2 075

Значение на понятията Меония, Имеон, кимерийци, Колобър

  • милена върбанова-
  • имена-
  • значение-
  • произход-
  • имеон-
  • колобър-
  • меония-
  • кимерийци

Внимателният и ерудиран сравнителен анализ на имената, който отдавна наричам "словесна археология", може да ни доведе до много по-точни резултати в изследването на най-древната история

Милена ВЪРБАНОВА

В статията си "Две теории за произхода на българите - една истина", любезно публикувана от сайта факти, твърдя, че понятията Меония и Имеон имат идентичен смисъл - "утроба". До това заключение стигнах само по езиков път, противопоставяйки "пеон, пейон" на "меон, мейон" и откривайки, че началният звук "и" в названието Имеон не бива да се взема предвид в тълкуването му - исконното понятие е и си остава Меон. Ако "разровим" още по-дълбоко това слово, ще стигнем до самото разковниче на това изначално понятие. Разковниче, което ни е известно от Балканския полуостров и Палестина.

Названието Имеон на планинската система, състояща се от Памир, Тян-шан и Хиндукуш, се явява в изворите като Емавон, Емаон, Емаус, Имаон, Имавон, Имай, Имаус, Емай, което е установено от българските учени, основателно приемащи всички тези имена като отнасящи се към един и същи обект. Някои изследователи все пак са били заблудени от сходството в имената Имай и Хималаи и търсят древния Имеон в Хималаите. Такава идентификация, разбира се, е невъзможна, защото в "Ашхарашуйц" ясно е посочено, че Имеон има уникалната форма на "разтворен пергел" или на буквата "люн", а подобна специфична форма притежава само централноазиатската планинска система, включваща Памир,Тян-шан и Хиндукуш. Донякъде грешката на тези учени "е вярна", тъй като българско присъствие в най-дълбока древност в Хималаите и в техните подножия би могло да се проследи в топонимоята - например в названието на държавата Бутан - и в указаната от ведическата традиция "обител на Бригу" в Непал, "на източния бряг на река Гандак". Но Имеон не трябва да се бърка с Хималаите, нито да се приема като общ за двете названия коренът "им". Истинският корен на думата Имеон - И-Меон - е "мео, меон".

Отправна точка за този повторен сондаж в значението на названието Имеон, ми дава неговият вариант Емавон, използван в "Ашхарашуйц". Това име всъщност води към названието Ематия, както в древността е била наричана Македония. Тази пресечна точка не указва, че в подножоята на Имеон са живели "македонци", макар да допълва безбройните доказателства, че т.нар. македонци всъщност са част от българския, пеласгийски и тракийски етнос дори в най-древна епоха. Ематия ще рече "кръв", а още по-точно "Майка" - Е-Матья - и оттам "земя", "родина", родна страна" - "майка-кърмилница". Същото име - "кръв" носи и Хемус, макар че в този случай, според Аполодор, става дума за пролятата кръв на Тифон. Интересно е, че латинският глагол meo - "движа се" - по отличен начин се отнася към кръвта в биологичен смисъл - тя се движи и нейното движение дава живот на организма.

"Гръцкото" название на кръвта αιμα ( ema ) ни води директно към прадревното понятие Ма - Майка.

Ето че моето тълкуване на Меония и И-Меон като "утроба" се потвърждава и от този анализ, който пак по лингвистичен път, но от друг ракурс, доказва, че тези названия ознават "кръв" и най-вече "майка". В статията си "Ода за амазонките" намекнах, че може би старото име Меотида на Азовско море, тясно свързано с историята на българския етнос, също произлиза от Меония, а не от "мътна", като твърди Страбон в своята "География". Но авторитетът на големия древен учен е необорим, а и аз изказвам само едно мое предположение, засега неподкрепено с други изследвания.

Внимателният и ерудиран сравнителен анализ на имената, който отдавна наричам "словесна археология", може да ни доведе до много по-точни резултати в изследването на най-древната история, отколкото ровенето в трудовете на стотици безкрили учени от XX век, когато множество исторически истини бяха подменени с арогантни заблуди. Имената обаче няма как да бъдат подменени, словото не лъже. Ако методът на "словесната археология" се прилага по-широко от съвременната българска историография, при участие и на изявени литератори и майстори на словото, а не само на буквояди, знанията ни за далечното минало на нашия народ щяха да са по-напреднали, хиляди читатели нямаше да бъдат отегчавани с безсмислени съчинения, в които не се казва нито една нова дума, тонове хартия щяха да бъдат спестени и цели хектари гори, пожертвани за хартиената индустрия, щяха да бъдат спасени за благото на природата и човека. За напредъка на науката, както и за всяка житейска кауза, е далеч по-необходим панорамният поглед на орела, отколкото упорството на плъха в избата.

