"Манетон пише, че при царуването на египетския цар Тимаос, дръзки, неизвестни хора от северо-източните страни внезапно нападнали страната му и без сражения лесно я завладели. После безжалостно изгорили градовете и разрушили светилищата на боговете. С жителите постъпили жестоко, като ги подложили на сеч, а децата и жените взели в робство. Накрая си избрали цар, един от своите на име Σάλατις - Салатис (фонетично променено от Чул-Ат). Установил се в Мемфис, обложил с данъци горната и долната страна и разположил стражи на най-подходящите места. Страхувайки се от Асирия, усилил най-вече източната област. Като попаднал в нома Сайт на добре разположен град, източно от река Бубастит, който по древна божествена традиция нарекъл Аварис, го достроил и му издигнал непристъпни стени. Заселил в него за защита многочислена войска от 240 хиляди воини. Той идвал в него през лятото за да ръководи доставката на продоволствия. Умрял, след като царувал 19 години. След него царували Бнон - 44 г., Апахнас - 36 г. и 7 месеца, Апофис - 61 г., Яниас - 50 г. и 1 м., и Асис - 49 г. и 2 м. (Общо ок. 260 години.) Тези шестимата били първите им царе. Те постоянно воювали и искали да изкоренят цялото египетско население. Целият им народ се наричал ХИКСОС (ΥΚΣΩΣ, "хюксос"), т.е. "царе-пастири, царски пастири, пастири..." - Йосф Флавий.
Цялата страна била разделена на пет части, в четири от които губернатори станали братята на Чул-Ат. На самия Чул-Ат се паднала източната област, където той построил градовете Ас (Газа), Авар (Аварис), Саръйкен (Сакара, Мемфис?!) и Новия Ерсубулем („Свещен град“, или „Божи град“ на трьок-българска език > Йерусалим. Ерсу е прозвище на Тангра, а бул- български град, държава, кратка форма на Българ). Всички градски храмове, чиито камове (жреци) не приели единобожието, били закрити. За биркам ("първожрец") на Мамил Чул-Ат обявил кам Исбел, който първи от камовете признал абсолютната истина на Единобожието (монотеизма). Исбел обявил Чул-Ат за баръйнхан ("Българският цар, господар", "Свещен бик/елен" - древен български титул > "Фараон"), т.е. император на Мамил.
Даиш Караджай ал-Булгари пише, че арабите живущи в Джир и Мамил наричат Авар-Кам пророк Ибрахим, а Чул-Ат Чулман - Сюлейман. Чул-Ат се славил сред жените като прекрасен любовник и една арабска царица веднъж специално дошла при него за да се убеди лично в това. Като се убедила, тя приела Единобожието и името Балгас, което на арабски означавало "Българ". Тя била от страната Бин-Имен (Йемен), а така българите наричали финиковите палми, и тази страна впоследствие била управлявана от този син, заченат от срещата ѝ с Чул-Ат. Даиш подчертава, че арабите (Думата "араби" идва от трьок-българската "гараби" - "черни хора") наричали българите "барбари" (бербери) и после така започнали да наричат тези араби, които започнали да развъждат коне по български способи.
Даиш подчертава, че арабите запомнили ег-сазите под името миджери, благодарение на джирците. Нали с Миджер аварите наричали Агаджир ("Гористата земя”, лесостепието на Източна Европа, Скития) и на въпроса "Откъде сте дошли?" нашите винаги отговаряли - "От Миджер", т.е. от "Гористата земя". Джирците обичат да разказват легендата за нападението на "миджерите" в Мамил: "... Когато войската на миджерите се появила в Мамил на гърмящи колесници под балдахиновите сенници и с впрегнати ловни барсове, то мамилците, почитащи котките, веднага се предали с думите: "Ние не можем да се бием с тези, чиито ловни котки са десет пъти по-големи от нашите!"... След оттеглянето на голямата част от българите от Мамил тяхното название "Миджер" завинаги останало за Мамил само в арабската си форма "Мисир" (Мисра – Египет, у евреите - Мицра).
