Светлозар Желев: Литературата днес е триумф за талантливите и смели автори

Радост СТАНЧЕВА

Макар и „на патерица”, честитим рождения ден на човека-книга Светлозар Желев, който на 18 юли стана на 49 години.

Визитна картичка: професионален читател, редактор, писател, преподавател в СУ „Св. Кл. Охридски”, водещ на престижни литературни рубрики, блогър, съосновател на фондация „Елизабет Костова”, издател на книги, ръководител на Националния център за книгата в НДК.

Известен като ментор на стойностните български книги, или накратко, човека-книга, Светлозар Желев започва като обикновен книжар на площад „Славейков”, продължава като редактор на книги и на различни лит. издания, през търговски директор, администратор, литературен гид и експерт, до ръководител на Националния център за книгата в НДК. Не обича да бърза, затова действа, мечтае и понякога ускорява ход, но... по-бавно. За неговата философия на т. нар. бавно живеене пак ще стане дума към края на тази история.

А сега нека върнем „лентата” назад, към 90-те години на 20-ти век и първата петилетка на нашия век, когато родното книгоиздаване трудно дишаше, давейки се в океана от чужда литература и чужди лит. звезди. Българският читател се прехласваше по касови имена като Джон Гришам, Даниел Стийл, Дан Браун, Паулу Коелю, Сандра Браун... (Тук списъкът е много по-дълъг.) Фактите са си факти: докъм 2000 г. дори най-големите ни книгоиздателства не желаеха да рискуват, като публикуват наши съвременни писатели. Оправдаваха се с това, че българинът не харесвал и не четял родната си литература, а главно чужда, западна. Затова и издателите залагаха само на сигурни имена като Стефан Цанев, Радой Ралин, Дамян Дамянов, Недялко Йорданов... Ако перифразирам заглавието на известния роман на Ремарк,

На българския книжен фронт (почти) нищо българско не се случваше

Ето как Светлозар Желев обобщава този най-тежък период от съвременното ни книгоиздаване. „Издателите на книги в България години наред (и особено през 90-те) бяха подвластни на чуждата литература и отказваха да издават наши автори. Много български писатели бяха принудени да издават книгите си под английски псевдоними, за да бъдат забелязани. И медиите не отразяваха българската литература, и читателите я неглижираха... Когато в ИК „Сиела” започнах да издавам български автори през 2005 г., първата книга беше "Майките" на Теодора Димова, а повечето колеги гледаха на това начинание с насмешка. Но след целенасочена и постоянна работа, резултатите идват.”

Всъщност 90-те години на миналия век са тежък препъни-камък за българската книга; най-мъчителният, най-закостенелият дотогава период. Държавното книгоиздаване и неговото разпространение просто умират след Десети ноември 1989 г., а след 1990 г. се раждат и роят всякакви нови издателства. И в този болезнен преход към пазарна икономика единствено Божана Апостолова от пловдивското издателство „Жанет 45” дръзва да публикува съвременни български автори. Прави го системно и целенасочено. Заглавията, издадени през 90-те години с логото на „Жанет 45”, ще останат в историята на най-новото българско книгоиздаване. „Божана беше пионерът на този литературен прелом, споделя Светлозар. С чиста съвест отново ще кажа, че

Божана Апостолова заслужава да ѝ се издигне паметник днес,

в знак на уважение и респект към творческото ѝ дръзновение.”

Времето около 2005 г. е разделителната линия в „размразяването” на националното книгоиздаване; някои по-големи издателства бавно отварят очи и започват да забелязват съвременните български автори. „Колибри”, „Хермес”, „Обсидиан" и други постепенно се насочват към наши писатели, и литературният въздух най-после се раздвижва.

Светлозар често дава този красноречив пример, свързан с мечтата му българинът да започне да чете именно български книги. През 2007 г. споделя с Йордан Панайотов (собственикът на книжарници „Хеликон”), че негова искрена мечта и цел е българска книга да достигне първото място по продажби в тяхната търговска класация. А книжарят му отвръща, че това е невъзможно, и че от създаването на "Хеликон" българска книга не е влизала дори в топ 100, камо ли в първите 10 най-продавани заглавия...

„Няколко години по-късно, беше през 2010 г., Данчо Панайотов ми звънна да ми каже, че е запомнил разговора ни, и че (за първи път в историята на "Хеликон") българска книга е оглавила тяхната класация за седмицата, спомня си Светлозар.

