"Хобит: Битката на петте армии", или наръчник за избиване на орки

Невероятно е как едно дребно човече с космати крака може да предизвика конвулсии от удоволствие в слабините на милиони хора, чакащи с нетърпение да видят поредната порция от брутално разчленяване на орки и тролове на големия екран. Феновете на Толкин обаче са особено племе, за което ниските космати мъже са секс символи, а единствените привлекателни жени са от елфски произход. Техният едничък идол се казва Питър Джаксан, защото той осъществи техните мокри сънища - да видят екранизациите по двата основни романа на великия британски писател.

Та през следващите седмици феновете на Средната земя ще забравят за порнографсuите филми, защото ще задоволяват нагоните си в кината, гледайки последната част от поредицата „Хобит“. Вярвайте ми, за феновете на фентъзито филмите за клана Бегинс са нещо много по-приятно от интимна нощ с Меган Фоксq да речем. Това обаче не е от значение, защото „Хобит: Битката на петте армии“ бе обявен за последния филм по историите за Средната земя, който ще излезе на бял свят, или поне който ще бъде направен от Питър Джаксън. Финансовото състояние на един режисьор обаче никога не е постоянна величина, така че по някое време чичо Питър може да си потърси някоя надбавка към пенсията, започвайки да снима поредица по „Силмарилион“. Но да оставим това настрана.

В общи линии „Хобит: Битката на петте армии“ е апогеят на предните два филма за Билбо Бегинс. За разлика от всички останали филми на Джаксън за Средната земя, в този няма излишна драма или дълбокомислени послания, а само чиста проба меле и дъжд от отрязани крайници и посечени орки.

Всъщност много от феновете на „Властелинът на пръстените“ се оплакваха, че на „Хобит“ му липсват епичността и мащабът на първата трилогия. Много от тях обаче не бяха чели двете книги и си нямаха много понятие каква е разликата между тях. „Властелинът на пръстените“ винаги е бил роман във формата на мащабен епос, който разказва мрачна история на войната за бъдещето на цял един свят. В същото време „Хобит“ е по-скоро приказка. Историята в него е доста по-лека и забавна. Да, и в нея си има някои доста мрачни моменти, но тази книга винаги е била ориентирана по-скоро към децата. Така че концепциите на двете книги са доста различни.

Все пак Джаксън се опря на успеха на трилогията „Властелинът на пръстените“, която си остава може би най-добрата епична филмова поредица на всички времена, за да доизцеди идеята и да направи нова трилогия за приключенията на Билбо Бегинс. Да, ясно е, че „Хобитът“ е по-слабата поредица, но няма как да е иначе, като се има предвид, че съдържанието на книга от малко над 300 страници бе пресъздадено в три филма с продължителност от два часа и половина.

За да бъде попълнена тази съдържателна дупка, Джаксън си позволи да направи нещо, което не посмя във „Властелинът на пръстените“. Той си измисли цели нови герои и сюжетни линии, които да бъдат поместени в сюжета на трите филма, за да може материалът в тях да бъде максимално разтегнат. В същото време беше променяно и съдържанието на някои от сюжетните линии в книгата, просто за да се вкара повече епичност. В „Пущинакът на Смог“ гледахме продължителни преследвания между орки и елфи, които в книгата въобще не са поместени. За да ни напомни за „Властелинът на пръстените“ пък в лентата бе върнат образът на Леголас, който през целия филм седи тотално не на място. Със себе си той мъкне и секси елфката Таруел, която да замаскира отчайващата липса на силни женски образи, от която множество разгонени пубери се оплакаха във „Властелинът на пръстените“. Имаше я Еовин, но през цялото време тя се развяваше по рицарска броня или дълги пенюари, така че тая се не брои.

Въпреки това „Хобит“ си е напълно достоен прикуъл на наистина епохалния за киното оригинал, който успешно ни пренася отново на територията на Средната земя.

