СУ е дупка, в която загубих 4 години от живота си

25 Август, 2018 13:00
39 КОМЕНТАРА | ВИДЯНА 4505
Автор: Денис Джамбазов

Статията, че дори след трето класиране в СУ има стотици незаети места и университетът обяви, че ще приема жадно куцо и сакато, не ме изненада, но най-сетне ме накара да разкажа за своите премеждия с ВУЗ-а. Ако не ви се чете до края, запомнете само това: Никога не следвайте в български университет, изучете се в чужбина и се върнете! Но, ако все пак имате една цигара време, моля:

Годината е 2012, дръзко отхвърлям идеята да следвам в чужбина, защото за мен Софийският университет винаги е бил Светая Светих на образованието, дори вече не помня защо: дали заради криворазбрано родолюбство, или толкова ми е разбирала главата. Приеха ме с първо желание Връзки с обществеността („престижна специалност“) във Факултета по журналистика и масова комуникация, а конспектът пращеше от гръмки обещания, че ще науча широк спектър от дисциплини – от ВО и реклама, през журналистика и социология, до психология и т.н.

Червените лампички замигаха, когато на първата ни изобщо лекция с „доайена“ на PR-а у нас – Здравко Райков – ни беше казано, че по предмета ще трябва да учим само от неговите книги, които той услужливо може да ни продаде. Те бяха общо 5 на брой за около 70-80 лв., а курсът малко над 60 души, повечето от които си ги закупиха. Аз обаче не бях сред тях, тъй като две от книгите, които той се опита да ни пробута, бяха озаглавени „Вино за здраве“ и „Сън за здраве“ и нямаха нищо общо с предмета.

През следващите седмици потресът ми от правописната, пунктуационна и техническа грамотност на различните преподаватели растеше обратнопропорционално на актуалността на техните лекции, които дори преди 20 години е било комплимент да наречеш „овехтели“. По Компютърно-опосредствена комуникация (КОК, голям майтап, знам) учехме по учебник от 90-те години на миналия век, в който се казваше, че “chat rooms” са бъдещето на интернет комуникацията.

По Писане за ВО имахме графа как се пускат телеграми, по Редактиране ни изпитваха на коректорски знаци, нещо, което след скромните ми 6 години като журналист още не съм видял да се ползва дори в чужбина.

Това обаче не беше особено голяма болка за умиране, тъй като в много от случаите преподавателите дори не се появяваха за лекции, а когато го правеха, от предвидените 3-4 часа стояхме един, пряко сили два, след което отвисявахме няколко часа по кафетата до следващата лекция, ако изобщо се проведеше. Така още в началото, след като две поредни седмици 60 души бихме път за лекция, на която Райков просто не се появи и дори не си направи труда да предупреди, аз спрях да ходя. Подобни примери бол; Георги Лозанов повече от веднъж не се вясна на лекция, а на самия изпит дойде, написа темите на дъската и си тръгна с думите, като сме готови, да съберем листовете си на един чин и той щял да се върне в някой неопределен момент в бъдещето, за да ги събере.

Комуникацията с повечето преподаватели беше само теория: телефон не можеш да намериш, на електронната си поща рядко отговаряха, а приемното им време беше по-скоро пожелателно. Аз дори подозирам, че част от тях не можеха да боравят добре с техника, след като поне два пъти наблюдавах различни лектори да стигат до ръба на отчаянието в опит да включат лаптопа си или проектора. А тези, които все пак успяваха, не впечатляваха с PowerPoint презентациите си на ниво 10-и клас. Но това не бива да ви изненадва, тъй като средната възраст на лекторите сигурно беше 50-60 години. За Бога, Минка Златева и Здравко Райков се познаваха от времето, когато са работили заедно във в. „Работническо дело“. Тук може би започвам да звуча злобно и дребнаво, но няма да се съглася с вас. Да, моите собствени майка и баща не могат да включат компютъра, но те не са преподаватели във Факултета по журналистика и МАСОВА КОМУНИКАЦИЯ, където се предполага, че да си в крак с технологиите е част от характеристиката.

В тази връзка, намирането на материали, по които да учиш, ставаше почти апокрифно – ще вземеш от някой колега в по-горен курс лекции, ще преснимаш от друг страниците на едно от общо двете копия в цялата страна на едия-коя-си книга, ще надраскаш надве-натри записките, които преподавателят каканиже, гледайки от ръчно написания си лист хартия, нищо, че Гутенберг още през 15-и век е измислил печатането. Практиката в нормалните университети материалите, по които да учиш, да ти бъдат лесно и достъпно предоставени в електронен формат или поне разпечатани и раздадени преди/след лекцията е блян. Вместо това, преди да започне да учи и без това безумните глупости и алабалистики, студентът преминава през приключение в търсенето им, сравнимо с това на Индиана Джоунс, само че в случая Храмът на обречените се нарича Софийски университет.

