27 май 927 г. Инфаркт убива цар Симеон I Велики

На 27 май през 927 г. по време на приготовления за война с Византия от сърдечен удар умира цар Симеон I Велики.

Успешните войни на Симеон срещу Византия и сърбите довеждат до временно разпростиране на България върху по-голямата част от Балканския полуостров и господство в Югоизточна Европа.

Симеон I Велики е единственият български владетел,

за когото в чужбина говорят с истинско почитание и неприкрита възхита. Той е роден най-вероятно през 864 г. и затова е наречен „дете на мира“. Симеон е третият син на Борис. Първият е измежду всички български владетели и сред синовете на княз Борис, който е възпитан изцяло в християнската традиция. Пратен е да се обучава в най-доброто учебно заведение за времето си – Магнаурската школа (около 878 г.), защото се очаква един ден той да стане глава на Българската църква. Вместо това обаче, след опита на брат му Владимир Расате да върне езичеството в България – именно „отдалият се на свято подвижничество“, т.е. замонашилият се Симеон е призван да седне на трона на българските царе.

Възкачването му става през 893 г. и е във връзка със знаменателния Преславски църковен събор (893 г.). По време на събора се взима решение в Българската църква богослужението да се извършва на роден език, вместо на гръцки.

Цар Симеон Велики е основен идеолог на това България да се превърне в „държавата на духа“ в Средновековна Европа. Благодарение на него нашата страна през X в. става първата славяноезична империя в историята. У нас започва развитието си нова европейска християнска цивилизация, основана върху старобългарския език, която през вековете ще се превърне в неумолим съперник, но и необходим партньор на по-старите (гръкоезична и латиноезична) християнски цивилизации. Симеоновият „Златен век“, съзнателно или не, става модел на подражание за векове напред, припомня сайтът "На мегдана".

Когато сърбите си припомнят с подробности най-славните си времена, по време на своята владетелска династия Неманичи (12 – 14 век), а руснаците – успехите на своите Романови (17 – 20 век): те на практика разказват за вече постигнатото от България при Симеон. Първият българският цар урежда своя славяноезична империя, своя държава на духа и при него за първи път се говори за „Златен век“ на славянската писменост и култура. След него идват достиженията на другите славяноезични православни християни – сърби и руснаци. Именно във връзка с тези събития народният ни поет Иван Вазов ще възкликне: „И ний сме дали нещо на светът и на вси Словене книги да четът.“

Величието в управлението на Симеон се дължи най-вече на личните добродетели на царя. За Симеон в писмените източници се говори, че „повече от всичко обичаше книгите“. Неговата образованост е великолепна. Това признават дори големите му военни противници византийците, които го наричат „полугрък“ заради широките му познания. Цариградският патриарх Николай Мистик, който усилено контактува със Симеон, пише за него, че „живеел като изряден монах и никога през живота си не бил вкусил вино“.

Кое дава основание да се твърди, че Симеон получава царската титла (равна по ранг на императорската) и че именно по негово време българското царство се превръща в империя? На първо място – амбициите на Симеон са имперски. Той е наясно какво значи Византия (византийския универсализъм) в правен аспект – обща държава на всички ромеи, т.е. на православните „римляни“, служещи си с гръцки език, независимо от своя произход (арменски, гръцки, български и пр.). Византия затова няма как доброволно да приеме българския владетел за равен, защото счита за свое изконно право да упражнява превъзходството си над българите, които ползват нейния гръцки език в българската администрация, отначало в българската църква и сред аристократичните среди. Византия трябва да бъде принудена насилствено да даде признанието.

И ето, че този „полугрък“ Симеон, възпитаник на Магнаурската школа в Константинопол,

прозира единствения начин България да излезе от византийската орбита веднъж завинаги. Този начин е чрез доминация на родния език и изтласкване на гърцизма: по същия начин, по който родният ни език – старобългарският (църковнославянският) трябва да стане равен на гръцкия. Така и българската владетелска титла и българското държавно устройство следва да отговарят на византийските. Може да се отсъди, че тази нагласа на Симеон е вдъхновена от християнските предписания на вярата му. Неслучайно Симеон първоначално е подготвян да оглави българската църква. И тъй като знае, че „слънцето грее за всички еднакво“, Симеон не може да допусне българският народ да остане „сляп и глух“ и вечно да прекланя глава пред византийското превъзходство.

Как по-конкретно успява Симеон? Пътищата са три. Признаването на титлата му може да се каже, че става най-бързо и лесно. То изисква поне веднъж византийците да извършат символичен акт, според който Симеон ще бъде приет за равностоен на техните владетели по чест, а след това нашият цар просто ще държи на вече придобитото. Византийското признание идва през август 913 г.

Тогава Симеон предприема голям поход срещу Константинопол. Достига безпрепятствено пред стените на византийската столица. Така византийците се принуждават да просят мир от него и успяват, но с едно условие. То е да се организира тържество в чест на Симеон в столичния град на империята. На празничната трапеза пируват заедно всички най-знатни българи и византийци. Финалът на празненството идва, когатовизантийският патриарх Николай Мистик извършва символичната коронация на цар Симеон. Накрая, „удостоени с безброй и преголеми дарове, Симеон и синовете му се завърнали в собствената си страна“.

