Доц. Околийски пред ФАКТИ: В България през последните години общественото здраве не е приоритет

В първата половина на ноември станаха ясни данните от последното изследване за знанията, възприятията за риска, превантивното поведение и доверието с цел осигуряване на информация за отговор на пандемията, изготвено от Световната здравна организация (СЗО) в България. От ФАКТИ се свързахме с доц. д-р Михаил Околийски, който представлява офиса на СЗО в България, за да говорим за изводите от въпросното изследване, за ваксините и за психичното здраве в България. Разговора ни четете в следващите редове:

- Доцент Околийски, данните от изследването на СЗО показват, че 37% от българите не желаят да си поставят ваксина срещу Covid-19, има ли данни какъв процент от тях са хора, които са го преболедували?

- Няма данни какъв процент от тези хора са преболедували, но има един друг въпрос: „Ако вече сте преболедували, бихте ли се ваксинирали?“. Там процентът е още по-нисък – около 20% от хората, които преболедували, смятат, че няма нужда се ваксинират. Това също показва едно неразбиране на естеството на коронавируса. В момента, в който се натрупаха достатъчно научни доказателства СЗО каза, че имунитетът, който се постига чрез преболедуване всъщност е твърде кратък. При по-леко преболедуване и в зависимост от индивидуалните характеристики на човека този естествен имунитет може да продължи два-три месеца до шест месеца. Докато при ваксината, която се разработва в момента минимума, който се знае, че тя ще осигури е една година. Тоест един доста дълъг период от време.

- Каква е причината да няма по-високо желание за ваксинация, според Вас?

- В България през последните години общественото здраве не е приоритет. Откакто аз се помня да имам съзнателен професионален живот, общественото здраве никога не е било в центъра на усилията на политиците. По тази причина много малко се инвестира в това хората да разберат истински каква полза могат да имат от едни допълнителни протекции, които дават ваксините. Смята се, че този задължителен календар на бебешките ваксини е достатъчен, за да не се възобновяват заболявания като детски паралич, морбили и т.н., но когато не се инвестира в подобен вид общуване с хората, за да знаят те колко е важно да се ваксинират, започват да се колебаят и да забравят какво всъщност предотвратяват ваксините. Това не се наблюдава само в България, и в други държави е така.

Ваксините стават жертва на самия си успех, защото се забравя, че са били изкоренени цели обществени групи поради различни заболявания. Например едрата шарка, морбили и т.н. Когато падне колективният имунитет, тоест ваксиналното покритие под един определен процент, започват да избухват епидемии от морбили например, каквито се наблюдават и в Италия, и в Германия, и в САЩ. Много е тъжно това, че хората, които взимат решения не инвестират повече.

Ще дам един много важен пример. Има ваксина, която е покрита от НЗОК за HPV - човешкия папиломен вирус. Тази ваксина позволява избягването на рак на шийката на матката при жените. Ваксината трябва да се постави преди започването на сексуалния живот при момичетата, защото много голям процент от мъжете в България са преносители на този вирус и всяка година загиват над 1000-1500 жени. Ваксиналното покритие е много ниско. То е под 10% и въпреки усилията на някои неправителствени организации в България за популяризирането на тази ваксина ваксиналното покритие продължава да бъде ниско. Това не се случва, защото българите сме много глупави или проклети, а просто защото няма разяснителни действия, няма топли думи на здравните политици, които да обяснят за какво точно става въпрос. Този проблем с HPV е елиминиран в Австралия и Нова Зеландия, защото мнозинството жени са ваксинирани и няма пространство за фалшивите твърдения, за хибридните новини на различни антиваксинални движения, че има странични ефекти и вредата е много по-голяма от ползата.

За мен, това е възмутително и нерационално. Ние, от СЗО, се опитваме с различни действия, кампании и медийни публикации да алармираме за тези проблеми, но не успяваме истински на променим този тренд.

- Имате предвид антиваксърските движения?

- Антиваксърите са всъщност едно много малко движение, което обаче е много видно. Те са единици хора, но се създава грешното впечатление, че те са силни, защото, когато присъстват по различни медии, винаги има един глас на науката, основана на доказателства и един глас, който е против това. Хората остават с грешната представа, че всъщност става дума за някакъв паритет – 50 на 50, а това не е така. Истински съотношението е 95% рационални и смислени аргументи срещу 5% конспиративни схващания, базирани на много субективни, често маладаптивни и патологични мисли и процеси. Не виждам нищо смислено и нормално в това да искаш някой да умре или да страда здравословно, отхвърляйки постиженията на съвременната наука.

