Сблъсъкът на мирогледи в проектозакона за детето

Стефан Стоянов е застъпник за правата на децата от 15 години. Магистър е по европейска социална политика от London School of Economics and Political Science, Работил е в България и Англия за неправителствените организации Save the Children, ECPAT и NSPCC. В момента работи за Шотландския комисар за правата на децата и живее в Единбург, но следи активно случващото се в България и коментира в блога си, Блогът на Стефан, проблеми, свързани с правата на детето в България. Мненията, изразени в този коментар са само на автора и не ангажират по никакъв начин институцията, за която работи.

Миналата седмица, на 12 януари, СДС организира в парламента дискусия по проектозакона за детето. От изказаните мнения отново пролича пропастта между възгледите на организациите и личностите, работещи с децаи на родителските организации, защитаващи правата на децата от една страна, и възгледите на представителите на една група организации и родители, обединени в неформалното сдружение Гражданска инициатива за семейството. И двете групи са убедени, че проектозаконът не е достатъчно добър в сегашния му вид, но създателите му и не твърдят това, те се надяват именно всички изказани мнения да го направят по-добър. Втората група се различава по това, че иска пълно отхвърляне на проектозакона. Тя смята, че проектът отнема права от родителите и ги дава на държавата. Правата на детето са „добре звучаща фраза“, прикриваща сатанинското намерение на държавата да разруши „семейството и връзката родители – деца“. Какви са основните обвинения на отрицателите на проектозакона?

Де факто забраната на домашното образование

Да, съгласен съм с критиците, че такава забрана отива твърде далеч. Държавата обаче има задължение да осигури образование на всички деца до определена възраст и затова трябва да има право да поставя някакви минимални стандарти затова какво трябва да усвояват децата на определена възраст и да извършва проверки дали и как се осъществява домашното образование.

Задължителност на имунизациите

Това изискване вече съществува в българското законодателство, но съм съгласен с критиците, че не трябва да бъдат задължителни. Освен ако не се създаде опасност от епидемия, разбира се. Вярвам в ползата от ваксините, но смятам, че убеждаването и фактите са по-силни от задължението.

Забрана на родителите да формират възгледите на детето си

От една страна проектът казва, че „детето формира възгледите си свободно и с подкрепата на родителите си, настойника или попечителя.“ и че „децата, навършили 14 години, имат право да членуват в детски организации и сдружения, както и да организират и да участват в мирни събирания“. Други текстове казват, че „Всяко дете има право на акрила срещу въвличане в политически, религиозни и синдикални дейности“. Не е обяснено какво е „въвличане“ и наистина има опасност закрилата от „въвличане“ да стесни правата на детето да формира възгледите си свободно и да участва в мирни събирания. Тук не става дума за пеленачета, напиращи да се запишат в „Подкрепа“ или десетгодишни да се впуснат в партийно строителство. Конвенцията, въпреки че използва термина деца, покрива правата на децата и младежите до 18 години. Затова съм съгласен, че някои текстове трябва да бъдат по-конкретно формулирани.

Извън по-горните критики твърдението, че държавата се опитва да изземе отговорности и функции  на родителите е необосновано. Какви са другите обвинения в тази насока?

Забрана за физическо насилие

Тази забрана вече съществува в България, проектозаконът само я потвърждава. Тази забрана включва и забраната за физическо наказание с цел дисциплиниране на детето. Наличието на забраната още не е успяло да намали броя на децата, които са жертви на физическо насилие в България според Комитета на ООН за правата на детето. Тази забрана не означава по никакъв начин, че социалните работници, една вече демонизирана институция, ще отидат и ще вземат детето от родител, който удари плесник на детето си или му изкрещи, защото то се е изкопчило и е хукнало да пресича улицата на червено.

Искането на противниците на закона физическото насилие да е разрешен метод за възпитание на деца идва от крайно консервативни християнски позиции. Откъде идва искането е от голямо значение - то се гради на една представа за детето, каквато едва ли се споделя от повечето родители, които са съгласни физическото наказание да бъде разрешено. Един от противниците на закона, Петър Порумбачанов описва детето по следния начин в блога си:

„Онзи „стар” християнски дефинира определя детето като „(1) същество, страшно и чудно направено по Божия образ и с внушителни отговорности, и в същото време (2) заченато в грях, тоест родено със склонност към грях, в първородния грях, което е замърсило всяка част от неговото същество.” Водени от горната истина, родителите, а и властите са разбирали, че основните приоритети при обучението на децата са свързан с „първо, образование в сериозното достойнство и отговорност на човек, създаден по Божия образ, и второ, дисциплина в осъзнаването, че тази отговорност не може да бъде изпълнена, ако не се умъртви старият Адам“.