Естествено в следващите години византийците се отмятат от позорния за тях акт по коронясването на Симеон. Но владетелят на българите настоява на оказаната му веднъж почест и търси потвърждения на царското си достойнство винаги когато общува с византийците. Не търпи те да се държат към него пренебрежително, а тъкмо напротив. Той ги кара да се чувстват гузни, че не му отдават дължимото. Симеон извършва едни от най-големите военни погроми в цялата история на Византия.

За битката при Булгарофигон (896 г.) изворите свидетелстват, че ромейските войски „били поголовно разбити и всички загинали“. А близо половин век след разгрома при Ахелой от 20-ти август 917 г. Лъв Дякон ще напише: „И сега още могат да се видят купищата кости при Анхиало, където тогава позорно била посечена бягащата войска на ромеите.“

Вторият път за увеличаване имперското самочувствие и достойнство на Симеон минава през претенциите му към територии, в които не живеят само и единствено българи. Както е известно, империите са сборни формирования в етническо отношение. Затова и Симеон се обявява за „цар на българи и гърци“: по този начин признава, че в неговите земи влизат разнородни поданици. Така се реализира и принципът от времето на Симеон – „България на три морета“. Това е нещо непознато при предшествениците му, тези от езическия период, които подчертават, че са български владетели само в „земята, в която са се родили“ (Омуртаг), но нямат претенции към чужди земи.

Третият, най-труден и изнурителен път към утвърждаване на българската цивилизация е чрез словото на роден език. Тук проличава целия талант и отлична подготовка на Симеон. Българският владетел още през младежките си години, преди замине да учи във Византия, влиза в близки отношения с учениците на Кирил и Методий, получили радушен прием у нас от княз Борис.

След като поема властта,

Симеон праща Климент Охридски – първият епископ на български език,

да разпространява словото божие и да подготвя ученици в югозападните български земи. Симеон познава и дружи с най-светлите умове на епохата – с идеолозите на българщината. Както стана дума, идеята да бъде изравнен родния език (старобългарския) на останалите „свещени езици“ (гръцки и латински) означава, че и на старобългарски трябва да се появи „високата“ литература, характерна за епохата в Средновековна Европа. Тази литература в голямата си част е преводна и свързана със Светото писание, но съществуват оригинални творби и коментари. Старобългарските книжовници Климент Охридски, Йоан Екзарх, Наум, Константин Преславски, Черноризец Храбър с делата си донасят „златната“ слава на Симеоновия „Златен век“.

През 913 г. Симеон I стига до стените на Цариград.

Византия е принудена да му признае титлата цар на българите, въпреки че следващата година го анулирала. Тогава българските войски нахлули отново в Източна Тракия и превземат Одрин.

На 20 август 917 г. в Ахелойската битка византийската войска е обкръжена и избита. Следва второ поражение при Катасирти и патриарх Николай Мистик апелира за спиране на войната и подписване на мир. Междувременно византийската дипломация успява да раздвижи сърбите в тила на княз Симеон. Симеон изпраща срещу сърбите войска начело с кавкан Теодор Сигрица и Мармиас. Те залавят сръбския княз Петър Гойникович и поставят на престола княз Павел Бранович.

През 918 г. българските войски достигат Пелопонес и Егейските острови.

Свикан е църковен събор, на който Симеон I се провъзгласява за император на ромеите, а българският архиепископ е провъзгласен за патриарх.

През 921 г. една българска армия достига до Дарданелите, завладява Галиполския полуостров и се опитва да премине на малоазийския бряг.

През 923 г. Цар Симеон I отново стига до стените на Цариград. Византия иска да започнат преговори за мир и въпреки че мир не е сключен българите снемат обсадата. По време на царуването на Симеон I Велики България достига своето най-голямо политическо, военно и културно могъщество.

Баща му, княз Борис I, полага всички усилия да подготви сина си за патриарх и затова го изпраща да учи в Магнаурската школа в Константинопол – най-престижното училище във Византийската империя, основано през 425 година.

Опитът на първородния му син Владимир да върне страната в езичeство принуждава Борис I да го свали и на негово място да въздигне Симеон.

С името на Симеон Велики е свързан най-големият културен разцвет на християнска България, наречен Златен век, осигурил процъфтяването на книжнината, архитектурата и изкуствата. Цар Симеон не просто подпомага дейността на българските книжовници, а се включва активно в нея като творец. Съставя няколко сборника с енциклопедично съдържание, известни като „Симеонови сборници“.

Лично подбира и превежда някои от словата на византийския богослов св. Йоан Златоуст. При управлението на цар Симеон е преведена и създадена богата книжнина, предназначена както за високообразовани хора, така и за простолюдието.

В нея присъстват произведения с информация от всички аспекти на тогавашния живот – история, богословие, география, животински свят, природа. Симеон пръв става носител на титлата „Цар на българите”, което най-добре свидетелства за окончателното сливане на прабългари и славяни в един народ по език, вяра, държавно съзнание.

Симеон Велики почива на 27 май 927 година в двореца в Преслав. Предполага се, че е повален от инфаркт. На трона го наследява синът му Петър I, който започва управлението си под регентството на вуйчо си Георги Сурсувул.