене, различно пребиваване на човека във времето.

Защо у нас се неглижира духовността? Заради исторически наслагвания, манталитет или просто лоша политика от страна на държавата?

Не знам точно какво разбирате под „духовност”. За мене духовността е поглед в дълбината на времето и усет за трансценденция. Неща, които днешният прагматичен свят трудно понася. Когато хората от Църквата, вярващите, се борим за въвеждане на предмет „Религия” в училищата, някои си мислят, че се борим за въвеждане на някаква „религиозна идеология”. И те не подозират колко грешат. Борбата е за единствения начин, по който някои културни интуиции могат да намерят място в съзнанието на днешния човек. Но светът може би предпочита да се отърве от тези интуиции, може би Земята става отново, по един различен начин, плоска.

Преподавате на студенти. Какви са нагласите на младите хора? Каква е тяхната обща култура? Има ли истина в твърденията, че новите студенти с всяка следваща година прекрачват прага на университетите все по-незнаещи?

Днешният студент не е избран и подбран, на него не му се вменява задължението да бъде „елит”. Задачите са много по-прагматични и се изчерпват с оцеляване на пазара на труда. Такива са и нагласите, такива са и „високите цели”. Вече никой не създава у децата и младите „образ на света”, което е било някога цел на образованието. Те искат да знаят един определен „сегмент” от реалността, който са избрали, а не да знаят. Дори не подозират, че знание за отделното не е възможно без знание за цялото, поради което, до голяма степен, им липсва и любопитство. При тях най-ясно се наблюдава и сегментирането на времето, неговото „точкуване”. Понятието за време се е променило, може би защото липсва понятие за история. Векове, епохи… всичко това е пълна бъркотия, което пряко засяга и културата, за която всъщност говорим. Този „нов” човек е клипов, той няма нашата представа за време. Скоро един студент, в есе за фотографията, беше описал как фотографията започва да се развива в Средновековието. Никак не се учудих. Когато в час спомена за някой век, по-далечен от сто години назад, аз знам, че това не поражда представа в съзнанието. Преди се разстройвах, но вече разбрах, че и по този начин може да се живее и да се оцелява. Защо не? Просто нова култура на „клипа”, на моментния образ, на точката без линия в пространството. Под „култура” все по-често се разбира добра информираност. И по възможност всичко да е „бързо”, на един клик разстояние. Културата обаче винаги е слово, изискване за размисъл, изискване за време, съсредоточеност, метод… вслушване. Няма време за това.

След като миналата година Вашият роман „При входа на морето“ стана роман на годината, наскоро бяхте в журито на един от големите конкурси за романи тази година. Идва ли ново поколение романисти и какви са те?

Романистите не се движат на ята, в едно поколение може евентуално да има един-двама наистина добри писатели. Има много пишещи, има и добри занаятчии, но писателят е рядкост. Тази година беше награден един наистина много добър роман. Не всяка година има такъв. Тъй че много се радвах, че се случих в това жури и можах да дам гласа си за Здравка Евтимова.

Напоследък стана ясно, че много българи са концертмайстори на големи оркестри в Европа и света. Ще има ли инвазия на наши писатели в чужбина и какво е необходимо, за да се случи нещо подобно?

Музиката е „глобална” по своята същност. Тя не изисква превод – добрият музикант е добър музикант навсякъде. Литература обаче е език и в този смисъл винаги на първо е място национална, през езика е носител на идентичността на нациите. Разпространението й е далеч по-трудно и изисква по-специално усилие. Много страни го правят, имат наистина национална политика в това отношение, тук не се случва. Или сме бедни, или инстинктът за съществуване на нацията се е изчерпал… не мога да преценя. Появяват се обаче някои форми за подпомагане на преводи като фондацията на Елизабет Костова или новите инициативи на НДК и Светлозар Желев.. Това е добро, но наистина е трудно. Все пак вече доста български книги се превеждат в чужбина, но никой не го отразява, минава незабелязано, някак не е интересно на масовия човек, който дори да чуе, едва ли ще прочете. Само през тази година една моя книга - „Концерт за изречение”, излезе на английски, на френски и на унгарски, в момента се подготвя издание на руски. Кой знае това и кой се интересува? Литературата става все по-маргинална. Ако авторът сам не започне да шуми, никой няма дори да разбере. А това не е точно работата на автора, има и такива, които не са изпълнени с „медийни копнежи”. Но да не се лъжем, че преводът на една или друга книга задължително е свидетелство за „качество”. Издателският бизнес се движи по законите на бизнеса, мотивите му са от най-разнообразен порядък.

В едно интервю казвате, че масовата култура е непобедима, а литературата трябва да бъде наистина радикална. Още ли мислите така? И всъщност, защо да трябва да се побеждава масовата култура? В крайна сметка, тя винаги е съществувала паралелно с високата култура.

Не, не винаги е съществувала. Да не я бъркаме с фолклора, с народната и градската култура на отминалите времена. Съществува откакто има масови медии, а след появата на интернет и социалните мрежи, „културната” ситуация съвсем се промени. Самото понятие „маса” се ражда в определен исторически момент, не много отдавна. Високата култура стеснява периметъра си, защото по определение няма как да е масова, а значи не може да е пазарна. Всъщност точно тя става маргинална,  „субкултурна”, радикална, а влиянието й върху развитието на света и човека  се минимализира. Културата в класическия смисъл на думата съдържа в себе си общи ценностни критерии, йерархии и авторитети. Това днес е невъзможно, в мрежовия свят всеки е „авторитет”, в този смисъл класическата култура е мъртва, погребана в музеите. В момента последните й „мохикани” си отиват. Но това не е болест за умиране, просто ще се роди нещо друго, задоволително за потребителите, които и ще го пораждат. Представяте ли си как някой 20 годишен младеж чете томовете на Балзак? На Толстой? Или се затваря месеци в стаята си и потъва в световете на Пруст или Джойс, защото няма как по друг начин те да бъдат четени, освен бавно и упоително? Аз не си представям. Изкуството не е „вечно”, „вечни” неща в света няма, „образите” на света отминават все по-бързо. Вероятно не трябва да плачем за това. Със сигурност не е „болест за умиране”, болестите за умиране са другаде.

Гордеем се с кирилицата, това е едно от безспорните неща в историята ни, независимо от каква народност са били Светите братя. Днес в този "бърз" свят, някои смятат, че тя е пречка. Какво е Вашето мнение?

Само мисълта за това ме ужасява. Това е пълен отказ от "себе си". Желание да не бъдеш, да се претопиш, да бъдеш забравен. Самоубийствен нагон. Може и до това да се стигне... кой знае?