- Споменахте конспирации – възможно ли е именно конспирациите да са нещото, което кара толкова много хора да отказват ваксина?

- Да, възможно е това да е част от обяснението. В сравнение с други страни в Европа, България е на едно от първите места по конспиративно мислене и това е измерено в изследването на нагласите и поведението към Covid, което провеждаме от СЗО. Българите смятат в голяма степен, че има тайни организации, които движат определени процеси например тази пандемия – Бил Гейтс, или СЗО, или Сорос и т.н. Това се случва на фона на много малките инвестиции в общественото здраве и борбата с тези фалшиви новини. Тя трябва да се води всекидневно по един много стегнат и много сериозен начин. Тук говорим за комуникация на риска. Това е един термин, който е много модерен и много важен и ние, в СЗО, сме много добре запознати с него, защото сме обучени. Ние, като офис на СЗО, се опитваме да го следваме във всяка една наша публична изява, за да обясняваме и да се борим с тези хибридни, фалшиви новини, които целят дестабилизиране на цялото ни общество.

Аз в това виждам и заплаха за националната сигурност, защото ако допуснем увеличаването на разпространението на инфекциозните заболявания и на тези погрешни схващания, ще загубим много и човешки животи, и т.нар. „дни, прекарани в благополучие“. И при млади, и при стари има определени изисквания, за да може да се каже, че човек живее добре. Хората в България е видно и от статистиките на СЗО, и от тези на европейски статистически организации, че живеят доста нездравословен живот.

- Д-р Тедрос и Лейди Гага още през април работиха заедно за един концерт, който целеше да обърне внимание и на психичното ни здраве в пандемията. В България властта тогава не обръщаше такова внимание на отражението на коронавируса върху психиката ни и това е факт, от данните на едно изследване за периода 17 февруари – 17 април 2020 година, в чийто екип и аз участвах. Oт изследване на СЗО, проведено в 130 държави през юни, юли и август т.г. пък излязоха данни, че 30% от държавите не отделят нужният ресурс за психично здраве – на какво се дължи всичко това, според Вас?

- Това е страхотен анализ и показва високо разбиране на нещата. Би ми се искало и така и здравни журналисти, но най-вече и хора, които взимат решения, здравни политици да следят тези неща, да ги разбират и да вземат съответните мерки. Това е голяма разлика с другите страни. Там се анализират тези процеси и се вземат съответните мерки. В България по-малко от 2% от здравния бюджет се дава за психично здраве. Това е традиционното неглижиране на проблемите на психичното здраве и на психиатрията, които са в задния двор не само на медицината, но и на цялото общество.

В България системата за предоставяне на психичноздравни услуги е в изключително лошо състояние. Тя е много зле подкрепена финансово, но и с кадри. Имаме много малко като брой и психиатри, и психолози, и психотерапевти. Имаме много неравномерно разпределение на психичноздравните услуги. Те са съсредоточени често в големите градове – София, Пловдив, Варна. Хората в по-малките населени места нямат добър достъп до психичноздравен професионалист.

Проблемите са и, че обслужването не е деинституционализирано. Тоест не се предоставя в общността, а се предоставя в институции – в психиатричните болници, които не са реформирани вече 30 години Преход. При тях става дума за едни приюти, които са извън големите градове. С изключение на болницата в Пазарджик, която е в центъра на града и функционира чудесно, всички други болници са в ужасяващо състояние.

На този фон се случва една криза с едно непознато инфекциозно заболяване, което още повече усложнява нещата от две гледни точки. От една страна, самата пандемия води до пандемична умора, до повишаване на депресивните и тревожни състояния, на паник атаките. От друга, води до усложняване на вече съществуващите психичноздравни проблеми на хората, както и при тези с тежката психична болест шизофрения, с психози, които нямат достъп до услугата и съответно се влошават. Тези други хора, които до този момент не са имали някакво психично заболяване, каквито са депресиите и тревожността, вследствие на тревогата, на стреса, на притеснението, че ще загубят работата си и препитанието на семейството си, започват да се тревожат и стигат до нуждата на от някакъв вид подкрепа.

