От какво се хранят "Възраждане" и Костадинов

Проблемът с "Възраждане" далеч не е само в размера ѝ: структурата на нейните избиратели издава белези на една широконародна партия с идеологически и организационен потенциал, пише Веселин Стойнев.

Първоначално мнозинството политици и анализатори успокояваха, че "Възраждане" е поредната националистическо-русофилска формация, която си има таван и не може да расте кой знае колко. Когато на изборите на 2 април тя порасна само за 6 месеца с 40% (с над 100 000 гласа), превръщайки се в трета сила, мъдреците започнаха да поизтрезняват – абе и втора сила може да стане при нови избори. Иначе всички вече са единодушни, че става дума за протестен, антисистемен вот, който се храни от политическата криза. И щом се състави правителство и то стабилизира положението, анаболните мускули на "възрожденците" ще се спихнат.

Възможно е да стане точно така или поне да спре електоралният растеж на партията на Костадин Костадинов. За това обаче ще е необходимо не само да има редовно правителство, а и то да постигне в краткосрочна перспектива ясни успехи - овладяване на инфлацията (чийто тренд така или иначе върви надолу), увеличаване на икономическия растеж (чийто тренд също е надолу), влизане в Шенген и разчистване на пътя за еврозоната.

Но ако 49-ият парламент не излъчи кабинет и отидем отново на избори през юли или през септември, "Възраждане" ще набере още сила. И тогава евроатлантическите формации ще бъдат принудени на безусловно съглашение помежду си, само за да не допуснат формацията на Костадинов до властта. Или пък някоя да ѝ протегне партньорска ръка.

Народна партия с идеологически потенциал

Проблемът с "Възраждане" обаче далеч не е само в размера ѝ, макар че размерът има съществено значение. Структурата на избирателите на формацията показва, че това вече не са само някакви "маргинали и бесни путинисти". Става дума за втората партия по дял на висшистите и трета сред гласувалите българи в чужбина. Изрази като "ами това показва какво ни е висшето" или "то навън бая мрънкащи бачкатори има" няма да са съвсем справедливи. Защото това са белези на една широконародна партия, с идеологически и организационен потенциал.

Идеологическата ѝ база започва да се оформя и бухва. Нито публичното признание на руската посланичка Митрофанова в политически симпатии към Костадин Костадинов, нито една победа на Украйна във войната на Русия срещу нея, ще подкопаят русофилството, на което "Възраждане" се осланя. Защото в България то има дълбоки корени. Убедените евроатлантици и отявлените путинофили са относително малка, но добре видима и чуваема по ефири и площади част от обществото. Голямата пасивна маса българи са тихи и невъзмутими русофили. Те никога няма да заклеймят категорично Русия, дори когато тя е брутален агресор и се превръща отново в тоталитарна държава. Те не обичат Запада, но нямат нищо против възможностите, които той им предоставя – докато не решат, че това е просто даденост. Те не са и влюбени в Русия, но държат да си я имат като нещо свое, което винаги са имали – и не искат някой да им разваля картината с някакви си Бучи и Навални. И колкото повече са склонни да обвиняват Запада (Европа, НАТО), толкова са по-склонни да оправдаят Русия (Путин). И обратно.

Ще се превърне ли "Възраждане" в системна партия?

Може да има много обяснения на тази диалектика "мразя Запада – оправдавам Русия" и всичките да са едновременно валидни: че след ЕС и НАТО нямаме нов общ проект за бъдеще (нищо че не сме си дозавършили членството в тези съюзи); че преходът роди огромни социални разслоения, които не се преодоляват и с еврочленството; че днешният човек на пост-истините не вярва в нищо и е лесно манипулируем; че по народопсихология българинът никога не е категорично "за" или "против", а все гледа да избере и двете едновременно или нещо по средата. Всичко това е широка и еластична база за една антибрюкселска, неутралистка, патриотарско-популистка политика ала Вучич и Орбан. Която може да крепне върху градеж на партийни структури ("Възраждане" показа, че може да събере над половин милион подписи за референдум, за разлика от ИТН) и на обилен достъп до медиите (Костадинов се появи три пъти повече от останалите партийни лидери по телевизиите в предизборната кампания, а партията му бе номер едно в социалните мрежи).

"Възраждане" ще престане да расте главоломно само с прекратяването на политическата криза. Но когато вече няма да разчита главно на протестна енергия, за да запази устойчивост, тя ще поеме към трансформация в системна партия. Което означава в следващ момент курс към излизане от парламентарна изолация и търсене на власт в сътрудничество с други партии. Така тя ще нормализира окончателно анти-натовския, контра-европейски и про-руски политически дискурс. Винаги ще се намери кой да ѝ подаде ръка. Досега всички системни партии дружно ѝ помагаха с безучастен поглед. В един момент за някоя ще стане взаимно изгодно партньорството с "Възраждане". В името на което Костадинов ще е по-балансиран и конструктивен - за да наложи новото статукво на една поизместена от сегашната ѝ орбита България.