Русия: страната, в която властва страхът

Що за народ са руснаците и защо са способни на такива злини? Греши ли Западът, прилагайки собствените си ценности към Русия? Как руската пропаганда създава циничен образ на света пред своите граждани? Кое доведе до пълното оглупяване на руския народ, според Евгения Албац, главен редактор на списанието “The New Times”.

Коментар в "Мрежата“ прави политологът проф. Евгений Дайнов, предаде БНР:

Още новини от Украйна

Какво не знаем за руснаците и за руското общество?

"Сега се видя открито разликата между нас… Пътят на Европа и пътят на Русия се разделят още през 16 век. Докато в Европа се появява концепцията, че всички хора са равни помежду си и особено са равни по това, че имат достойнство и следователно права като хора, независимо от това чии поданици и граждани са, в Русия става точно обратното. В Русия от средата на 16 век, точно когато тези теории и идеи се зараждат в Европа, започва процес на закрепостяването на населението, който продължава до средата на 19 век. /…/ В Европа е вкоренена идеята, че обикновеният човек има достойнство, което трябва да бъде уважавано и от това трябва да произлизат някакви права за него. Това го няма в Русия! Отделният човек там не се възприема като индивидуална личност, а по-скоро като подчинен някому. Той приема себе си като част от едно голямо цяло, което се нарича “държава”, и заради това е склонен да смята, че ако държавата е велика, значи, че и той е велик, нищо че живее в кочина.

Руснакът не може да разбере западния човек, който си подрежда живота така, че да не живее в кочина и държи държавата на една ръка разстояние от собствения си свят. Това е съвършено неразбираемо за руския човек, от поколения насам. На руснака му липсва осъзната индивидуална идентичност, липсва му осмислянето, че, като отделен индивид, той сам може да определи житейския си път. Има един началник, който ти казва по кой път да тръгнеш.“

Героизацията на войната

"Това го направи Путин. Израснал съм през 60-те в Москва, а и след това не съм прекъсвал връзките с моите руски приятели и колеги. Те не бяха такива. Войната през 60-70-те години бе спомняна като ужас, който никога не бива да се повтаря, при никакви обстоятелства и при никакви условия. Съветският съюз, едва в края на живота си, все пак влезе с армия в Афганистан. Преди това потушаваха бунтове в Чехия и Унгария, но пълноценна военна инвазия направиха чак накрая вече. Така че Съветският съюз имаше много по-миролюбиво население, защото то помнеше войната. Сега, тъй като вече никой не помни войната, се поддадоха на тази пропаганда на Путин, че Русия е постигнала две неща през цялото си съществуване – да победи във войната и да направи “великия” Съветски съюз, който бил равен на Америка. Това никога не е било така, разбира се, но това е идеологията и тук се сливат двете теми – война и величието на държавата, и сега руснаците, след 400 години на промиване на мозъци, казват: "Да, ние отново ставаме велики, ще станем велики чрез война.“

Циничният образ на света

"В края на 80-те години може би, когато никой не вярваше в комунизма, но всички трябваше да споделят тази вяра, в Русия трайно се настани цинизмът. Цинизмът като убеденост, че няма истина и че няма добро. А този проблем, с неспособността на руската масова култура да различава доброто от злото, е много тежък и той е целенасочено развиван от Сталин, и в момента от Путин. Какво казват трудовете на Сталин? Няма абстрактни “добро” и “зло”, това са ”буржоазни измишльотини”. Добро е онова, което помага на Партията да постига целите си, а зло е онова, което пречи на Партията да ги постига. Путин просто постави на мястото на Партията, на комунистическата партия, държавата и сега познанието за добро и зло звучи по следния начин: добро е всичко, което помага на Държавата да бъде велика, включително и изтреблението на жени и деца в Украйна, а лошо е всичко, което пречи на Държавата да се развива като велика сила, от която всички да се страхуват. На тази основа възниква онзи цинизъм, който ние знаем и е широко разпространен в Русия, според който всичко е лъжа, няма добро и зло и е прав този, който е най-силен.

Красная армия всех сильней

"Има един парадокс в руската история: те, Иван Грозни и другите царе, и най-вече Борис Годунов, закрепостяват, отнемат свободата на хората и ги правят притежание на други хора. От Петър Първи насам, значи от преди 200 години насам, всичко в Русия, и по време на Съветския съюз, и сега, е подчинено на армията. Всеки в Русия, която изгражда Петър Първи, има някакво задължение към армията, независимо от това на кое стъпало в обществената или социална йерархия се намира – всичко е за армията, всеки е подчинен на исканията на армията. Държавата отговаря на онова, което Любен Каравелов говори за Отоманската империя, че държавата не е държава, а военен стан. И тук, по един парадоксален начин, Русия губи повечето войни, въпреки че там всичко е подчинено на нуждите на армията, повечето войни, ако сметнете, ги губи, губи и сегашната.“

Страдалната руска интелигенция

“Руската интелигенция в момента, на практика, не съществува. Само отделни нейни представители ги има, между които трима мои приятели. /…/ Всичко кънти от празнота в Москва, но изчезването на руската интелигенция започва още при Сталин. Царете, императорите тормозят интелигенцията си, но гледат да не я изтребват, защото трябва да се покажат пред западните си роднини - крале, а Сталин изтребва интелигенцията почти до крак. Тя се възстановява, в някакви размери, през 60-70 те години на 20 век, притисната е от съветската власт през 80-те години и в момента я няма. Сред тези 4 милиона руснаци, които са напуснали от февруари насам, Русия е онова, което бихме нарекли „руската интелигенция“. /…/

Страхът като начин на употреба

"Идеалът е страхът и всички да пълзят ничком. /…/ Те не знаят какво е това “човешко достойнство на отделния човек”, те не могат да си представят как могат да имат съратници, партньори или приятели дори. Там е само страх. Онзи, който го е страх от нас, ние ще го смятаме за наш човек. /../Западните лидери чак сега разбраха това нещо и затова вижте колко са обидени на Путин. Те му предлагаха приятелство и партньорство, а той им показа железния юмрук.

Свободният и подреден живот

"На първо място е онази ярост на всеки диктатор и на всеки диктаторски народ, която те изпитват срещу всеки друг, който не живее в диктатура, освен това не живее в кочина, подредил си е селцата, градчетата, градинките, тротоарите, както украинците правят. Има коренна разлика между руснаците и украинците. Вижте украинските села, вижте руските села – чудовищна разлика. Тази ярост още Чърчил я е отбелязал през 30-те години и той казва, че основното сходство между болшевиците, както ги нарича, и хитлеристите е, че те в еднаква степен мразят нас, демократите, либералите, които живеят свободно и подредено, и без да се кланят никому. Значи тази ярост в момента, руската срещу украинците, е "откъде накъде“ и идва въпросът: „"Кой ти позволи да си живееш живота както си искаш?“/…/ Никога не си поставят въпроса, който великият български държавник Константин Стоилов поставя пред българите в Народното събрание в края на 19 век. Той казва, че ние сме млада, нова България, нова страна, и няма с какво да впечатлим останалите държави така, че да ни обърнат внимание, нито ще бъдем велика военна сила, нито велики учени, но ние можем да ги впечатлим, ако си подредим къщичката така, че като влезе някой чужд човек, да каже: "Ей, какви подредени хора, какви организирани хора“, които на фона на руснаците, в момента са украинците. Тази ярост идва оттам.“