Чул-Ат завещал всичките пет части от българския народ да живеят отделно от останалия народ, но това завещание не се съблюдавало строго и много българи, женейки се за мамилки и преминавайки да живеят в техните селища, се превърнали в местни еснафи и загубили боеспособността си.
След правнука му Хонок управлявал неговият син Иджик, после неговият син Джай-Алан или Джай-Балъйн, чието име означавало "Делта". При него боеспособността на армията станала толкова ниска, че ечке-тамилците (етиопците, суданците) успели да нападнат Мамил и да разбият българите. Разтревоженият от това Кичи-Манас, потомък на Карт-Манас, поел властта в свои ръце и са заел веднага да възстанови боеспособността на българите. Той отделил всички българи от народа и започнал да води война срещу Ечке-Тамил (Етиопия, Судан). Даиш подчертава, че самите кук-чаги наричали себе си и аскари (аскери), т.е. "български народ", но арабите възприели тази дума в смисъл на "воин", защото всички българи били воини. Накрая боеспособността на българите била възстановена и ег-сазите разбили Ечке-Тамил едновеременно с удари от сушата и от морето. В памет на това събитие, това море, което миело Мамил от изток, било наречено Къйзъйл-Българ (Красиво, или Червено море и Аденския залив)...
След това българите на Манас разбили тогавашните съюзници на ечке-тамилците - лябийците (днес либийци), живущи на запад от Мамил...
Българите дошли в Капдаг и Мамил под зеленото знаме на Агаджир. А при Хонок знамето на българите станало аварско, червено знаме.
Управляващият след Кичи-Манас, неговият син Маджи Суз-Таргиз (В "Историята" на Херодот този владетел е описан с името Сесострис) извършил плаване през морето Къйзъйл-Българ и Когул (Индийски океан) и подчинил голям остров, наречен от тях Саръй-Алан, т.е."Красивият остров", или "Южният остров" (Цейлон, или Шри Ланка). Покрай това Маджи помагал на илатските императори в тяхната война срещу агаджирския император Бал-Агадж или Баръйн-Агадж. Даиш подчертава, че с тази война в историята може да се сравнят само войните на българите с Урум (Римската империя) и с татарите (монголите).
Херодот пише за египетският владетел Сесострис, чието име в старогръцката история е фонетично променено от Суз-Таргиз, че е осъществил поход на юг по море, а по-късно воювал със скитите и траките, "История", кн. ІІ,102. ("102...Сесострис, както казват жреците, първи се отправил на военни кораби в Арабския залив и покорил народите на Червено море. Той плавал надалеко, докато не достигнал море, непроходимо за кораби поради плитчините му. Според жреците, когато се връщал към Египет с голяма войска по сушата, покорявал всички народи по пътя си. Ако това е бил храбър народ, който храбро се е сражавал за свободата си, тогава царят издигал в земята им паметни стълбове с надписи, упоменаващи името на местния цар, родината му и това, че Сесострис със силата на оръжието си е покорил тия народи. Ако му се е отдавало да покори някой град без съпротива, то той поставял същите стълбове с надписи като при храбрите народи, но прибавял изображение на женски полови органи, с което искал да покаже, че те са били страхливци. 103. Така Сесострис минал през цялата суша, докато преминал от Азия в Европа и не покорил скитите и тракийците. До тези народи е достигнала египетската войска, според мен, не по-далеко, защото в тия страни все още има такива стълбове, а по-нататък не. Оттук Сесострис тръгнал на юг и когато стигнал да река Фасис, там оставил част от своята войска. Аз не мога с увереност да кажа, сам Сесострис ли е заселил в тази страна част от войските си, или някои от тях, изтощени от дългия поход, по своя воля са се заселили на река Фасис. 104. Ето колхите, видимо са египтяни. Това съм го установил още преди да го чуя от други. Като се заинтересувах от това, започнах да разпитвам за тяхното родство както в Колхида, така и в Египет. Колхите са запазили по-ясни спомени за египтяните, отколкото египтяните за колхите"). Очевидно, незнаейки древната българска история, Херодот смятал, че цар излязал от Египет, би следвало да е египтянин по народност.
