През 2004 българинът избра свободата. А днес дали би избрал НАТО?

Коронавирусът се разпространява и в държавите от НАТО, и в Русия, но общата беда не само че не ги помири, а зареди противопоставянето им с нов ресурс – направи Запада по-слаб, от което Русия се чувства по-силна. Защото колкото по-бедно и трудно живее населението, толкова по-малко значение има една трудност в повече, според поговорката „Мокър от дъжд не се бои”. И толкова по-малко бедствието разклаща държавата - дори в случая с Русия авансира авторитарността ѝ. И обратното – колкото са по-високи качеството на живот и ценността на самия живот, толкова по-голям стрес и страх предизвикват бедствията в населението и в толкова по-дълбока криза хвърлят държавата.

Кремъл има претенции и към България

Пандемията принуди развитите демокрации да пренасочват ресурси, да променят приоритети, да загърбват международните проблеми заради вътрешните. Нямаше съмнение, че Русия ще се възползва от този подарен му от звездите психологически, социален и икономически натиск върху Запада, за да прибави към него и геополитически. Още миналата година Кремъл заговори за „възстановяването на конфигурацията от 1997-а“, тоест за изтеглянето на силите на НАТО от държавите, които тогава още не са членували в него. А тази година, за да демонстрира решителност, започна да струпва войски на границата с Украйна и насочи претенциите си поименно към България и Румъния.

За България на практика това значи, че вече не може да е „мек фронт“ между демократичния Запад и авторитарния Изток, с който досега и двете страни изглеждаха съгласни. Приемаха видимо да принадлежим към Запада, но невидимо да допускаме влиянието и на Изтока, с характерната за него мафиотизация, корупция, енергийна зависимост и прочие. Бойко Борисов се беше обиграл в поддържането на този сложен баланс.

Сега обаче Кремъл настоява да потвърдим с днешна дата принадлежността си към НАТО, като същевременно вдига градуса на напрежение в Черноморския регион, докато замирише на кръв. И въпросът опре до това на чия страна ще я проливаш, или най-малкото на чия страна ще застанеш, за да не се стигне дотам. Мисля, че - за съжаление - волята ни за принадлежност към НАТО е далеч по-слаба, отколкото при приемането ни през 2004-а, заради три ескалирали колективни нагласи: антиваксърството, соцносталгията и патернализмът.

Антиваксърството е биологизация на политиката

Никой не бива да се заблуждава, че антиваксърството е медицински възглед, резултат от научен дебат, защото тези, които го поддържат, „по условие“ не вярват на науката и на „своя глава“ отричат достиженията ѝ в борбата с коронавируса. То е политическо явление, насочено директно срещу евроатлантическата ни интеграция и индиректно към реабилитация на Кремъл (има антиваксъри, които са готови да се ваксинират, но само с руска ваксина).

Още от нонсенса с чипирането ваксините на големите компании в Европа и САЩ и съпътстващите ги противоепидемични мерки се представят за изфабрикувана на Запад стратегия, чиято цел е да ни отнеме автономността – на всеки поотделно и на нацията като цяло. През 2004-а същият този Запад олицетворяваше свободата и партньорството с него беше пътят за постигането ѝ и у нас, сега антиваксърската пропаганда успя за немалка част от населението да превърне Запада в олицетворение на заплашената свобода. Това може да се нарече биологизация на политиката – няма как да докажеш заплахата от западните демокрации с аргументите на разума и я мистифицираш до заплаха за тялото.

Просъветски носталгии

Българската соцносталгия е просъветска. С постепенното отслабване на паметта за близкото минало и с отпадането на антикомунизма от политическите идеологии на прехода, тя завладя общественото съзнание у нас в стряскащи мащаби (държим първенството сред бившите соцстрани). Крепи се върху измамното чувство, че преди сме имали по-голяма сигурност, което идваше от това, че хората нямаха грижа за политиката на страната си, тя не зависеше от техния глас, а от Съветския съюз. Соцносталгията е носталгия по режим, при който получаваш колективна сигурност срещу отказ от индивидуални права. На много хора тази сделка и до днес им се струва изгодна, защото те реално не се нуждаят от такива права, стигат им битовите радости, шуробаджанашката солидарност и спектакъла на публичните скандали.

Патернализмът

Патернализмът е още по-дълбоко вкоренен и от соцносталгията. Въпреки изявленията в обратен смисъл той не дава шанс на младите. Показателно в това отношение е, че критиката към новите управляващи от ПП, преди да станат такива, вървеше по линията на това, че идват от чужбина, а щом станаха, веднага тръгна по линията именно на това, че са млади. Няма как да изиграят ролята на баща на нацията, каквото е устойчивото очакване – той да отговаря за теб, а ти да го слушаш и славиш. Преходът роди не един или двама политически бащи, а през комунизма пък сенилността направо попадаше сред символите на властта. Същото е очакването и в геополитически план – за велика сила, която да е баща на нацията. През последните 30 години САЩ трябваше да влязат в тази роля, но все не успяваха, защото нито са достатъчно близко, нито са достатъчно деспотични, за да усетиш бащина ласка и бащин шамар. Така че тя си остава запазена за неизменния наш Дядо Иван, закичен с мита за двойния освободител и носещ се по вълните на соцносталгията.

Трудно решение

И сега е решил, че моментът е подходящ да поиска доказателство за синовна преданост. Тежкия кръст да му откажат, за да задържат страната в демократичния свят, се пада на управляващите от ПП. Антиваксърството, соцносталгията и патернализмът, които владеят масовото съзнание, прави решението непопулярно. А и едва ли харвадците ще могат да разчитат на особена подкрепа от политическите си партньори, доколкото ИТН се ползват активно от антиваксърския популизъм, а БСП никога не са изневерявали на руските интереси (някъде там вероятно ще застане и президентът, за когото Крим е руски). Остават им само ДБ, но те са избутани в ъгъла на коалицията. Как ПП ще издържат този тест, особено ако напрежението продължи да нараства, е решаващо, защото ще покаже политическата им идентичност, която засега е смътна. И е несравнимо по-важно от бурята в чаша вода за противоречията ни с РСМ, подклаждани, впрочем, също от амбициите на Кремъл.

Автор: Георги Лозанов