За да е по-лесно смилаем, моят разказ за последната трансформация и етногенезис на българите и производните от тях народи, ще започна доста по-късно - от началото на новата ера.
Както пише в българските летописи, Денят на българската държавност е 22 юни, или Деня на Таргиз, който се е празнувал във Волжска България до агресията на Чингизидите. Тогавашният велик волжско-български цар Габдула Челбир е отбелязвал с едноседмични тържества и шествия (манифестации) от Алабуга до Велики Болгар с 30 хиляди български първенци и народ, основаването на брега на река Булга ("Матушка Волга") -Идел или Руджа или Аржан, първата българска държава Идел ("Седем племена" на трьок-български език) през 14953 г.пр.н.е. от Карт Джам Кавес Таргиз Зияджи.
Втората най-важна съставляваща от етносите на българлъка в този период са българите-абдали ("бели хуни"). Тяхната история, загатната в чужди източници, навярно дава основания на официалната българска историческа наука да забелязва корените на българите около Памир (планината Имеон) и Таримската долина. А следва да отчетем, че това е само кратък щрих от всеобщата история на българите. Нека ги опишем тук.
Абдалите ("седморечници") са потомци на българите на Абдал или Ак-Бурджан (от тук името Пакистан), затова са наричани са също акбурджани и бургантайци (от това племе и етноним произлиза народа бургунди край Алпите). Императорът на Аскъйп, Таргиз Бурджан – 3-2 век пр.н.е. изселил една част от бургантайци в Кашан (Българска Средна Азия, Кушанска държава), където те се смесили с кашанските и ищякските (иседони) българи, и други в Баил (Централна Европа), където пък те се смесили със салумците (туземците в Централна Европа. От тази българска дума произлиза името на Солун). Още преди тях други българи са завладели Кермек (Западна Европа, Германия), където получили името "галиджийци" ("гали"), и Капдаг (Мала Азия), където подчинили племената шегуми (туземците в Мала Азия).
По начало говорещите на смес от агилски (Балкански езици. Древна смес от тракийско-"праславянско"-гръцки езици) и барджийски (персийски) езици, бургантайците в Кашан много скоро възприели и трьок-българския език (тракийско- български, български тюрки). На своята област в Кашан те дали названието на своята предишна родина - Абдал ("Седморечие") на кашански, поради което кашанците били наречени и абдали. Най-накрая абдалите станали част от кашанските българи и единствено светлата кожа и коси и сини очи отделяли масата абдали-бургантайци сред другите кашанци... Абдалите, заселени на границата с българите-хони получили названието „сарагуни”, т.е „бели хуни”. Кореняците кашански българи, наричащи себе си гури, казвали на абдалите „сарагури”, т.е. „бели гури”. Планините на юг от река Агуз (Вахш) наричали Буляр (оттук Памир), планините на север от Агуз наричали Къйръйш Българ, планините по десния бряг на Сър-Даря - Урта Българтау, планините на юг от Идеса – Алма Българтау („Високи, или Пъстри Български планини”). Областта на север от Хин-Дегаш (Хиндукуш -„Хински планини”) абдалите нарекли Бахта-Българ (Бактрия), а Курасанските (Хорасанските ) планини – Бурджан Българтау.
При джабгусира на Аскъйп, Агарджа 150-189 г. от н.е., значителна част от абдали е заселена в района между реките Арджа (Руджа) – Волга и Ор. От тези времена, когато тузите наричали реката Булга (Волга), Среден Урал бил наречен Българтай („Българските планини”).
След век и половина, след смъртта на Таканъйш, новият император на Българ станал неговият брат Кама-Батъйр, за когото кара-салите (българи от Северокавказието и Приазовието) му били мили. Кама-Батъйр управлявал 6 години (357-363) и в началото се грижил главно за процъфтяването на кара-салите. За да засили своите позиции Кама-Батъйр през 351 година наел на служба субата (ордата) на кашанските българи-абдали (ефталити) на Булюмар (Баламбер), които наричали също сарагури, т.е. "бели хони/хуни"...
Кама-Батъйр, след като узнал от Себер-Арбат за идването на сармадийските ("бели", т.е."азиатски") българи от Сабанския бейлик в Кашан Себер (между Балдук и Балхаш) и Сарагура (Средна Азия), преспокойно приел всички сармадийци на служба. През 359 година императорът предложил на Булюмар да се сватоса с неговата дъщеря Турун-бика (или Туран-бика), която единствена обичала баща си. Туран-Бика в началото никак не харесала Булюмар, заради ярко изразената му монголоидност.