Когато Бал-Агадж се върнал в Агаджир, Маджи се сражавал с неговия син Леуген. Алпът Лекдиу в началото бил съюзник на Илат и Мамил и съумял някак си да разбие и плени Леуген. Обаче като видял, че Леуген е благороден, а също и с едно око, както бил и той, Лекдиу проявил симпатия към него, върнал му Атряч (Троя) и взел да му помага. Когато Маджи започнал да упреква Лекдиу в нарушение на договора за съюз, той отговорил: "Аз научих от Бай-Тимат (алп-бика на пророчествата), че ако аз завладея Атряч и Лекдиу, то ще загубя последното си око, а ако ти ги завладееш - ще загубиш Мамил!" Маджи се засмял на това предсказание и завладял Атряч. Затова бил наречен Суз-Атряч. При това завладяване Леуген загинал, сражавайки се в редовете на обикновените войници.
Възползвайки се от въвличането на повечето българи във войната с Леуген, ечке-тамилците прогонили аварите от Мамил и за тях вторият град Авар станал Къйер ("Игубеният град", оттук Кайро). Маджи Суз-Атряч потеглил срещу Мамил, но морето се разляло и му преградило пътя. Маджи разбрал, че е разгневил алпа Чулман, за чията дъщеря Джиланчек е бил женен Леуген и се върнал в Атряч. Илатският император поискал Маджи да върне Атряч на Илат, но той отказал, като обяснил отказа си така: "Аз като завоювах Атряч за теб, загубих собствената си империя, и сега ти искаш да отнемеш от мен последното, което ми е останало, като не ми предлагаш нищо равностойно на това!" Тогава императорът на Илат в съюз с Лекдиу и синът на Леуген Турдан, започнал война срещу Маджи и го прогонил в Бирак (Тракия). Императорът на Агаджир се опитал да го прогони и от там и разсърденият Маджи Суз-Таргиз нападнал Агаджир или Миджер и подчинил целия Аскъйп (Скития). Аскъйпските българи наричали ег-сазите "кимерци" (кимерийци), защото те дошли от областта Кимер.
В началото, изгонените от Мамил българи се задържали в Балистан („Българска страна, столица”, оттук Палестина), която в чест на Абар-Кам започнали да наричат и Кам-Хан, но впоследствие, под ударите на мамилците, били принудени да отстъпят в областта Гайил (Галилея) на границата на Бейнек (Финикия) и Джир (Сирия).
Старогръцкият писател историк от Египет Манетон пише: "Тези по-горе наречени царе от така назованите пастири, както и техните приемници, властвали над Египет 511 години. След това царят на (египетска) Тива и царете на другите египетски царе възстанали срещу пастирите и повели голяма и многогодишна война срещу тях. През времето на цар Алисфрагмутосис, пастирите започнали да търпят неуспехи и били изгонени от всички места в Египет, но се закрепили на едно място с площ от десет хиляди арара. Това място се казвало Аварис. Манетон казва, че пастирите го обградили от всички страни с мощна и здрава стена, в която те самите надеждно се укрили, както и цялата им плячка. Туммос (Тутмос), синът на Алисфрагмутосис, начело на 480 хилядна войска ги обкръжил и направил опит да ги щурмува. След като не сполучил, сключил с тях съглашение, всички те да напуснат Египет невредими и да се преместят, където искат другаде. И те според договора, вземайки цялото си имущество и семействата си, общо не по-малко от 240 хиляди души, преминали през Египетската пустиня в Сирия. Но страхувайки се от асирийския цар, те издигнали град в мястото сега наречено Юдея, способен да приеме техния брой хора, и го нарекли Иеросолима."
Значителна част от мамилските роби, които избягали от Мамил заедно с тях, един ден предателски минали на страната на мамилците и аварите отстъпили от Гаил (Галилея) на границата на Бейнек (Финикия) и Джир. Оттук те продължили да нападат мамилците и своите роби изменници, които образували племето на джахудите (юдеите), оглавявано от миджаките (демагозите, фарисеите) - лабъйтци (лабъйт - плевел, боклук, мръсник), т.е. тринадесетото коляно на евреите, левитите, определени от Мойсей за жреци в племето на евреите. От смешението на народите на българите-авари с този на изгонените от Мамил роби, основно от воините българи с робините се е получило новото племе, което възприело вече бъдещото си име от етнонима на българите „авари”, което произнасяли като „джавари/явари“, от тук „евреи“.