„Битката на петте армии“ започва там, където свърши „Пущинакът на Смог“. Всъщност едно от най-дразнещите неща в цялата трилогия е начинът, по който приключи втората част. Тя приключи така, както приключват някои от средните епизоди на даден сериал. Напълно очаквано целият сюжет с дракона бива приключен в първите 10 минути на „Битката на петте армии“, оставяйки въпроса защо това не стана още в предния филм. Ясно е, че Джаксън е искал да набуха колкото се може повече баталии в последната част, за да изкара колкото се може повече пари като за последно, но при положение, че разполага с цяла една мащабна битка, можеше да приключи сюжета със Смог още във втория филм, а не да разтяга излишни локуми, само за да изкара някой допълнителен долар от хората, искащи да видят какво ще стане с дракона.

Иначе цялата лента е претрупана с действие и специални ефекти. Личи си, че първите два филма са били направени за това да могат зрителите да видят мелетата в последния. Самият факт, че в последния момент заглавието на лентата бе сменено от „Дотам и обратно“ на „Битката на петте армии“, показва, че този филм си е просто фентъзи екшън, лишен от задълбочеността на „Властелинът на пръстените“, създаден за да изцеди де що е останало от феновете на Дж. Р. Толкин.

Филмът започва с това как Смог разрушава Езерния град, преминава през кратко затишие, за да се припомни кой за к`во се бори и прелива в същинската масовка, която представлява почти едночасова сеч между джуджета, орки, елфи и хора. Естествено, самата битка е представена доста по-подробно от това, което Толкин е написал за нея. В „Хобит“ тя е описана в няколко странички, а след това е преразказана на Билбо, който припада в средата на мелето. Тук обаче всичко е представено много по-напоително и зрелищно, като се развива на множество етапи.

Баталните сцени са заснети прекрасно от Джаксън, който е доказал, че знае как да се справи с епичните елементи на фентъзи жанра. Но в „Битката на петте армии“ сякаш липсват онези драми и чувства на обреченост, които усещахме, докато гледаме битката при Шлемово усое и обсадата на Минас Тирит във „Властелинът на пръстените“. В „Хобит“ като че ли всичко се върти около чистото зрелище, което, макар и наистина добре направено, си остава главно за пубертетите, които са гладни за оркска кръв.

Още от първата част аз не харесах новия начин, по който са изобразени орките. В този филм, естествено, те са главно компютърни изображения, които обаче не можеха да предадат онази злокобност, представена от орките във „Властелинът на пръстените“, пресъздадени основно чрез костюми и големи количества грим.

Все пак Средната земя си остава все така красива. Питър Джаксън умее да изгражда фантастични светове и продължава да доразвива идеята за вселената на Толкин. Въпреки че в този филм локациите на действието са най-ограничени, феновете отново ще могат да се насладят на невероятните гледки в Нова Зеландия и преобразуването им в част от Средната земя.

Колкото до актьорската игра, Мартин Фрийман продължава да е неотразим в ролята си на Билбо Бегинс. Още от първия филм той улови прекрасно особеностите на своя персонаж и го пресъздаде точно така, както повечето фенове на книгата си представяха. Неуверен, леко нервен, раздразнителен и винаги шашнат от това, което му се случва, но в същото време целеустремен и готов да прояви смелост, макар и често това да не става съвсем по негово желание. Сър Йън Маккелън отдавна се е сраснал с образа на Гандалф, така че каквото и да направи, винаги ще е успешно. Той просто е уцелил точната формула и не спира да я прилага.

Тук обаче идва големият момент на Ричард Армитидж. Преди няколко години британският актьор сравнително изненадващо бе избран за ролята на Торин Дъбощит, но в предходните филми се справяше повече от задоволително с образа, придавайки му драматизъм и самовглабеност, примесени с леко кралско високомерие. В „Битката на петте армии“ именно Торин е водещият герой, около когото се върти действието. Той е и единственият, който придава чувството за драма и катарзис във филма. За разлика от Арагорн във „Властелинът на пръстените“, Торин далеч не е толкова съвършен. Той постоянно е разкъсван от вътрешни съмнения, оставя се да бъде обзет от собствените си демони и е склонен да прави грешните избори. В „Битката на петте армии“  има големи епизоди, в които Торин буквално играе ролята на злодей, докато не постигне катарзис, който да върне кралското му благородие. Това е и големият момент на Армитидж, който успява да предаде сложния характер по максимално завършен начин, показвайки, че наистина неслучайно е бил избран за ролята.

