Атанас Будев: Противоречията между българските държавни мъже по отношение на войната в Украйна не са непреодолими

България може да има силна външна политика ако се придържа и осъществява последователно своите основани на националните интереси и съобразени с общо-демократичните ценности суверенни решения. Въпреки че съотношението интереси – ценности е мобилно, не съществува неизбежно противопоставяне между претендиращите за универсалност ценности и националните интереси, които по дефиниция не могат да бъдат неутрални.

Считам, че тяхната съзидателна съвместимост е основна цел и съдържание на силната външна политика. Във всички случаи обаче никой не е по-голям от суверенното решение! Въпросът е как се стига до него и как то се прилага на практика. По тази тема съм писал по-подробно в публикуваната във Fakti.bg (13, 14, 15 и 16 март 2023г. в рубриката „Мнение“) моя статия: “България няма да постигне значимо икономическо и социално развитие, ако няма силна външна политика“ и в сп. „Международни отношения“, брой 2, 2023г. – под заглавие: „Външнополитически аспекти на съвременното развитие на България“.

Днешната тема има пряка връзка с горе-посочената, но търси отговор на един по-различен въпрос: защо среща толкова трудности изработването на общобългарска външнополитическа позиция по редица важни международни проблеми? Имам предвид както официалната държавна, така и културно- обществената страна на проблема. В споменатата по-горе статия съм посочил една основна причина: сателитният синдром, който, с малки изключения, е
съпровождал българската външна политика от Освобождението насам.

Втората основна причина, според мен, е обвързана с първата и се заключава в наличието на различни компрадорски интереси в българските елити, които могат лесно да се манипулират от заинтересовани глобални или силни регионални държави. Активирани допълнително, части от тези т. нар. „елити“, могат да нагнетят напрежението между различните сателитни групи и да поставят в силно рискови ситуации нашата страна. Случвало се е не един или два пъти.

Във връзка с горното бих искал да разгледам отново въпроса с позицията на България към войната в Украйна, засягайки някои аспекти от посещението на украинския президент Володимир Зеленски у нас в началото на м. юли т.
г.. Разбира се, на първо място става дума за различията в оценките и вижданията на правителството и на президента Радев. Ще взема отношение само по два въпроса от посещението на президента Зеленски у нас: снабдяването на Украйна с българско оръжие и муниции и полемиката около съпоставянето на термините конфликт и война.

По първия проблем моето мнение е, че президентът Радев, обявявайки отново своето неодобрение за снабдяването на Украйна с българска военна продукция, зае неправилна позиция, Неговите опоненти, атакувайки впоследствие многократно и с апломб този подход, изтъкваха моралната страна на въпроса. Тя, разбира се, е много важна, защото имаме държава - агресор (Русия) и държава – жертва на агресия (Украйна), както и факта на най-грубо нарушение на международното право – завоевателна война, с много хиляди жертви.

Считам, освен това, че при наличните вече обстоятелства заявлението на президента в горния смисъл усложнява нашата позиция без особен прагматичен ефект. От друга страна, обявената позиция на президента Радев подсказва на наблюдателите наличието на различни схващания и нагласи в обществото по този въпрос, което те би следвало да вземат под внимание.

Обяснявам си тази оценка на президента Радев със схващането, че чрез ограничаване на доставките на оръжие войната се приближава към своя край. Може и така да е, но това ще бъде край на една успешна империалистическа
война със силно негативни последици от по-голям мащаб. Вярно, Унгария заема подобни позиции, но тя, за добро или лошо, има утвърдена самостоятелна политика по такъв род въпроси, а нейните различни от другите съюзници подходи са известни и в някаква степен даже предварително калкулирани.

Нашият случай не е такъв. От друга страна, по отношение на войната в Украйна българската изходна позиция е доста специфична; тя не е нито полския, нито балтийския, нито даже румънския случай. Не е лесно да съчетаваш снабдяването на Украйна с оръжие, от една страна, със сдържаност по принцип към руско-украинския конфликт, от друга, но не е невъзможно.

Постига се чрез подпомагане на нападнатата страна и усилия за решаване на конфликта на масата на преговорите. Това съчетание е съвместимо с нашите евроатлантически ангажименти. Наистина, съжалявам, че президентът не
остана на предишната си позиция за оказване на военна помощ на Украйна, ограничавана само от степента, в която това може да засегне боеготовността на Българската армия, настоявайки същевременно за целенасочени и активни
усилия за решаване на проблемите с дипломатически средства.

