Къде е причината за изселване на селата далеч в историята

В последно време медии, общественици и политици леят горчиви сълзи за обезлюдяващите се български села, за намаляване на селското население, което останало само 2 милиона души при общо 7.5 милиона население на страната. Коментира проф. Божидар Димитров  в мнение за демографското развитие на българските селища.

Да бъдем наясно. Това, което става, е ставало винаги в българската история при промяна на обществено-икономическите, политическите, технологичните, климатичните и, ако щете, дори здравословните /за живот/ условия. В зависимост от това цели региони на българското етническо пространство са били обезлюдявани за известен период от време, понякога за няколко десетилетия, понякога за 1-2 века. После отново са били заселвани.

Пример: Докато Българската държава е била силна между 681-971 г., земите на юг от Дунав не са били „посещавани” цели три века от вражи войски. Поселищната мрежа според археолозите в Дунавската хълмиста равнина е изключително гъста. Когато Дунав става граница на Византия и през него нахлуват варвари /печенеги, узи, кумани/, българските села обезлюдяват, но рязко нараства населението в Стара планина. Същото става и при османската инвазия в края на ХІV век.
Но селища се появяват и изчезват и поради други причини. Едната е климатично-здравословната. Появата на заблатени площи през Средните векове и Османския период е водела до поява на малария, унищожаваща почти напълно новородените. В с. Веселие от 22 новородени през 1906 г. са починали 20. От друга страна, за 80-100 години стоене на място при тоталната липса на канализация, теренът и изворните води бързо са се замърсявали от екскрементите на хора и животни. И селото сменя местоположението си. Понякога - на стотици километри от старото си местоживелище.
Как става това. В Османския период две категории българи са относително облагодетелствани, поради факта, че там не се заселват мюсюлмани. Това са жителите на хасовете /лични султански владения/ от чиито данъци се е пълнела личната султанска хазна. А също и българите със специални военни задължения. Нормално е българите от други категории да се стремят да се преселят в тези зони, където гнетът се усеща по слабо или хич го няма. Така през 1488 г. жителите на айтоското село Босилково до един се преселват в султански странджански хас, основавайки град Царево. Такива примери мога да приведа стотици.

Друга причина за изчезването на селата в цели региони и за появата им на ново място е изкуственото създаване на привилегии в нов регион по важни държавнически съображения. В края на ХVІІ и в началото на ХVІІІ век султанът се чуди как да изхрани нарасналия бурно до 2 милиона Истанбул. И обявява, че който българин се засели там, ще получи по триста декара плодородна земя и докато не укрепи стопанството си, няма да плаща 5-6 години данъци. А и пазарът му е гарантиран. И докато атлантическите нации колонизират Америка с кораби, ние колонизираме с рало и плуг Източна Тракия и Предна Мала Азия. За съжаление, изгониха ни оттам през 1913 г. Потомците на източно-тракийските и малоазиатските българи и досега не са обезщетени за имотите си.
Каква е причината за намаляването днес на българското селско население? На първо място - все по-високопроизводителната техника. Днес 10 механизатори обработват без особени усилия и в рамките на агротехническите срокове по 100 000 – 200 000 декара на арендатор или на земеделска кооперация. Това е световно явление. В Дания /кварталният супер е пълен с датски колбаси и масло/ селските домакинства са вече само 69 000. Културите, изискващи много работна ръка /тютюн, лозя, овошки/, намаляват своя дял, а и някои се механизират. Освобождава се значителна работна ръка, която в нормалните страни се насочва към градовете – в сферата на индустрията и услугите. При нас това е трудно, макар че отчасти някои градове все пак се „надуват” – София, Варна, Бургас, Пловдив, Стара Загора.

На второ място, трябва да се признае, че поради добър икономически климат много села с 50–100 къщи до 1989 г. се превърнаха в градове или в квартали на градовете и така „спомогнаха” за намаляване на селското население в България. Само в Бургаски окръг те са от север на юг – Свети Влас, Равда, Ахелой, Сарафово, Ветрен, Банево, Горно и Долно Езерово, Меден Рудник, Крайморие, Черноморец, Приморско, Китен. Други, в които съм ходил, не стават градове само защото не желаят да плащат по-високите градски данъци. Това са Стряма и Белозем, Пловдивско /с по 5000 жители вече/, Лозенец, на морето и т.н.

Иначе казано, тече нормална трансформация на поселищния живот, резултат от промените в обществено-икономическия живот. Комунизмът, който чрез планово стопанство се мъчеше да поддържа относително равновесие на населението по региони, свърши и няма да се върне. Тъжно е да се гледат обезлюдени села, но да се надяваме, че това е временно. В Странджа, където положението още при комунизма бе много по-лошо отколкото днес в Северозападна България, близо 60 села бяха с от 4 до 50 жители, днес има макар и слабо, но видимо оживление. Виждам биволовъдни -, краве -, овце- и свинеферми, тук-там - мандри, къщи за туристи. И, разбира се, хора, които работят там. Виждам и това, което видях във Франция още през седемдесетте години. Фамилните къщи на село да стават, след малък или голям ремонт, в т.н. втори дом на село за уикенда. За нашата страна, дълга 500 км и широка 300, това е напълно приложимо, стига да се оправят пътищата. Впрочем, това става вече в много региони на страната, въпреки все още не много добрите пътища.