От друга страна имаме Орландо Блуум и Еванджелин Лили, които през цялото време стоят като изтърсаци във филма. Те представят една елфска екшън линия, която да забавлява зрителите, докато джуджетата и Билбо се борят с вълненията на своя водач. Още от „Пущинакът на Смог“ Блуум ми се струва доста невзрачен в новото си превъплъщение в образа на Леголас, който го изстреля към славата във „Властелинът на пръстените“. Елфът е представен като най-обикновен екшън герой и нищо повече. Самият Блуум го играе леко вдървено, сякаш усещайки, че са го набутали във филма като лек полъх от миналото, който да напомня за „Властелина“. Забавно е и това, че Джаксън е решил да подмлади Леголас, изпъвайки лицето му, и човек през цялото време има чувството, че елфът си е набил една атомна доза ботокс, за да изглежда подмладен с 60 години. Елфите не стареят, но все пак трябва да има някаква визуална разлика.

На образа на Блуум му липсват онази лекота и тънко чувство за хумор, които бяха характерни за него във „Властелинът на пръстените“. Тогава той изразяваше някаква дълбока мъдрост, а сега си е просто машина за сеч на орки. Може би проблемът е, че в предната част Леголас можеше да реализира едно много приятно взаимодействие с Гимли, докато тук няма с кого да доразвива характера си.

В същото време Еванжелин Лили продължава да се справя прилично с ролята на Таруел. Макар и доста облечена във филма, тя продължава да си е готина мацка, която радва окото на уморения от брадясали джуджета зрител от мъжки пол. Още в „Пущинакът на Смог“ създателите на поредицата решиха, че няма как да се мине без любовна история. В книгата на Толкин такава няма, но пък за това те са си я измислили. Те решиха да покажат, че в любовта всичко е възможно, затова стройната елфка се влюби в дребното и изключително космато джудже със странното име Кили. Тази сюжетна линия изглеждаше абсурдна още в предната част, ето защо създателите на филма решиха да я приключат по най-бруталния начин в тази част. Все пак присъствието на Таруел в лентата може да бъде окачествено като успешно, макар и натрапено от продуцентите, а Лили си подсигури място сред актрисите, които получават тлъсти чекове в Холивуд.

Люк Евънс се придържа към образа на благородния Бард. Той бе успешно изменен от създателите на филма, които решиха да му придадат малко повече драматичност и лека нотка на антигероизъм. В предния филм Бард си беше един благороден бандит, който се интересуваше повече от това как да нахрани децата си, отколкото да спасява света. В този филм той зарязва престъпния рецидивизъм и се превръща в смел лидер, опитващ се да спаси народа си.

Както казахме вече, Питър Джаксън се е справил отлично с пресъздаването на Средната земя. Но това си е ясно. В „Битката на петте армии“ той се е отказал от задълбочеността на „Властелинът на пръстените“ и ни предлага едно типично зрелище, което да ни радва по празниците.

Въпреки всичко във филма има и някои драматични моменти, а тези които са чели книгата, знаят, че краят за част от главните герои е доста по-драматичен от този за героите във „Властелинът на пръстените“. Все пак през цялото време го има онова усещане, че филмът е преход към „Задругата на пръстена“, макар и тя да бе заснета преди 15 години. „Битката на петте армии“ обаче определено е красив филм, който радва сетивата. 3D-то стои на място и успява да предаде по-задълбочено цялостната атмосфера на филма, макар и създателите на продукцията да можеха да се постараят да направят малко по-атрактивни ефекти за тази платформа.

Като цяло „Битката на петте армии“ е достоен член на семейството от филми за Средната земя. За разлика от своите предшественици, този филм е преди всичко зрелище, което обаче продължава да радва сетивата. Предстоящите празници са хубаво време за кино и този филм определено може да ви подари няколко часа, прекарани в една приказна вселена, която да ви вдъхне добро настроение, след като излезете от киното. Лентата има с какво да ви забавлява, макар и да не може да зарадва по-претенциозните зрители, свикнали с мащабната епичност на филмите от първата трилогия.