Смятам, че това е позицията, на която трябва да останем и около която все още можем да постигнем общобългарска институционална и подкрепена от голямото мнозинство български граждани позиция. Погледнато институционално-юридически, премиерът Денков има право, когато заявява, че „всеки има право на мнение, включително и президентът, но България има външна политика, формулирана в решенията на Народното събрание и правителството.“

Това е така, но не е всичко. Защото развитието на външната политика е част от обществените процеси, визирана за възможно по-дълъг период. Освен официалните позиции на страната, голямо значение за последователността и резултатността на нейната външна политика имат преобладаващите в обществото схващания и тежнения, една немалка част от които съвпада с мнението на държавния глава, а друга се влияе значително от него.

Президентът Радев, освен това, остава най-одобрявания български политик, независимо от спадналата в последните седмици популярност. Разглеждам този въпрос не политически, а изцяло откъм технократската му страна – независимо дали ще имаме предсрочни или редовни парламентарни избори, ако следващите Народно събрание и правителство променят съществено позицията ни към войната в Украйна, от това първата жертва ще бъде българската външна политика.

Аз, разбира се, не смятам както някои анализатори, че членството на България в НАТО и ЕС е заплашено при такова
развитие. Считам такива твърдения за нелепи. И ако някой изтъква такъв риск като реалистичен и дори вероятен, ще кажа, че това се прави с користна политическа цел.

Вторият проблем (война или конфликт е това, което бушува в Украйна?), според мен, има предимно политико-риторичен смисъл. Очевидно президентът Зеленски смята, че терминът „конфликт“ не изразява адекватно кървавата драма, преживявана от украинския народ. Наистина, разликата между двата термина се възприема именно така на общонародно ниво в Украйна, в България и в други страни, поради което мнението на украинския президент, изразено на срещата с президента Радев, беше възприето положително от повечето наблюдатели.

Всъщност, в историята е имало тежки продължителни конфликти, изразяващи се в последователни кризи и войни, коя от коя по-жестоки. Да споменем само конфликта в Близкия изток, започнал поне от 1948г., а според някои – далеч по-рано. Терминът руско- украински конфликт, следователно, обхваща преди всичко историческото явление в неговата цялост: от неговия генезис до настоящата кървава агресия на Русия в Украйна, която естествено може да се нарече само война.

Моето допускане е, че в позицията на президента Радев не става въпрос за недооценка на жестокостта на войната и безспорната вина на Русия като агресор, а по-скоро за визиране на историческия и геополитически характер на конфликта. Възникналата полемика по време на срещата на двамата президенти би могла да се обясни по горния начин. Във всеки случай тя не е съществена тема, която да разделя неотвратимо българската общественост,
поради което изготвянето на общобългарска позиция по нея даже не е необходимо.

Горните два примера показват, че противоречията между българските държавни мъже по отношение на войната в Украйна не са непреодолими, а изграждането на общобългарски позиции е възможно и целесъобразно. Бих казал, че то е обществена и национална необходимост. Съзнавам, че настоящият текст ще прозвучи твърде помирително и даже нереалистично предвид ожесточаваща се предизборна вътрешнополитическа ситуация и напрегнатата международна обстановка в Източна Европа и Черноморския регион, но съм убеден, че това е верния път.

Целта на тази статия е да продължи разобличаването на сателитния синдром и да представи някои виждания за възможностите на България да провежда силна и ефикасна външна политика. Сега по повод негативните и безотговорни публично изразени от политици и анализатори емоционални оценки, които съществено замъгляват горното заключение и затрудняват неговото осъществяване на практика.

Какво друго правят изблици срещу българския държавен глава като „национално предателство“, „държавна измяна“, „говорител на Путин“, „позор за България, “подлата змия на Дондуков“ и т.н., освен да направят крайно трудно изграждането на общодържавни и национални позиции, подкрепяни от голямото мнозинство български граждани? Това, което по принцип би трябвало да бъде неотделима част от нашия национален проект за развитие!