Може би трябваше да озаглавя цитираната си в началото на настоящия текст статия "Две теории за произхода на българите..." по-скоро "Три теории ...", като включа в нея и тезата за кимерийския произход на нашия народ. Най-известният защитник на тази теза е големият възрожденски националревоционер и учен Г.С.Раковски. Както всичко изречено от този велик български интелектуалец, кимерийската теория има своите дълбоки основания и ако бе продължена от българските историци през XX в., тя щеше пряко да ни изведе към историческата истина за българския етногенезис. Но, уви, тя е била осмяна и отхвърлена, също както и езиковите прозрения на Раковски. В днешно време неин пламенен застъпник е изследователят Кирил Милчев, автор на монографията "Древната българска история. Кимерийци. Хуни. Българи" ( 2005 г. ). Моето убеждение е, че и кимерийската следа води отново към заключението за пеласгийския и тракийски произход на българския етнос и между кимерийската, памирската и тракийската теория за нашия етногенезис, няма съществени различия. Ето защо смятам така:

В Книга Пета, гл. 2 на труда си "География", Страбон съобщава изключително интересния от гледна точка на българската история епизод за нестинарите в Тирения ( Етрурия ), който е част от сложната обредност, свързана с култа към огъня на един особен народ, наречен от географа "фалиски" или "фалерии", говорещ свой особен език. В статията си "Траки и българи в древна Италия" се спирам на този разказ у Страбон и тълкувам названието "фалиски ( фалерии ) като "вълиски" ( вълерии ), тоест "вълци", свързвайки го с италийските волски, народ с лидийски произход, част от етруските - и в крайна сметка - от българите. Убеждението, че "особеният народ" фалиски е свързан с българите, се подкрепя от името на планината, чието подножие обитават - Соракте. "Валийски" обаче е езикът на Уелс ( Wales, Вaлeс ), като смисъла на названието на тази британска област в редица мои текстове съм разтълкувала като "вълк" - Wales - Вълeс. На собственo уелски - " валийски" език - името на Уелс е Cymru - Къмри, а уелският език се нарича от самите уелсци cymraeg или gymraeg.

Известно е, че кимерийците, наричани kimeri - κιμμεροι - в гръцките извори - са назовавани gimiri и gamira в асирийските и акадски текстове. Някои съчинения ги свързват с Гомер, син на Яфет, син на Ной. Втората съставка "мир" или "мер" в тяхното име и в това на Гомер, мога да тълкувам по един единствен начин - като "море". Първата съставка "ки" или "ко" не означава нищо друго, освен "от". Това тълкуване е съзвучно с името на библейския град Гомор на брега на Мъртво море, чийто смисъл разясних като "от морето" - " Го мор" - в статията си "Содом, Гомор и Витлеем - значение на имената". За да няма недоразумение във връзка със заклеймените в библейския текст жители на Содом и Гомор, ще повторя казаното от мен и в други статии, че това клеймо е напълно незаслужено и областта на "петоградието" в самата Библия е оприличавана на "Едемската градина" по своята култивираност, плодородие и невероятна красота.

Следователно понятието "кимери", "гимери", "гамира" ще рече "хора от морето", "морски хора" , "морски народи" с всички произтичащи от това заключения. В Палестина то би трябвало да е свързано с името на основния предеврейски народ амореи - началната "а" в етнонима не значи отрицание, а "от", "отвъд" - презморски. И изненадващо, точно в Палестина има градове с имена Емаус и Макед - "майка". Названието "кимери, гимери" - "от морето"- е в идеален синхрон с името Измир - "из морето" - на древния град, както и с името на областта Кашмир - "убежище за дошлите от морето" . Името Ида - "идвам, пристигам" - на планините в Троада и на остров Крит също вероятно е свързано с "идващите от морето", както и самото име на Индия ("ида").

