"Като за последно" взе наградата на публиката на Златна роза 2020

Новият филм "Като за последно" от режисьора на "Летовници" и "Корави старчета" грабна наградата на публиката на фестивала на българския игрален филм Златна роза 2020.

Фестивалът се проведе от 24 септември до 01 октомври, а филмите, взели участие, бяха безброй много. Сред тях се открояваха заглавия като "18% сиво", "Диви и щастливи", "Ягоди", "Черупки" и "Пари". Голямата награда се присъди на филма “Страх” със сценарист и режисьор Ивайло Христов.

Наградата на публиката бе присъдена на филма “Като за последно”, продуцент: Урбан медиа – Стоян Стоянов; сценаристи: Божан Петров, Ивайло Пенчев, Весел Цанков; режисьор: Ивайло Пенчев; оператор: Георги Челебиев.

Самият Ивайло Пенчев не скри сълзите си след получаването на наградата пред пълния салон.

Прожекцията, която закри конкурсната програма на фестивала, предизвика огромен интерес и запълни голямата залата на Фестивалния и конгресен център във Варна, като организаторите се бяха погрижили за всички мерки, свързани с пандемичната обстановка и дори се наложи да върнат зрители, които не си бяха закупили предварително билети.

„Изключително сме развълнувани от реакцията на публиката по време на прожекцията и бурните аплодисменти, с които зрителите съпроводиха финала на филма.“, споделя режисьорът Ивайло Пенчев. „Отново събрахме великолепен екип и създадохме един топъл и човешки филм за отношенията в семейството и между хората и разбира се, за любовта.“

„Като за последно“ е филм за малките и големите, за всички, които искат да си кажат нещо важно, но нямат време за проблемите на другия. „Като за последно“ е история за общуването между поколенията, разказана с намигване и доброта. Смислена е тази история, макар вътре в нея тъжното и веселото да са като сиамски близнаци. И един голям мост, свързващ кварталите на Варна, присъства във филма. Този мост е пресечната точка между миналото и бъдещето, между любовта и омразата. На моста кръстосват саби две съдби, които се преплитат неочаквано. Винаги съм се питала защо старите хора разбират по-лесно своите внуци, а родителите не успяват да се впишат в логиката на децата си? „Като за последно“ предлага ценно тълкувание на тази тема, но за да го усетите, е необходимо да надскочите първия, физическия пласт на филма и да потърсите в себе си някоя своя история, в която гневът ви е надделял над чистия разум спрямо поведението на близки и далечни роднини.

И ако един баща среща непознато момиче в нощта и решава да му помогне като компенсация, че не си общува със своите дъщери, дали тази среща ще го възнагради с нова философия за живота? Та нали възрастните знаят и могат всичко? Уви, не е така – учим се в движение. Казваме си истините в движение, важното е да ги изричаме, да споделяме какво мислим за другия, независимо от полюсите на оценките ни. В „Като за последно“ има от всичко – любов, омраза, предателства, има и вяра.