Докога ще се държим за пешовете на Чичо Сам?

Не, не бих те защитил. Всъщност, бих ги насърчил (руснаците - бел. авт.) да правят каквото си поискат, по дяволите. Трябва да плащаш. Трябва да си платиш сметките."

Доналд Тръмп твърди, че е казал тези думи на президента на "голяма държава", очевидно член на НАТО, докато е бил държавен глава на САЩ. Засега непотвърдено, но не това е най-важното. Далеч по-същественото е, че 45-ият президент на Съединените щати и кандидат за нов мандат "ритна кошера" по начин, какъвто не бяхме виждали скоро.

Реакциите - и в САЩ, и сред лидерите на държави от НАТО - не са изненадващи. От Белия дом Тръмп получи обвинения едва ли не в безрасъдство, а Брюксел му се сопна не особено учтиво. Имаше също европейски лидери, които обърнаха внимание и на недостатъчните инвестиции в отбрана.

Диспропорцията във финансирането на НАТО е стар проблем, а Доналд Тръмп неведнъж е поставял въпроса - дори е заплашвал, че ще извади страната си от Алианса. Редно е обаче да се запитаме защо този "фойерверк" - предполагаемият диалог с президент на съюзническа държава - избухна точно сега.

Излиянието на Тръмп се случва няколко дни след интервюто на американския журналист Тъкър Карлсън с президента на Руската федерация Владимир Путин. Интервю, което прилича повече на ПР акция, тъй като за два часа Карлсън по никакъв начин не се опита да извади руския лидер от неговата медийна "зона на комфорт". По всичко личи, че между двете събития има някаква връзка - първо се излъсква имиджа на човека от Кремъл, за да изглежда, че "дяволът не е толкова черен"; после Тръмп "завърта старата плоча" за вноските в бюджета на НАТО. Така фаворитът на републиканците: 1. Угажда на онези свои сънародници, които не са уверени в необходимостта страната им да се грижи за сигурността на някакви държави някъде другаде. 2. "Омекотява" руската заплаха (естествено, за сметка на китайската).

Това откровение идва и на фона на постоянния скептицизъм на Тръмп относно необходимостта от американска военна помощ за Киев.

Относно последното, да беше само Тръмп - с мед да го намажеш. Друг кандидат на Републиканската партия - Вивек Рамасвами, също обясняваше как изобщо няма нужда САЩ да помагат на Украйна. А сред американското общество като цяло (ако въобще можем да говорим за хомогенно американско общество, а не за конгломерат от общества на отделните щати) изолационистката външнополитическа линия си е жива. Просто е под повърхността на официозния правителствено-медиен наратив.

Един от основните разломи в днешната американска политика е по оста "глобализъм - локализъм". Администрацията на Байдън гледа на света така, сякаш Студената война не е приключила - просто мястото на разпадналия се Съветски съюз е заето от Русия, Китай, Иран и някои други диктаторски или не съвсем демократични режими с претенции към глобалната хегемония на Вашингтон. Докато републиканците повече или по-малко насочват погледите си към вътрешните проблеми на САЩ. И са готови на това страната им да отстъпи позиции на международната сцена. А остатъчните рефлекси от епохата на Рейгън и Буш (баща и син), доколкото ги има, са в малцинство.

Американските демократи са в ролята на империалистите - опитват се да отстояват интереса на метрополията "във всяка точка на планетата" (какъвто беше стандартът по време на Студената война). Републиканците пък са в ролята на националистите - готови да "жертват" империята, за да съхранят нацията. А за да я съхранят - в епохата на глобално противопоставяне и особено на "културна война" с голяма част от останалия свят - е необходимо да се отдръпнат и да поставят ясни граници докъде се простира националният интерес. Логично, в тяхната (а и не само) представа стената по границата с Мексико е далеч по-важна от фронтовата линия в Украйна.

И тук идва нашата, европейската драма. Ние свикнахме Съединените щати да се грижат за сигурността ни. В съзнателния живот на днешния европеец "Чичо Сам" или винаги се е навъртал наоколо, или най-малкото е присъствал в мечтите на по-възрастните поколения от бившия соцлагер.

Но историята сочи, че това не винаги е било така. САЩ са глобален играч едва от края на Втората световна война насам. Ангажиментът им към Европа датира от съвсем малко по-рано - с "морската помощ" за Великобритания и приютените от нея европейски емигрантски правителства и "ленд лийза" за СССР. А до нападението над Пърл Харбър, мнозина американци са убедени, че "това не е наша война".

Различните държави от НАТО са в различна степен загрижени относно изхода от конфликта в Украйна. По правило, колкото по-далеч географски се намира страната от Русия, толкова по-малко я засяга. И толкова по-малко се ангажира спрямо възможностите си (БВП, военен бюджет). Най-притеснени са от "източния фланг" - балтийските държави, Полша, Румъния, Финландия... (В това положение е и България, но опасността, ако и да се взема предвид поне от сегашните управляващи, то обществеността, кой знае защо, продължава да я неглижира.) В западната половина на Европа, общо взето, с едно изключение в лицето на Великобритания, не си дават много зор на фона на това, което биха могли. Докато Съединените щати може да предоставят огромна, непропорционална помощ, но подкрепата за тази помощ става все по-несигурна - защото изглежда, че американският интерес твърде малко се влияе от ситуацията в Украйна.

Колкото и да се надъхваме, че американската помощ (за НАТО като цяло и за Украйна в частност) е жизненоважна, трябва да признаем, че тя е жизненоважна за нас, но не е толкова жизненоважно за САЩ да ни я предоставят. От камбанарията на Вашингтон, тяхното прокси (Украйна) трябва да отблъсне китайското прокси (Русия). Ако успее - добре, но и да не успее, не е фатално.

При тази перспектива на Европа спешно ѝ е нужно отрезвяване. И, със своята словесна "изцепка", Доналд Тръмп дава възможност за такова - макар основната му цел със сигурност да е била друга.

Думите на Тръмп трябва да бъдат сигнал за събуждане, както каза премиерът на Естония Кая Калас. Да спрем да се държим за пешовете на Чичо Сам и да си поемем отговорностите. На първо време, да започнем да инвестираме поне по 2% от БВП за отбрана. А като следващата стъпка, и да стартираме създаването на европейска армия.