По разчет на българските летописи и някои историци - изследователи на историята на древен Египет, хиксосите (българите-авари) са владеели Египет от 1723 г. пр.н.е. до 1580 г.пр.н.е., от ХІІІ до ХVІІ династии включително, до първия фараон от ХVІІІ династия. Точно в този период започва историята на еврейския народ: "Откакто осквернените били изпратени в каменоломни минало доста време и царят им предоставил оставеният от едно време от хиксосите град Аварис, за да си имат свое пристанище. Този град по древно предание бил посветен на Тифон (Танъйш - алпа Чулман). Като дошли тук, те се устроили и избрали за свой предводител някой си Осарсиф, който бил жрец в Хелиополис (на египетски Иуну) и всички дали клетва да му се подчиняват. В своя първи закон той забранил да се покланят на боговете, да се въздържат от особено почитаните в Египет свещени животни, но да ги жертват и ядат, да не общуват с никого, освен с тези с които са свързани с клетва...Самият той, след като събрал жреците и другите нечестиви сънародници, решил да изпрати посолство при изгонените от Теммос пастири в града, наречен Иеросолим"– Йосиф Флавий по Манетон.
След прогонването и на Осарсиф - Мойсей (Моюсес) от Египет, той изпратил посолство при хиксосите в Йерусалим, да ги извика на помощ, заедно да нападнат Аварис и предишната родина и на двата народа. Тогава вече според Манетон са били изминали 518 години, от времето на фараона Теммос (Тутмос), откакто пастирите се преселили в Йерусалим. "А дошлите от Йерусалим хиксоси заедно с нечестивите жители на Аварис се отнесли с коренното население толкова нечовешки, че тяхното владичество за всички, които им станали свидетели на светотатствата, им се сторили най-ужасните от всички злини. Те не само опожарили градовете и селата до основи и не се задоволявали с разграбването на храмовете и оскверняването на статуите на боговете, но ги употребявали за разпалване на огъня и употребявали месото на почитаните свещени животни, като принуждавали самите жреци и прорицатели първо да ги заколят и принасят в жертва, а след това като ги събличали съвсем голи ги прогонвали. Казват че този жрец, който основал тяхната държава и им написал законите, произлизал от Хелиополис и се наричал Осарсиф, по името на тамошния бог Осирис, но като се озовал сред тях, той променил името си на Моюсес (Мойсей)".
Тук виждаме пълно съвпадение с много по-древния български мит за чудесното спасение на новородения български принц-пеленаче Бурджан ("Вълча душа" по трек-български), или "Магулъй" ("Син на вълка" по трек-български), или "Магъйз" ("Подобен на вълк" по трек-български) в котле или кошница, пусната по реката и после спасен от елен и откърмен от вълчица, който е влязал в египетските, индийските ("Маугли"), в арабските и еврейските легенди и приказки и подобния на тих мит за Ромул и Рем в римските легенди. От българското Магъйз се получава думата “маг, магьосник”, а от еврейската Мойсей/Моше – „мошеник”.
Вследствие изтласкването на хиксосите от египтяните, на север те завзели част от югозападната област Джиган (оттук името Йония в старогръцки език) - богатия Булям (Лидия) и основали там два града в чест на своите предводители - синовете на Суз-Атряч, Мамил (Милет) и Карил (Кария). На няколко пъти на българите им се отдавало да си върнат Кам-Хан, но мамилците отново го завладявали. Като загубил търпение, Суз-Атряч заминал на север, като оставил в Кимер (Централна Мала Азия) и Булям неголяма част от българите-авари...
Автор: Валентин ВЪТОВ
Извадки от книгите „Непознатата история на българите”, „Цивилизацията на древните българи. Атила- повелителят на целия свят”.
Четете ни и в Google News