А институционалният имидж на страната? Как ще убедиш нашите партньори, че българските институции са стабилни, ако се отнасяш крайно неуважително към собствения си държавен глава? Горните два примера показват, че публични критики към изразени от него позиции могат да се отправят по уважителен и културен начин. Не е нужно да се крещят
идиотщини! Но не става въпрос само за президента. Един от „анализаторите“ предложи да бъдат лустрирани „путинистите“. Любопитно как ще ги разпознава? Та това си е жив маккартизъм! Аман от агресивни елементарници, изпълнители и суфльори!

В речите на президента Радев на Шипка и на Петрова нива, от друга страна, към управляващите бяха отправени тежки обвинения, някои от които по същество аз бих споделил. Но президентът не е прав да обяснява нежеланието си да свика Консултативния съвет за национална сигурност, аргументирайки се "с хората от записите и с техните ортаци от тъмните политически сенки“. Сегашното българско правителство е съставено от легитимно избран парламент. То може да ни харесва или не, но това не трябва да влияе по никакъв начин на институционалния живот и решения, за които легитимността на институциите и на техния състав следва да е водещото начало.

В крайна сметка съм принуден да прибавя още една – трета основна причина за трудностите, които българската външна политика изпитва при институционалното синхронизиране на важни свои решения: дефицитите на демократична култура на немалка част от сегашните български елити. Понякога тези дефицити са от такъв мащаб, че демократичните механизми или не функционират, или не дават очакваните резултати, казано по един мек начин.

Вече толкова се писа по посещението на президента Зеленски у нас, че едва ли нещо може да се добави. Всъщност има едно нещо: непълната професионална оценка на неговите резултати. Посещението не беше някакво политико-идеологическо мероприятие, каквото впечатление остави, а работно посещение на държавния глава на близки нам народ и страна.

Освен конкретните договорености относно българската помощ за Украйна, които са ясни, е необходима оценка от гледна точка на съотношението национални интереси – ценности. Ценностната страна е ясна, като посещението
потвърди категоричната ангажираност на България с международното право, с общодемократичните ценности и съответно – с подкрепата за Украйна. Другата страна на съотношението са националните интереси? Тук нещата
са доста по-сложни, тъй като интегралната външна политика изисква всестранен подход, обхващащ всички фактори и заинтересовани действащи лица, с оглед осигуряване на възможно най-благоприятни международни условия за развитието на България – сега и в перспектива.

Първото условие – засилването на активността на българската политика в нейния структуроопределящ базисен приоритет - ЕС и НАТО – е налице. На второ място, колкото и да се бяга от отговора на въпроса за следвоенните
отношения на България с Руската федерация, той се нуждае от някои общи пояснения.

Един от известните наши анализатори твърди, че българският национален интерес се заключава в „една силна и независима Украйна, която би била гаранция, че руските имперски операции няма да се изместят на запад в наша
посока.“ Съгласен съм с тази констатация, обосноваваща допълнително оказването на възможната българска помощ за Украйна, но тя остава твърде пожелателна, за да послужи като основа за по-нататъшни действия в полза на българския национален интерес. А какво ще стане, ако следвоенна Украйна не е достатъчно силна? Ако е силна само дотолкова, доколкото да поддържа замразен един дълго продължаващ конфликт?

Въпреки нейните заявления, че няма да приеме замразяване на конфликта, много наблюдатели сочат, че това е най-вероятния начин за прекратяване на войната. Или, ако, не дай си боже, Украйна загуби на бойното поле, което не може да се изключи?

Тези и редица други възможни в една или друга степен развития на руско- украинския конфликт ни дават основание да мислим за развитието на отношенията ни с Русия след това. Уравнението е с доста неизвестни предвид глобалните и регионални международни обстоятелства и фактори. В настоящия момент бих посочил целесъобразността да проявяваме възможната въздържаност към по-пряко участие в това, което много наричат прокси война НАТО-Русия или САЩ-Русия.

Другият важен подход, според мен, е никога да не приемаме русофобията по принцип и да работим за това този
въпрос да стане важна тема на дискусиите в евроатлантическите среди. Убеден съм, че възприемането от България (и от другите съюзници) на такъв подход ще съдейства за приближаването на края на войната, а и ще запази потенциала на добрата част от спецификата на българо-руските отношения.

Друг наш известен анализатор счита, че най-добре за българския национален интерес е „деескалацията на конфликта, прекратяването на военните действия и прехвърлянето на конфликта от военното в политическото русло.“ Такова развитие очевидно също отговаря на българските интереси, но спряна дотук и тази формулировка е доста пожелателна.

