„Моби Дик“ в Народния театър – като сказание и предсказание

Който е имал щастието да бъде погълнат от романа на Херман Мелвил подобно Йов от утробата на кита и в последствие изплют, е преживял своето просветление с желание да бъде осмислено и предадено нататък преживяното, разтълкувана философията, двойствеността на смислите и значенията, могъществото на символите.Това предизвикателство са поели писателят Атанас Секулов и режисьорката Диана Добрева с амбицията дори и тези, които не са чели романа за митичния капитан Ахав преследващ белия кит и сам преследван от него, да схванат посланията, които вечно тревожат човешкия дух. Да разчетат в образи и слово сложната алегорична тъкан на произведението. Защото днес имаме имаме особено силна нужда от това.

В своята интерпретация на романа Александър Секулов, чиято е драматизацията и Диана Добрева, като режисьор, са се възползвали от всички възможности, които предлага сложната му материя, защото в него има и драматургия и поезия, той е и своеобразен философки трактат, и същевременно документалистика. А като цяло е алегорично предупреждение за това как обсебеният от жажда за надмощие човешки дух е в състояние да обрече на гибел света.

Режисурата се разчита на въздействащата сила на визията, пластиката и музиката, познат стил на Диана Добрева, разгърнат до вселенски размах в спектакъла. Потъналата в мрак сцена поглъща съзнанието, а мултимедията обсебва погледа с бяло – черните вълни, създава усещане за необятна всемирна пустош и самота, образите превземат зрителя, доближавайки го до невероятната поетичната мощ на Мелвил, с която описва мястото на действието: морето е и Космоса, и Вечността, и всичко, извън делничното и битовото: „…отвъд гмежа на човешките радости и скърби в чистосърдечното и безстрастно море, където никаква скала не предоставя скрижали…където от незапомнени китайски вечности вълните се люшкат в безответна самота..“ (Моби Дик“ изд.1983 г.) Това е територия, на която Доброто и Злото нямат категорична дефиниция. На този фон се очертава библейският размер на двубоя, който е неизбежен и който предстои, между Капитан Ахав и Белия кит. Ахав, изгарящ от безумната си яростна страст, преследва Моби Дик за да му отмъсти за това, че го е осакатил, но и Белия кит преследва Ахав, за да докаже силата на своето надмощие. Епичният фон придава на тази битка библейски размери. Защото Ахав е и в някакъв смисъл не просто един капитан, обсебен от жажда за мъст, а Героят, концентрирал енергията на човечеството, понечил да си съперничи с Бога, да разгадае загадката на битието, да разкрие тайната на съзиданието, която по някакъв начин Моби Дик олицетворява: това е чудовището Левиатан, въплътило силата на материята и господството на Природата, готово да накаже всяка човешка самонадеяност.

Обречено ли е човешкото племе вечно да робува на нагона си да унищожава и в крайна сметка само да се унищожи? Виждаме в какво могат да се превърнат човешките същества под деспотичната власт на един обсебен от безумна идея човек, виждаме как екипажът на Пекод танцува дивия си боен ритуален танц, защото нагонът към унищожение е влял в кръвта отровата на мрака. Само Старбък се опитва да влее разум и съмнение сред всеобщото безумие без резултат.

Ахав обаче не е еднозначен, в него има и протест срещу установения ред на социума, който не му харесва със своите „скрижали“ от които той също бяга. Той търси и друга истина за смисъла на съществуването, убеден, че: „само в безкрайността се намира най-висшата истина — безбрежна и безгранична като Бога, — то по-добре е да загинеш в ревящия безкрай, отколкото да бъдеш изхвърлен безславно на заслонения от вятъра бряг дори, ако това означава спасение! Защото кой би желал да пълзи като червей на сушата? И окото на кита или окото на Бога търси отговор?“- казва героят във романа.

Характерно за Диана Добрева са ансамбловите изпълнения, не индивидуалната изява. Колективните пластично разиграни мизансцени. Сякаш така идеята се подчертава и значимостта на придавания смисъл изпъква. Разбира се, има много ярки детайли и запомнящи се присъствия, но за режисурата явно е важно общото внушение.

Контрапункт на колективното мъжко е колективното женско, символ на брега, на светлината в мрака, на оцеляването и съхраняването на човешкото. Невероятни са мизансцените с женските образи, плуващите като риби в морето светещи фенери, като зов на надеждата, песните, като зов на сирени…

И не случайно единственият оцелял от неравната битка с Моби Дик е Ишмаил, с когото започва и свършва повествованието на романа, е спасен от лодката на Рахил.

Носени сякаш от вълните на времето – Владимир Пенев и Жорета Николова са в в друга тоналност, а накрая са и обгърнати в светлина. Внушават в един приглушен и равен епичен наратив притчовия характер на разказа за Ахав и Белия кит.

В крайна сметка не сме сами на света и вълните винаги опират в бряг.

А плакатът, изобразяващ кита, подобен на ядрена ракета, разпънат като мишена върху земното кълбо, подсказва колко съвременно звучи посланието.

Участват:
Христо Петков, Владимир Пенев, Ненчо Костов, Пламен Димов, Стелиан Радев, Димитър Николов, Явор Вълканов, Асен Данков, Павлин Петрунов, Кире Гьоревски, Калоян Трифонов, Снежина Петрова, Жорета Николова, Александра Василева, Параскева Джукелова, Биляна Петринска, Вяра Табакова, Ева Тепавичарова, Албена Ставрева, Елена Иванова, Мартина Пенева, Жаклин Даскалова, Боян Челебиев/ Никола Сарджев

Режисьор: Диана Добрева
Сценограф: Мира Каланова
Костюмограф: Марина Райчинова
Композитор: Петя Диманова
Сауд дизайн: Явор Карагитлиев
Видео дизайн: Петко Танчев
Хореограф: Деян Георгиев
Асистент-режисьор: Александра Докова

Драматург: Мирела Иванова

Фотограф: Александър Богдан Томпсън

Автор на плаката: Николай Димитров NAD

Източник: obache.bg