Топ-книгата беше "Мисия Лондон" на Алек Попов.

„Романът на Алек стана номер едно, още преди едноименният филм да се завърти по кината. Ето, казах си аз с надежда: моите мечти са големи, но точно те ни правят това, което сме.”

За деветте си години като директор на „Сиела”, менторът успява да издаде повече от 500 книги на български автори. Така, година след година, се повишава и количеството, и качеството на най-новаата българска художествена литература.

Светлозар продължава да мечтае, вървейки и действайки по дългия път към мечтите. Впоследствие, през 2014 г. той оглавява Националния център за книгата в НДК. В много интервюта тогава го питат как вижда реализацията на това "българската литература да заеме подобаващото ѝ се място на световната литературна карта и в България" – водеща цел в дейността на Центъра. Отговаря, че това ще стане факт, когато големите световни книжарници като "Foules", "Borders", "FNAK" и други, започнат да продават книги и на български автори, а в България класациите по продажби са оглавявани постоянно от тях. Дори дава като образец за истински успех този пример: 7 от 10 книги в годишните класации по продажби (на големите ни книжни вериги) да бъдат от български автори. Мечтата му отново се сбъдва – през изминалата 2022 г. вече 7 от 10 книги в годишните класации са именно на български автори. „Нещо повече: от пролетта на тази година навсякъде по света в книжарниците можем да намерим и романа "Времеубежище" на Георги Господинов. Той стана тазгодишният носител на престижната литературна награда "Booker International", което надмина дори и моите мечти, но беше абсолютно закономерно”, с гордост добавя Светлозар.

Фокусирам нашата история и върху друг актуален въпрос – за статута на Националния център за книгата (НЦК) в НДК, чийто ръководител е той от основаването му през 2014 г., с известно прекъсване. Към днешна дата,

статутът на НЦК е неизяснен от държавата и остава висящ

Създаден бе през 2014 г. като структура и реално звено от дейността на НДК, но без да има официален статут. Идеята за основаването на Центъра идва от тогавашния директор на НДК Мирослав Боршош. Смисълът и целта e това звено да работи в полза на обществото и да провежда културни инициативи като държавна организация и държавна структура, с право на търговска дейност, каквато Центърът няма до момента. За съжаление, през тези близо 10 години активен живот статутът на Центъра за книгата в НДК все още не е решен. „Продължавам да настоявам и да пиша препоръки за уреждане на въпроса още от 2009 г. насам, като се обръщам официално към всяко едно министерство на културата и към всеки един негов министър”, признава Светлозар.

Дано последното българско правителство най-сетне прояви политическа воля и реагира адекватно, като разпише официалния статут на Центъра. Така или иначе, той живее своя пълноценен живот и сега – на 100% „де факто”, а неговият шеф обещава да направи всичко възможно това да се случи и „де юре”...

„В началото бе книгата. И морето.”

В този разказ около създаването на фондация „Елизабет Костова” има много топлота и романтична отдаденост. (Виж текста в сайта на Фондацията – www.ekf.bg, бел. авт.) Като неин съосновател преди 16 години, Светлозар отлично знае кои са приоритетите в дейността ѝ през тези години. Всички конкретни инициативи: и творческите ателиета по превод, и Созополските семинари по творческо писане, и наградата „Кръстан Дянков” за превод на съвременен роман от английски на български език, и останалите, са съчетани в своята единна цялост. Комплексният подход в интегрирането на всички дейности в един общ културен проект, са обединяващ приоритет за Фондацията за тези 16 години. Семинарите в Созопол по творческо писане, например, традиционно събират една креативна общност от български и англоезични писатели, преводачи, редактори, модератори, лектори от много държави и континенти. Тази общност си обменя ценни идеи, познания и опит, и излъчва своите реални участници при създаването на съвременна художествена литература с висока стойност. (Един от първите лектори и инструктори в Созополските семинари е писателят Георги Господинов.)