Най-често мъжете в тази ситуация прибягват до повишена употреба на алкохол, при жените – до повишена употреба от непредписани от доктор успокоителни медикаменти. Тази злоупотреба още повече задълбочава проблема, води до увеличаване на конфликтите в семейството, до повишени нива на насилие, до агресия между партньорите. Най-често от мъжа към жената, но има и обратното.

Има я също и стигмата към психичното здраве, към психичната болест и психично болните. Човек в България ако си признае, че има такъв проблем и потърси помощ, едва ли не бива квалифициран като луд или като безнадеждно болен. Поради тази причина това нещо се крие много дълго, докато проблемът не се хронифицира или не стане твърде голям. Тогава се търси помощ, когато много често е много късно или трудно за интервенция.

- Как се случва това криене?

- Чрез т.нар. „презентеизъм“. Човек е безнадеждно тъжен, без никаква енергия и без желание за ставане, за ходене на работа, но ти ходиш на работа без да си ефективен. Има отражение във една много ниска ефективност и производителност на труда. Всъщност по този начин човек може да страда в продължение на месеци, а икономиката да губи. Това точно е и усилието на СЗО – на д-р Тедрос, Лейди Гага, вдовицата на Честър Бенингтън, вокала на Linkin Park , който се самоуби. Опитът е да се обърне внимание върху депресията и това, че тя много често води до опити за самоубийства и реализирани самоубийства.

Един трилион долара годишно се губят поради последствията от депресията. Това е световен проблем, в който другите страни – западноевропейските и САЩ, инвестират огромни усилия, внимание, средства, за да могат да се борят с него. Проблемът е, че много малко хора получават адекватна помощ. В България този процент е изключително нисък – под 12% от хората с психиатрични заболявания всъщност получават минимално адекватно лечение, което означава най-малко три визити при психиатър или психотерапевт, за да могат да се справят с проблема си.

Голямото мнозинство хора по никакъв начин не получават адекватно лечение в България. Можем часове да говорим защо е така – касата не плаща нищо освен чисто медицинска услуга, не плаща за психолог, за психотерапевт, парите, които дава за консултация с психиатър са срамно малко, дава се възможност в първия месец на две визити - първоначално е визита и продължаващ преглед, и след това веднъж месечно консултация с психиатър. Психиатърът е единственият специалист, който човек може да потърси по каса. Ние знаем от нашия опит като терапевти, че това е крайно недостатъчно. Човек има нужда – особено в първите месеци, от много по-чести контакти с психичноздравен професионалист.

Цялата тази проблематика се засилва покрай пандемията, която наистина беше неочаквана и води до още по-голямо усложняване на тези проблеми. Сега има една надежда, не зная дали това ще се случи, но в последна фаза на приемане е най-накрая Националната стратегия за психично здраве, каквато нямаме вече от над 10 години. Това е една рамка, в която могат да се случат всички неща, за които говорим с адекватно финансиране от около 60 милиона на година, общо за 10 години – 600 милиона лева, които трябва да се дадат от Правителството, за да се адресират всички тези проблеми, за които говорим.

- Тази рамка ли е нещото, което би могло да ни помогне оттук насетне?

- Да, категорично. Там има някои несъвършенства и колеги - от Българската асоциация по психотерапия и други дружества, обърнаха внимание, че в тази стратегия не присъства в нужната степен психотерапията или грижата за деца, която е друга голяма дупка в предоставянето на услуги, защото детските психиатри са по-малко от 20 за цяла България. Има само две клиники за детска психиатрия – в София и във Варна. Няма никакво приоритетно разглеждане на проблемите на децата, а повечето неща се кодират тогава. Но това нещо може да се навакса. Нужно е сега в този бюджетен период на правителството то да приеме тази програма и да бюджетира тези средства за догодина. Ако това се отложи отново, аз съм много песимистично настроен към бъдещето на грижата за психичното здраве в България.

Тя трябва да бъде също междусекторна, защото тя не е само клинична медицина. Има социални проблеми, има социална рехабилитация, психосоциална рехабилитация, подкрепа на работното място, подкрепа на живеенето на психичноболните в общността, но и най-вече това внимание към проблема. Това касае и липсата на здравно образование е училищата, защото децата не е научават да ценят психичното си здраве, да инвестират в хармонични междуличностните си отношения, в любовни си отношения. Много често едно разочарование в млади години може да създаде травма, което да придружава момчето или момичето цял живот и да ги прави непълноценни граждани и същества.