След ученето, разбира се, идваха изпитите, голяма част от които бяха просто скандални. При страшилището на ФЖМК – Бондиков – никой и досега не може да каже критериите, по които оценяваше. Един колега преписва със слушалка на неговия изпит едно към едно от лекциите по предмета и въпреки това едва получи тройка. Мен ме къса може би 4-5 пъти по общо два предмета. След последната поправка с няколко колеги дори го видяхме как хвърля през прозореца листовете от изпита ни (не се ебавам). Подозрението е, че пишеше оценки за присъствие. Същият беше случаят с Райков, при когото няколко души три години подред предавахме едни и същи курсови работи и всеки път получавахме тройки. Същото беше и при Абаджимарионова, Фъртунова и кой ли още не. Слава на Помагало.ком. Положението беше такова: те ни преподаваха колкото да не заспим, ние учехме колкото да не ни скъсат. След всички премеждия и небивалици последните две години от следването си не стъпих на нито една-единствена лекция, дори на някои изпити не отидох. Към този момент аз и още доста колеги отдавна бяхме загрели накъде отиват нещата и се бяхме ориентирали към професионално развитие. На защитата на дипломната ми работа реших да съм малко по-креативен и вместо PowerPoint да използвам онлайн софтуера Prezi. Видите ли обаче, интернет в залата нямаше. Минутата, в която излязох от защитата, хвърлих всички копия на дипломната си работа в най-близката кофа и си обещах, че кракът ми повече няма да стъпи в български университет като студент.

Дори няма да отварям дума за бумащината и безкрайното редене на всякакви тъпи опашки сякаш сме Зимбабве, а онлайн администрацията е мираж от прогнилия западен капитализъм. За общежитията не мога да говоря, от София съм, но след малкото ми посещения в Студентски съм се къпал с „Мистър Пропър“ и „Райд“. Колкото до колегите... в началото на първи курс проведох анкета за една статия, от която се разбра, че около половината дори не знаеха коя е Людмила Живкова, а няколко откровено не виждаха смисъл от това да се изучава история изобщо.

Виждате ли, сблъсъкът с цяла учебна система, която сякаш е скроена по най-неудобния начин за студента, арогантните и морално остарели преподаватели, колегите, събрани от кол и въже, след 4 години оставят у теб дълбоко чувство на обида и отчаяние. И знам от мои приятели и роднини, че положението не е по-различно в повечето факултети и специалности на Софийския. Корумпираността на УНСС дори е възпята в песен, а НСА, Господи, НСА каква порнография е. Бедна ми е фантастиката какво е положението в останалите университети и университетчета.

И не е въпрос на пари, пичове и дами, колко струва да си набереш лекциите на компютър и да ги разпратиш до студентите? Колко струва да сканираш нужната глава от книга? Колко му е да пратиш един мейл, че утре няма да проведеш лекцията или да следиш няколко онлайн международни журнала по специалността си, за да не се излагаш като кифладжия? Струва усилието да си вдигнеш глутеус максимуса и да свършиш малко работа, вместо да лежиш на стари лаври, ако бъдем достатъчно щедри и предположим, че такива някога е имало. И ако все пак ще си говорим за пари, нека да попитаме: заслужава ли гореизброеното 20 милиона лева (от общ бюджет на СУ 48 милиона за 2016 г.) в надбавки към заплатите, раздадени само за една година?!? Нима не можеха тия пари да се вкарат в направата на сносен сайт, на нови общежития, оборудване, пропускателна система? Можете ли да си представите какви колосални суми пари са прилапани от администрацията и преподавателското тяло... не, туловище на Софийския за последните 20 години!

И се чудите защо няма достатъчно студенти. Аз се чудя как изобщо има и един студент. Да, попаднах и на преподаватели като Нели Огнянова, Христо Кафтанджиев, Николай Михайлов, Искра Баева, Мария Николова, за които не мога да кажа и една лоша дума и от чиито професионални качества съм останал впечатлен, но дори няколко птички пролет не правят.

Крайно време e да признаем, че царят е гол и да си кажем право, куме, в очи истината, вместо да мълчим гузно, защото всички участваме в заверата. Може би това е една от причините да си мълча досега, защото не е като да съм бил мечтаният студент. Имал съм своите прегрешения и заставам с името си зад тях, затова и си позволих да назова поименно редица преподаватели – както с лошо, така и с добро – за да понесат отговорността за своите дела. За това, че прахосват най-хубавите години в живота на едни деца, за това, че опропастяват бъдещето им с мързела и глупавите си брътвежи, за това, че предават едно от най-отговорните призвания и обричат родината си на гибел. Но и за да признаем, че повечето от нас допринасят със своето мълчаливо съгласие за кочината, в която живеем. Е, аз няма да си мълча повече. На мен ми писна да съм прасе.

Авторът Калоян Константинов завършва бакалавърската си степен по ВО в Софийския университет, продължава да следва Близкоизточни науки и политика в Кралския лондонски колеж и Оксфорд, както и да представя страната ни на редица журналистически и политически конференции и форуми в Англия, Шотландия, Германия, Белгия, Египет. В момента работи в Тунис, където преподава на деца и младежи.