Корупцията в България: защо е толкова жилава

Коментар на Георги Лозанов:

Защо партиите, които са превърнали противодействието на корупцията в своя основна цел, не получават достатъчна електорална подкрепа, за да сменят модела на управление, спечелил ни лошата слава на най-корумпираната държава в ЕС? Защо борбата с корупцията не е достатъчно мобилизираща за избирателите, въпреки че всекидневно си патят от "сребърните аргументи"?

Три важни причини

Първо, защото с патриотична обида отказваме да сочат точно нас за нарицателно на корупцията, след като я има навсякъде.

Второ - обратно на първото, защото не виждаме кой знае какъв проблем в корупцията, влязла в нашия "национален ген" още от Османската империя, където рушветите са били в реда на нещата. След Освобождението това не се променя, издига се дори до житейски блян. Както Бай Ганьо си мечтае: "Ех, да ти пипна аз тебе солунската митница и не ми трябва много: само две години, две годинки само да ме оставят управител или оценител на митницата, па ела хортувай ти сетне с мене...".

В Третото българско царство корупцията бързо от битова става и политическа - започва добре познатото ни използване на държавните постове за лично облагодетелстване. Такива подозрения тогава падат върху министър-председателите Стефан Стамболов, Константин Стоилов, Тодор Иванчов, Рачо Петров, Иван Гешов..., а и върху не малко други, което не им пречи да са част от националната ни гордост. Съвременните аналогии идват сами. А самият Бай Ганьо, измислен от Алеко, за да осмее културните ни недъзи, неясно как и кога със снизходителна добронамереност се превръща в положителен герой, обект на колективна идентификация. Прощаваш на него, за да можеш да простиш и на себе си.

Комунистите пък, които по идеология нямат респект към чуждата собственост, са последните, които са готови да спрат корупцията. Битовите им и политически форми след Девети септември постепенно се сливат под червеното знаме в "общество на връзките". Ако ги нямаш, не можеш не само да растеш кариерно или да се погрижиш за здравето си, но дори да си купиш банани. Връзките са корупционни ядра, които са проникнали навсякъде в социална тъкан и подменили законовия ред с лични (аз-ти) отношения. Именно според тях върви преразпределението на благата през социализма. Шуробаджанащина, но е за предпочитане шуреят или поне баща му да е бил партизанин.

Държавата като силова групировка

След Десети ноември изглеждаше, че обществото ни най-после ще преживее катарзис - българите изпълниха улиците и площадите, за да защитят гражданските си права и законността. Докато в преразпределението на благата активно не се намесиха тъй наречените силови групировки, създадени с помощта на бившата ДС, както и капитали, присвоени от бившата комунистическа партия. Техен поминък е рекетът с "бухалка в ръка", който принуждаваше зараждащият се частен бизнесът да пълни черните каси на нововъзникналия криминогенен елит. Това беше все същия корупционен модел в поредната му трансформация (пак си даваш подкупите, но не доброволно, а под заплаха). Той лесно се пренесе в политиката, откъдето се "разпределяха порциите" за "обръчите от фирми" около партиите, според думите на почетния председател на една от тях. Държавата функционираше като силова групировка.

Това обаче не значи, че всички политици са еднакви и в България няма партийни субекти, мотивирани да демонтират корупционния модел на управление. Те приоритетно (по исторически причини) са в десния спектър - още от политиците-безхлебници в началото на прехода като Желю Желев, Блага Димитрова, Петър Дертлиев, Стефан Савов, Елка Константинова… та чак до днешната управляваща конфигурация ПП-ДБ. "Да, България" дори се учреди специално, за да води тази битка. Но дори когато тези партии стигнат до властта, няма убедителни резултати в борбата с корупцията. Очакваше се например, че след управлението на ГЕРБ усещането за корупция у нас ще спадне, но според ежегодното изследване на "Прозрачност без граници то се запази.

Тук идва следващата причина за електоралното недоверие към борците срещу корупцията: въпреки трайната липса на ефект, те не сменят стратегията си. Вместо това залагат на възмездието - да накажат вчерашните корумпирани, което да откаже утрешните. Но това не става, тъй като тези, които трябва да го извършат, на свой ред са/могат да са корумпирани. Затворен кръг, около който обикалят наивниците за присмех на циниците. И може до безкрай да сменяме Гешев със Сарафов и обратното.

Какво трябва да се промени?

Спасението е борбата с корупцията да се води, вместо от отзад напред, отпред назад. Превенцията да предхожда възмездието. Правителството на ПП-ДБ, включително и в собственото си обкръжение, сега да запуши "корупционните дупки", сега да подложи на контрол настоящите и предстоящите обществени поръчки, като го възложи на легитимна структура - министерство или каквато и да е друга, която всяка седмица да се отчита пред обществото. За да чуем най-после къде отиват големите пари и какъв е рискът да влязат в черни каси. И да разберем кой днес ще опита пак да бъде прасенце-касичка.

Чак тогава, ако това се случи и корупцията е възпрепятствана, борците срещу нея ще се измъкнат от зависимостта ѝ и ще могат да въздадат справедливост със стара дата.

Но най-важното – до джоба на избирателя ще стигат пари, които преди някой му е взимал, както колата му или бизнеса му.