Друг пример: наградата „Кръстан Дянков” за художествен превод на англоезичен роман на български език, е популярна инициатива на Фондацията, успяла да поощри и да „отгледа” силна общност от български преводачи. Отличието се връчва за 16-а поредна година и е в размер на 3 000 лева. Благодарение на каузата „Кръстан Дянков” и на творческите ателиета по превод нивото на нашите преводачи значително се повишава. Фондация „Елизабет Костова” действа активно и за популяризиране на съвременната ни художествена литература в англоезичния свят, насочвайки към нея световното внимание, което тя заслужава. Благодарение на американското издателство „Оpen Letter Books” вече 12 български писатели са преведени на английски език и се продават на книжния пазар в САЩ. Сред тях са таланти на перото като Георги Господинов, Милен Русков, Ангел Игов, Захари Карабашлиев, Христо Карастоянов, Албена Стамболова, Вергиния Захариева и др.

Ателиетата по превод, лекциите и срещите с различни писатели, резиденциите за писатели и преводачи, които се организират в партньорство с други институции, са само част от разностранната дейност на Фондацията – истински образец за литературна дипломация от най-високо ниво.

На премиерата на един от романите на Елизабет Костова в Пловдив, издателят Манол Пейков казва за известната американска писателка: „Елизабет Костова върши работата на цяла една държава по отношение на литературата ѝ. Защото нашата държава в това отношение я няма. Фондацията на Елизабет е посланикът на българската книга в Америка.” Достатъчно показателен цитат, който не се нуждае от коментар.

Всъщност Манол Пейков и Светлозар Желев са приятели, и лит. гилдията го знае. Наскоро човекът-книга пусна интересен пост за пловдивския издател в профила си във Фейсбук, илюстриран от тяхно селфи:

„14 години приятели във Фейсбук, бачо Маноле, честити да са ни! От Созопол до Франкфурт, и от Лондон до Тбилиси, много неща преминахме, и GRANTA България правихме, и песни пяхме, и в конференции, телевизионни предавания, книжни представяния, панаири на книгата, и в какво ли още не участвахме. Надявам се още много неща да направим, все добри, умни и красиви!”

И така, стъпка по стъпка, историята на прочетената българска книга (в България и по света) продължава своя път, подкрепена и от фактите. От 2010 г. насам в България всяка седмица се издават средно около 200 нови книги и близо 10-11 000 заглавия годишно. Сред тях все по-плътно присъстват стойностните български автори – харесвани, коментирани и споделяни. Расте и броят на техните читатели и почитатели, на феновете им в социалните мрежи. Талантливите ни „пера” бележат истински издателски бум през последните няколко години; вече няма и помен от мрачния ступор на 90-те години... На ход са талантливите родни автори. И не само талантливите, но и смелите автори, които не се боят да експериментират с нови и модерни писателски похвати – и в прозата, и в поезията, и в другите лит. жанрове. Да, на ход са, и няма нищо чудно, че тези автори не само растат динамично с всяка следваща година, но и вече формират добрия естетически вкус на българския читател.

Светлозар не крие имената на своите фаворити. Нормално е всеки професионален ментор да има предпочитани писатели, чиито творби са му най- скъпи. Между тях са Георги Рупчев, Виктор Пасков, Деян Енев, Александър Секулов, Елена Алексиева, Галин Никифоров, Милен Русков, Теодора Димова, Алек Попов и Емил Андреев. Не би пропуснал също и Здравка Евтимова, Владимир Зарев, Захари Карабашлиев, Георги Бърдаров и Рене Карабаш. В книгата си „България за напреднали” публикува пълния списък с любимите си български книги, поети и писатели. (Стр. 276-279 от цитираната книга, бел. авт.)

Със сигурност обаче, номер едно в класацията на Светлозар е Георги Господинов. Наградата „Букър” за романа „Времеубежище” е изключително важен приз за съвременната българска култура, която качва България на световната литературна сцена. „Това е напълно заслужена награда, която е повод за истинска национална гордост и самочувствие, давайки увереност и на останалите ни талантливи автори. Георги Господинов направи радикалния и толкова чакан български пробив в най-новата световна литература; открехна една важна врата, през която сега трябва да влезем без колебания, с високо вдигната глава”, заявява Светлозар.

Подчертава казаното, добавяйки, че българските писатели би трябвало повече отвсякога да се отнесат отговорно и с разбиране към важната мисия, която носят и тепърва ще носят за развитието на съвременната култура не само у нас, но и по света. Посланици на българската книга като Георги Господинов, Елизабет Костова, Божана Апостолова и други, са двигателите на българската литература днес – напред и нагоре...

