Ясно е като бял ден: Борисов си отива. А след него България ще се нуждае от конституционно мнозинство и стратегическо единство, за да осъществи промяната. Това единство преминава през две стъпки, пише проф. Ивайло Дичев.
Дали сега или напролет, Борисов си отива. Ако подаде блиц-оставка преди новите играчи да са се организирали, а БСП – консолидирала, има шанс да остане първа сила и да се подсигури срещу бъдещи, да кажем, неприятности. Ако се заинати, изкушен от перспективата да разпределя европейските кризисни фондове, вероятно съвсем ще изчезне под напора на растящото недоволство.
Самият той изглежда уморен и объркан; говореха, че искал да става президент, ама това в момента е съвсем невероятно. Някои твърдят, че силите, наричани КОЙ, го държат с разни компромати и ще го захвърлят, когато им стане изгодно. Може да е и обратното – той да е по-силен от КОЙ и просто да се оправдава с тях.
Живковски популизъм
Прословутата стабилност на Борисовото управление се дължеше на умелия му популизъм - не научен при Марин льо Пен, а на охранявания от него Тодор Живков. Този популизъм е ушит по мярка на българската душевност. Нищо не се довежда до край – нито комунизъм, нито правова държава; за реформи повече се говори, а ако отвън нещо поискат – снишаваме се да мине бурята. За да крадат безнаказано горе, оставят се онези долу и те да отнесат по някоя тухла от строежа. А пък ако някой запротестира, тогава или му се дава нещо, или го удряш изотзад с опозоряващ запис, данъчна проверка или дори арест. Народни хора в управлението, простотии, които отблъскват интелигенцията, но пък ги правят близки на обикновения човек. Равносметката – абе, кретаме на опашката, ама пък сме живи, можеше и по-лошо, нали така!
Разбира се, сравнението с режима на Живков е само в стилистиката – г-н Борисов далеч не е диктатор. И все пак по-възрастните вероятно помнят това усещане по време на соца, че няма алтернатива, няма дисиденти, няма, няма... и изведнъж всичко рухна. Имаш чувството, че и днес тази работа се повтаря, макар в умален мащаб, надявам се.
Въпросът е може ли след очакваното падане на това мнозинство да се появи решителен политически субект, който да поведе страната нанякъде?
Пейзажът изглежда изключително фрагментиран. БСП едва ли ще се пребори с Нинова до изборите, Цветанов още не е регистрирал партия, а Манолова дава противоречиви сигнали. Десните, които се оказаха начело на протеста срещу властта, започнаха все по-настойчиво да се разграничават от естествените си съюзници на площада: взеха отново да се борят срещу комунистите и за лустрация; непрекъснато някой припомня каква била майката на Христо Иванов или пък бащата на Минеков, какво бил казал Радев за Русия или Манолова за Орешарски. Откъм г-н Трифонов пък лъха едно надменно безразличие към ставащото: той е против партиите изобщо, иска да помете системата, да рестартира и, разбира се, не му се занимава с такива дреболии като събаряне на правителство и нови избори. Връщат му го с интелигентско презрение и музикални асоциации.
Ще трябва конституционно мнозинство
Политически обединения по учебник ще са трудна работа; със сигурност управляващите ще се задържат, ако успеят да насъскват едните срещу другите – политолозите вече усърдно се хванаха с теоретичната страна на задачата. Но хората не протестират за политики, а срещу дадената на късо държава. Ако някой реши да обединява гражданската енергия, трябва да се цели по-високо – в конституционни промени, контрол над прокуратурата, пряка демокрация, промяна на избирателната система, отзоваване на депутати, такива теми. Проблемът е, че толкова дълбоки промени са трудна работа и предполагат експертни проучвания, дискусии, съобразяване с едно или друго. В момент на граждански бунт конституция не се измисля, това е ясно; тъкмо обратното, подобни идеи рискуват да заметат проблемите и да помогнат на властта да се спаси.
От друга страна поставянето на една по-висока цел би могло да обедини разнородните сили около надпартийна платформа, която да вкара в един бъдещ парламент конституционно мнозинство: то ще може да подмени Висшия съдебен съвет, да подготви свикване на Велико народно събрание, което пък вече спокойно да свърши експертната работа. С други думи темата за голямата промяна може да стане стратегията за надпартийното обединение, а не отклоняване на вниманието от непосредствената тактическа цел, която са оставките.
Две стъпки до успеха
Такова стратегическо единство – ако не на нацията, то на тези двете трети от нея, които днес скандират по улиците – минава през две стъпки. Първата изглежда премината: преодолян е онзи страх от времето на комунизма, който се завърна у нас: страхът да бъдеш уволнен от работодател-дерибей, да бъдеш арестуван от прокуратурата, да ти откраднат бизнеса, да те опозори гнусната пропагандна машина, та дори - да те пребият полицаи на улицата. Стотици хиляди вече не ги е страх.
Но има и втора: гражданинът трябва да е достатъчно уверен в политическата си идентичност, за да взаимодейства спокойно с онези от другата страна, без да се бои, че ще го заразят и ще се обърне. Десните – да не гонят ритуално призрака на комунизма, който отдавна вече не броди никъде по света. Левите – да не се чувстват длъжни да ядосват съгражданите си с любимата Русия. Националистите – да не си измислят врагове, за да бъдат герои. Младите, софиянците, анархистите... Пък кой знае, може би след тези мъчителни 30 години сме вече достатъчно устойчиви и ще се окажем на висотата на кризата?