Първото споменаване на κιμμεροι в "гръцкия свят" е в Песен 11 на Омировата "Одисея", в която поетът ги описва като живеещи в печалната страна на сенките, далеч на север в океана - дали има предвид точно кимерийците, появяващи се в по-късни източници - Херодот, асирийските архиви, надписите на Дарий I - или това е някаква пеласгийска общност - "морски хора", останала изолирана от света ? Дали не става дума за Британия отпреди идването на бритите ( бриги )?

През 8-6 в. пр. Хр. кимерийците господстват в Мала Азия и Кападокия носи тяхното име - Гамирка. Те завоюват Фригия и превземат столицата ѝ Сарди, но по-късно са разбити от фригите и името им изчезва в изворите. В Ликия, в днешна Турция и досега съществува град Кемер, недалече от Анталия. Най-старият квартал в моя град Враца също се нарича Кемер, уж заради едноименната кесия, но врачани назовават "кемер" гордия, непреклонен, свободолюбив човек. В района на Анталия се намира и планината Химера, чиито постоянни пожарища напомнят за чудовището Химера, дъщеря на Тифон и Ехидна, опустошавало някога Ликия.

В статията си "Кимерийци и българи" Кирил Милчев привежда споменатото в Джагфар тарихи, но вероятно преписано от "изгубената книга" "История на България", за която говори андалузкият историк Ал-Гарнати, посетил Волжка България през 12 в., твърдо убеждение на волжките българи, че "началата на нашите начала са в племената Синд и Имен" ( авторът прави всички уговорки по повод недостатъчно проверената достоверност на труда Джагфар тарихи ). Съобщението обаче звучи убедително, защото в него се споменава фиксираното и в други източници понятие Имеон - Имен. А щом се споменава Имеон, вероятно и родството с "племето Синд" е исторически достоверно - и под това название трябва да разбираме както синдхите в днешен Пакистан, така и синдите в Синдика на Таманския полуостров, и синтиите на Балканите ( по поречието на Стримон ) и на остров Лезбос. Названията на тези синдхи, синди и синтии звучат много сходно и вероятно ще рекат едно и също - "идващи" - това, което всъщност означават имената на Инд и Индия. Дали не става дума за спътниците на Дионис, отпътували в онези предели, а после завърнали се обратно?

Акцент, на който си заслужава да се спра, е тъждеството на понятията "мир" - "море" ( mir, mer, mar, мор - в смисъл на море ) - и "свят". Това сливане е явно доказателство, че човешкият род от най-древни времена е бил запознат с историята на Земята - когато тя е била покрита само с вода и не е съществувала суша. Светът е бил първичен океан и Дух Божий се е носил над водата. В нея, водата, са се съдържали зачатъците на цялото "земно здание". От "мер" -"море" - еднозначно със "свят" ( светлина ) произлиза гръцката дума μερα - "ден". "Мир", "мер", "мар" влизат в състава на множество имена - например Владимир, Волдемар и пр. Чрез съставката "мор" ( "море" ) можем да си изясним смисъла на древни български имена като Умор ( в морето, от морето ) и Мортагон - Омуртаг, а също значението на понятията Шумер ( "от морето") и "кумир". Всички те доказват пеласго-тракийския произход на нашия народ и връзката му с морето.

Така че адептите на кимерийската, памирската и тракийската теории за етногенезиса на българите няма защо да водят пунически войни помежду си - техните тези се допълват една друга и са парчета от една и съща величествена мозайка.

Отдавна исках да споделя едно прозрение, което в контекста на съобщението на Страбон за култа към огъня и нестинарите - танцуващите върху жарава "фалиски" в Тирения, както и разкритата в Пураните и други древни индийски писания, мисия на великия мъдрец Бригу, предал на хората силата на огъня, добива удивителна правдоподобност. От времената, в които сикулите се заселват на Италийския полуостров, та до ден днешен, най-южната негова част се нарича Калабрия. Това име неумолимо ми напомня българското жреческо звание "колобър" и може би истинското название на тая прекрасна област е било Колобрия в дълбока древност. Но какво означава "колобър" ? Значението на това загадъчно поприще е "Жрец на Слънцето". Защото "КОЛО" означава "КОЛЕЛО" - СЛЪНЦЕ. Ето едно блестящо доказателство, че между езика на древните и този на съвременните българи има пълна приемственост.



Свързани новини