Какво може да направи нашата страна, за да съдейства за „пренасочването на конфликта в политическото русло?“ Не е много, но все пак може да подпомогне такъв процес. Предлагам засилване на външнополитическата активност на България по няколко (тематични) направления:

--- Умело съчетаване на предоставянето на възможната наша подкрепа за Украйна с участие в усилията за дипломатически изход от войната. Например, България може да се включи активно в подкрепа на тезата на Турция за недопускане на превръщането на региона на Черно море в зона на стратегическа конфронтация. Новата стратегия на САЩ спрямо региона, чието обсъждане в Конгреса предстои, усложнява задачата, правейки я неизбежна за Турция и регионалните съюзници. Бихме могли да обмислим, освен това, създаването на неформална авангардна група от черноморски държави (например Турция, България и Грузия), която да подготви и (след постигането на примирие в Украйна) да излезе с непосредствени инициативи за сваляне на напрежението в черноморския регион и постепенно
възстановяване на регионалното сътрудничество.

--- Както вече бе посочено, България би могла да прояви активност в рамките на ЕС и НАТО за окончателно разделяне на евроатлантизма от русофобията, което би било приветствано от руските демократични сили, би
засилило техните възможности, и по този начин индиректно би благоприятствало спирането на войната. Обявяването на всичко руско за лошо не е добър подход, дори и във военно време. За съжаление, в момента виждам усилия за импулсиране на русофобията в България, сякаш искаме да наваксаме „недостатъчната русофобия“ в миналото. Това не само не е необходимо, то е и вредно. България не трябва да доказва с русофобия принадлежността си към евроатлантическите ценности. Едно е да противостоим решително на агресията на Руската федерация, друго е да се
отнасяме неуважително към исторически близък нам народ.

--- Третото тематично направление е едно от най-важните: Югоизточна Европа и специално евроинтеграцията на страните от Западните Балкани. Войната в Украйна би трябвало да действа ускоряващо на тези процеси. Не предлагам конкретни идеи, такива ще дойдат от МВнР, където има много подготвени по региона колеги. Бих могъл само да посоча, че без силна регионална политика в ЮИЕ България едва ли би имала съществени успехи във външната си политика като цяло.

--- В продължение на 40 години работих в МВнР за развитието на отношенията на България с развиващите се страни или както сега е модерно да се казва – със страните от Глобалния Юг. Твърдя убедено, че това направление се подценява от нашата външна политика. Това е неправилно. При сегашното ожесточаване на геополитическите противоречия между глобалните сили, ролята на страните от Глобалния Юг постоянно нараства както по важните международни проблеми, така и като алтернативни пазари в случай на рецесия в развитите страни (или на война между тях!). Очаква се тази обща актуална тенденция не само да се запази, но и да се засили чувствително след спирането на военните действия в Украйна, и особено, макар и в по-далечен план, – по време на преговорните процеси за един нов световен ред. Считам, че такъв ще бъде изграждан въз основа на все по- пълното прилагане на принципа на суверенното равенство, като това допълнително ще повишава международната тежест на страните от
Глобалния Юг. България би трябвало да вземе предвид всичко това и да положи усилия за съществено активизиране на отношенията и сътрудничеството си с тези страни, включително по въпроси на руско- украинския конфликт.

--- Възможни са, от друга страна, и негативни развития на международните отношения, включително – глобална война, до която може да се стигне, ако вместо да започнат преговорни процеси продължи ескалацията на войната в Украйна , ако не се положат нужните усилия за предотвратяване на други регионални конфликти (Тайван и др.), както и впоследствие - за изграждането на нов световен ред. Такива развития, обаче, не са тема на настоящия текст.
В тази връзка, бих препоръчал на българските неправителствени организации да се включат по-активно в борбата за мир и суверенно равенство (и за двете!), като се стараят да не допускат тя да се използва за геополитически или политико-идеологически цели. Това не е лесно в настоящите „хибридни“ условия, но е много важно и би било ценен български принос за мирното развитие и сътрудничеството в международната общност.

В заключение изразявам отново своята убеденост, че външната политика на България може да бъде силна и резултатна както по отношение на войната в Украйна, така и по всички свои направления, ако се води с адекватно институционално синхронизиране, професионално и от позициите на националното достойнство, националните интереси, суверенното равенство и общодемократичните ценности.