Драги читателю на ФАКТИ днес ще ти разкажем за подвига на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа.
Нейните действия остават в сянката на Христо Ботев, но водените от четниците сражения през лятото на 1868 г. показват, че българите са готови да се бият и умират за свободата.
Всичко започва през нощта на 6 срещу 7 юли 1868 г. четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа преминава Дунава и навлиза в България. Това става край село Вардим, при местността Янково гърло, недалеч от устието на р. Янтра.
Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа е българска чета, формирана през 1868 година и влязла в подвластните на Османската империя български земи през 1868 година в опит за вдигане на общонародно въстание. Четата представлява обединение на двете отделни чети на българските хайдути Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Подготовката на четата се провежда първоначално край Бързау в Румъния, а след това и в село Петрушан.
Тъй като още при дебаркирането четниците са забелязани от турски патрул, войводите провеждат военен съвет, на който е решено да не се обявява въстание, а да се прекъсне телеграфа между Русе и Свищов и възможно най-бързо да се достигне Балкана. След това четата се оправя към с. Сяръ Яр, където престоява известно време и се снабдява с коне и каруци.
Още същия ден четата е застигната от турска потеря от приблизително 1000 души башибозук и е принудена на заеме позиции в лозята на с. Караисен. Отбранявайки се организирано, четниците отблъскват всички атаки като дават само две жертви - Арсо Мартинов и Александър Василев. След смрачаване, отрядът обхожда турските позиции и продължава на юг.
Сутринта на 8 юли решават да се скрият за почивка в Карапановата горичка до с. Горна Липница, но са открити и, без да успеят да починат, отново трябва да приемат боя. След няколко часово сражение пристигат и турски подкрепления от редовни части, които предприемат опит да обкръжат четата. С точна стрелба атаките са отбити и през нощта отрядът продължава пътя си към Балкана. В това сражение пада убит един четник - Пеню Хаджипенев (Тошооглу).
Избират направление западно от с. Бяла черква и прекосяват р. Росица, но не успяват да се откъснат от противника. Вместо това, на 9 юли, близо до с. Вишовград, Търновско, четата се сблъсква с 4000 редовна войска в местността Дълги дол и отново е принудена да влезе в бой. За трите дни марш от Дунава към Балкана това е трето сражение без никакъв отдих. Редовните турски части атакуват фронтално четническите позиции, на моменти се стига до ръкопашен бой с многочисления враг и броят на боеспособните четници намалява до 85 човека. Дочакала нощта, четата се изтегля на север и с обходен маньовър поема към планините, но не успява да скрие следите си.
Четвъртото сражение е при с. Канлъдере на 10 юли, където отрядът попада под кръстосания противников огън и е обстрелян от две страни. Лошата позиция принуждава войводите да заповядат фронтална атака на една височина, припомня сайтът „Днес+”. Знаменосецът Георги Чернев е убит, а освен това турците, макар и с цената на големи загуби, успяват да заловят раненият на няколко места Стефан Караджа. Мястото на убития знаменосец се заема от Христо Македонски, височината е овладяна и от тази позиция боят продължава до късния следобед. Четниците са намалели наполовина, има и много ранени. С падането на нощта те продължават към Балкана и този път успяват да се откъснат от преследвачите.
На 13 юли достигат до с. Дебел дял, западно от Габрово, където оставят ранените. Останалите успяват да достигнат Стара планина, като група от 14-15 човека изостава и се отделя. Последните тридесетина души, начело с Хаджи Димитър на 18 юли 1868 г. стигат връх Бузлуджа, където са обградени от редовни турски части в състав около 700 човека. Сражението продължава повече от три часа, на остатъците от четата са нанесени тежки загуби, в яростния бой е убит и Хаджи Димитър. Оцелелите десетина четници правят опит да пробият кордона на турските войски, но от тях се измъкват само четири човека. Войводата Стефан Караджа пък умира на 31 юли от раните си в затвора.
ХАДЖИ ДИМИТЪР
Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.
На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!
Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по–силно тече!
Жътва е сега... Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак... Но млъкни, сърце!
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа
и певци песни за него пеят...
Денем му сянка пази орлица,
и вълк му кротко раната ближи;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!
Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!
И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, –
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.
Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже, –
и той я гледа, – мила, зесмена!
"Кажи ми, сестро де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, –
аз искам, сестро, тук да загина!"
И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, –
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата...
Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, –
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли – пече!