17 май 1913 г. Османската империя капитулира пред военния съюз на България

В Лондон е подписан Мирният договор между Балканските съюзници и Османската империя. Султанът отстъпва всички територии на запад от линията Мидия – Енос и Егейските острови. Договорът слага край на войната, но не премахва военната обстановка на Балканите. Причината е възникналото напрежение между основните играчи в победилата коалиция. Ако преди година България успява чрез дипломация да създаде действащ и успешен блок срещу Османската империя, то в месеците около подготовката на мирния договор в Лондон София изпада в международна изолация.

Договорът от Лондон гарантира създаването на албанска държава, която включва и Шкодра. Всички останали въпроси и претенции остават неуредени (подялбата на Македония, статутът на островите в Егейско море, военните репарации).

Балканската война (1912–1913 г.) е венец на десетилетните усилия на българската държава да отхвърли веригите на Берлинския договор от 1878 г. Значителни територии, населени с българи, остават извън пределите на родината и обединението им с Княжество България (от 1908 г. Царство България) и Македония се превръща в основна задача от дневния ред както на политическите партии, така и на цялото общество. Неуспехът на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. показва, че освобождението на Македония ще може да стане само по пътя на войната. За успешното реализиране на тази национална програма, в периода от 1909 до 1912 г. са проведени серия от преговори за създаване на Балкански съюз. В него, наред с България, последователно се включват Сърбия, Гърция и Черна гора. Немалка роля за реализирането на съюза изиграва руската дипломация, която вижда в него противотежест на немското и австро-унгарското влияние на Балканите.

Географските особености и военно-стратегическите решения на воюващите страни водят до обособяване на няколко театъра на бойните действия в периметъра между Цариград, акваторията на Варна, Шкодра и Арта (на Йонийско море). Опитите на османското командване да спечели стратегическата инициатива в първите дни на войната не сполучват, поради което теренът и интензивността на сраженията се диктуват от съюзниците. Българската армия нанася главния удар в Източна Тракия. По-малки съединения действат в Родопите и Западна Тракия. Български и гръцки войски настъпват срещу Солун, съответно от север (по течението на Струма) и от юг, през долината на Бистрица. Българското командване подценява значението на Солун като стратегически град при чертането следвоените граници между съюзниците и позволява на гръцки отряд първи да влезе в града.

След подписването на Лондонския мирен договор отношенията в победилата коалиция се изострят. Според някои историци заслепен от военните успехи цар Фердинанд заповядва на 16 юни 1913 г. армията ни да нападне доскорошните съюзници Гърция и Сърбия. Той е нетърпелив да изчака арбитража на руския цар. Последствията са плачевни за България. На 27 юни 1913 г. Румъния обявява война на България и без почти никаква съпротива стига до Враца. При Белоградчик се среща със сръбската армия. Видин пада в обкръжение. Причината е, че основните български сили са хвърлени срещу гърците и сърбите.

Султанът наблюдава събитията и на 30 юни 1913 г. заповядва на войската си да окупира Одринска Тракия.

Нетърпението на цар Фердинанд и липсата на визионерство сред политиците ни довеждат до първата национална катастрофа.