За бавното живеене като извор на баланс и хармония

Първата книга на Светлозар е „За бавното живеене и насладата от живота” (2020 г.). Следват още пет: „България за напреднали”, „Храната, начин на употреба”, „Опитай това”, „Любовта за напреднали” (в две книги: „Жените за любовта” и „Мъжете за любовта”). Тук ще се спра само на първата.

Светлозар е автор в сборника и негов съставител, а самата книга се ражда по странен и неочакван начин. За един уикенд му се налага да прочете цели шест книги – новоиздадени и в ръкопис, за рецензия, отзив или решение за издаване. Мобилизира се и се справя, но в края на неделния ден, на ръба на „прегарянето”, написва своя „манифест” за бавното живеене. И го публикува във Фейсбук. Ефектът е впечатляващ: близо 200 000 души прочитат и споделят поста само за няколко дни, цитират го и много медии. И ето как неочаквано бързо Светлозар се превръща в „гуру” на бавното живеене.

Книгата съдържа различни негови текстове: наблюдения, размисли за нещата от живота, импресии; има и интервюта, които е давал за медиите. Но оригиналното е в подхода му като съставител на сборника: Светлозар отправя покана към известни български автори да напишат специални текстове по темата за бавното живеене. Всички те разглеждат бавното живеене не като блажено излежаване на дивана, а като постигане на вътрешна хармония в самите нас. В споделяне на спокойствието, на свободата, на искреността и добротата, така че да се чувстваме комфортно в собствената си кожа.

Бързият Фейсбук харесва... бавното живеене

Необичайно, но – факт. Тъкмо бързото харесване и бързото споделяне във Фейсбук правят известна философията на нейния автор за бавното живеене. Но социалните мрежи вече са символ и запазена марка за бързина и динамика. В тях няма място за дълго умуване и бавни реакции; нещо повече, мрежите крият опасни рискове, въпреки реалната информационна полза, която ни носят. Обективен и откровен както винаги, Светлозар е категоричен, че „те влияят изключително много и водят до пристрастяване. Ние зависим от телефоните си, втренчени сме постоянно в тях, като в това число включвам и самия себе си... Но в следващия момент усещаме, че почваме да се превръщаме в техен слуга. Затова тук ще перифразирам стария израз, че парите са добър слуга, но лош господар – същото е и със социалните мрежи – те са добра услуга, вършат много работа, но ако ти станат господар, става и опасно, и вредно.”

И за финал на нашата история, отново ще припомня популярния „манифест” за бавното живеене, в неговия оригинал:

„Писна ми да бързам. Писна ми от бързи срещи, бързи погледи, бързо четене. Цялото ни общество е изградено набързо. Набързо сготвяме нещо, набързо хапваме, набързо се виждаме с приятели, набързо вземаме някоя почивка за лятото, набързо минаваме да гласуваме, набързо се влюбваме и набързо разлюбваме. Това бързане унищожава цивилизацията. Бързите удоволствия, без да се замисляш, без да вникваш надълбоко, без да се отдаваш, без да влагаш душа, в каквото и да е, от секса през политиката до ежедневието и бита, водят до неприемлива загуба на човечност. Ние дори играем набързо някоя игричка в метрото, прочитаме няколко страници, послушваме някоя песен в Спотифай. Къде е сливането с изкуството, с красотата в живота, в нежното отпускане по вълната на естетическото възприятие? Осакатяваме се, осакатяваме цялото общество.

Призовавам за бавност, спокойствие, душа, красота, разумен и обмислен избор, споделяне и трайна и изпълваща наслада от нещата от живота. Наслаждавайте се на всяка страница, всяка глътка, хапка или вдишване, на всяка дума, приятелски жест, прегръдка, усмивка, докосване. Променяйте света около вас, за да могат всички да се чувстват така. Избирайте бавно и умно, гласувайте. В политиката няма празнота, оставената от вас непусната бюлетина ще бъде пусната от човек, който ще го направи вместо вас. За това гласувайте и променяйте, бавно – революциите са идейни, качествените промени на обществото, манталитета, мисленето са еволюционни. Бавно. Но постоянно. С удоволствие от всеки миг.”

Из книгата "За бавното живеене и насладата от живота"