Повечето родители, които са удряли или удрят децата си в България, и не само тук, го правят когато са в състояние на силна превъзбуда и стрес, и често се чувстват зле след това. За тях удрянето на детето е знак, че са в състояние на афект, че губят контрол. Те не смятат, че по този начин правят децата си по-дисциплинирани, нито пък, че децата им имат нужда дяволът да бъде избит от тях. Докато привържениците на телесното наказание имат предвид точно това и дори имат възгледи колко силна трябва да бъде причинената болка, за да има възпитателен ефект. Един от основните аргументи против удрянето на деца е, че тези, които удрят деца го правят в състояние, в което им е трудно да преценят кога да спрат и намерението за нашляпване често завършва със синини, счупени кости и нерядко, смърт. Един от основателите на Alliance Defense Fund, консервативна християнска организация, която подкрепя противниците на проектозакона е Джеймз Добсън. Добсън е известен като експерт по „напляскването“ на деца. Той е автор на редица книги за отглеждане на деца, в които горещо препоръчва тази форма на възпитание. Тя трябва да влезе в употреба, когато детето стане на 15 месеца.  Добсън е известен и с това, че в една от книгите си, „Детето със силна воля“, разказва как набива дакела си, за да демонстрира как трябва да бъде пречупвана волята на децата. Тъй като такива методи на „възпитание“ се опират на няколко цитата от библията,  някои организации ги определят като религиозно мотивирано малтретиране на деца. Аз трудно бих приел експертни съвети по възпитанието на деца от човек, който е в състояние да набие кучето си за назидание, но това е въпрос на разбирания.

Докато привържениците на телесното наказание използват библейски разбирания, за да аргументират предполагаемото си право да причиняват болка на децата си, други „права“, до които такова разбиране води на други места по света са: „правото“ на изоставяне, често водещо до насилие и експлоатация на деца на улицата,последвано от техния трафик до други страни,където тяхната експлоатация продължава, вече водена не от религиозни, а от чисто комерсиални подбуди. Много деца в Африка например биват изхвърлени на улицата от родителите си, които биват убедени от своите религиозни водачи, че децата им са вещици или вещери. Преди това тези родители често плащат на свещеници за ритуали по прогонване на дявола от детето им, които са форма на малтретиране на тези деца.

Без да пренебрегвам философските и теософски аспекти на дискусията „за“ и „против“ телесното наказание, за мен важното е, че България е светска страна и ничии религиозни догми не могат да имат превес над законите и международните ангажименти, поети от нея.

Допустимо ли е да се подават анонимни сигнали за насилие срещу дете.

„Категорично не“, е отговорът на противниците на проектозакона. Хората с опит в закрилата на деца са твърдо за тази възможност. Аз писах по-подробно в блога си защо би трябвало да може да се подават такива сигнали. Това и сега е законно, но практиката на националната телефонна линия за деца показва, че процентът на анонимни сигнали е пренебрежимо нисък.

Може ли, и трябва ли, държавата да определя най-добрите интереси на детето.

Според противниците на проекта, това е изземване на родителски права.

Конвенцията за правата на детето изисква държавата да взима предвид най-добрите интереси на детето в онези ситуации, в които тя, тоест нейнитеоргани, трябва да предприемат действия, засягащи детето: „Най-добрите интереси на детето са първостепенно съображение във всичкидействия, отнасящи се до децата, независимо дали са предприети от обществени или частни институции за социално подпомагане, от съдилищата, административните или законодателни те органи.“Подобно е положението и в проектозакона. Очевидно това не важи в контекста на нормалното всекидневно общуване между родители/настойници и деца, където родителите санапълно компетентни да взимат решения, свързани с детето – родителите нямат задължение да севодят от най-добрите интереси на детето във всекидневното им отглеждане. Но когато сеналага държавен орган да постъпва според най-добрите интереси на детето, отговорността за определянето на тезиинтереси вече е навзимащия решението. Кой освен съдът, подпомаган от социалните служби може да изпълни тази функция?

За добро или за зло, Конвенцията просто казва, че най-добрите интереси на детето са основно съображение – неосновното съображение. Те са основно, но не единствено и дори незадължително решаващо съображение. Органът взимащ решения ще трябва да се съобрази с най-добрите интереси на детето, както и с всички други негови права. Той ще трябва да направи същото с правата на родителите и други лица, свързани с детето. Между тези права може и често ще има конфликт, затова ще трябва винаги да се търси балансът между тях. Всяка друга интерпретация би игнорирала важни права на някоя от заинтересованите страни и така взетото решение би било атакуемо пред по-висша инстанция на съда и евентуално пред Европейския съд по правата на човека.

Но в самото определяне на най-добрите интереси на детето възгледите на родителя или настойника не е задължително да се вземат предвид, защото например:

-  Родителите може да са в развод и да имат конкуриращи се интереси и претенции спрямо отглеждането на детето. Как тогава семейството да определи най-добрите интереси на детето?

-  Родителят има временно или постоянно ограничени родителски права по причини, споменати в действащите закони и в проектозакона

-  Родителите да са мъртви или неспособни да се грижат за детето

За противниците на проектозакона за детето, за които писах по-горе, той представя сблъсък на протовоположни разбирания за отношенията държава – семейство – дете. Техните – религиозни, в случая християнски, на противниците им, и на проектозакона – светски. В блога си също писах защо точно тези християнски възгледи не са представителни за християнските възгледи като цяло и дадох примери за разликите.

Важно е и за законодателя и за родителя, който се интересува какво означават предлаганите промени в закона да отсеят рационалната критика от идеологическата и религиозна критика на принципите на проекта и да преценят къде е тяхното място между тези две позиции.