Сватбата на Булюмар и Туран-бика (Туран-Бика послужила като първообраз на Турандот в едноименната опера на Джакомо Пучини, а Булюмар влязъл в легендите за руските предци с името „Будимир”), които после се влюбили един в друг, решили да стане през 360 година, но никой от улугбеците (губернаторите) не дошли на нея. Само улугбекът на Илат-Бурджан (Източното Предкавказие) Тучи-Тухчи отишъл на сватбата, където се запознал и се влюбили един в друг с дъщерята на бия на тандарите Алан-бика. Скоро след това те станали съпрузи. Техният син получил името на бащата на Алан-бика, Сабан... През следващата 361 година Булюмар и Сабан, по заповед на Кама-Батъйр, тръгнали срещу сакланският улугбек Керман (готският крал Германарих). Половината от воините на Керман - тургутите (вестготи) и калгайските алани на Кебек избягали отвъд река Инеш-Дар (Днестър). Останал без тяхната помощ и като загубил възможността да избяга, сакланският улугбек, бидейки измъчван от получените в една междуособица рани, се самоубил.
През 363 година Кама-Батъйр починал. По волята на Туран-бика на трона на Хон-Българ бил издигнат Булюмар. Започнала епохата на Втората Хонска династия. Булюмар обещал на всички улугбеци (князе, царчета), че в случай на стриктно изпълнение на своите задължения, той няма да се намесва в техните вътрешни работи и да въвежда сармадийски (азиатски) войски в Агаджир и всички безропотно му се подчинили...
През 362 година Кебек неочаквано излязъл от неговите инешдарски граници с 200 хиляди дургути и алани и завзел Бъйрман (Северното Черноморие между Днестър и Днепър) и Калга-Суба (Днешен Донбас) и с половината от своите сили потеглил през владенията на Баджпъйр (Боспор) към Аряк (Армения) на помощ на ромеите и на техните арякски съюзници. В отговор Булюмар успял едва през 363 г. с помощта на бирулите (герулите) да превземе Баджпъйр и да затвори проходите през Капкай (Кавказ). Като направил това, той разбрал, че може да сломи Кебек само с помощта на 400-500 хиляди хонски конници и решил, колкото се може по-скоро да ги получи от Акбаш (Азия).
Като се укрепил на трона, Булюмар с помощта на Тучи сключил съюз с Барджил (Персия) и изпратил Сабан, принадлежащ към благородния род на младшия син на Туман (бащата на шанюй Моде, ІІІ в. пр.н.е.) Туба, да завоюва целия Хин (Китай, Югоизточна Азия). Със Сабан на поход се отправили 100 хиляди тиндари и 50 хиляди чермъйши или северно-иделски българи на Калга. Преди похода те извършили обреди в почитане на Тангра в двата главни карамаджа на Велика България, в Руджан-Българ (Велики Болгар) и Алабуга... А Себер със 100 хиляди от останалите тандари по молба на шахиншаха на Барджил влязал в Каспи-Българ или Миджан (Азербъйджан) и няколко години, до 371 г. помагал на барджийците да отбиват атаките на Урум (Рим).
Сабан и Калга завладели за Велика България бейлика Сабан в Кашан-Себер (Северно от Балхаш), южната част на най-източната губерния на Велика България - Кайман (Алтай, Саян и Тува) и Аракъйтай (Южното Прибайкалие) - двете Тамта - Кук-Тамта и Къйзъйл-Тамта. Кук-Тамта се намира северно от Тан-Българските планини (Тян-Шан), а Къйзъйл-Тамта (Турфан) - на юг. Енергичните действия на Сабан и Калга, когато се разположили в Кайманските планини (Алтай), позволили на Булюмар да получи до 371 година 300 хиляди отчаяни хонски българи - каймани ("наймани"), къйргъйзи и аракъйтаи ("меркити"). Още 200 хиляди къйргъйзи, каймани и аракъйтаи пристигнали при Булюмар през 372 година и Велика България станала непобедима. След това Булюмар преместил столицата на Идел от Поволжието в Кара-Саклан в основания от него град Кан-Балин, или Хон-Балъйн (Киев), където много скоро и умрял. Киевският хълм, на който са го погребали, получил названието Шеке („Шековица” днес).
Новият кансюбиги става брат му Себер (378-391 г.). В началото се установил в Кан-Балъйн, но след няколко обхода на своите територии се преместил в новата столица на Хон-Българ, Тамта-Уба в Баил (В Унгария, на брега на р. Тиса, около гр. Токай). Заобиколен от своите джуграйци (угри), част от които възприели трьок-българския език и поради това били наречени "ищяки", Себер се чувствал тук много спокоен. Втора столица му станал град Бийсу, между реките Тиджа (Тиса) и Иждар (Дунав), на запад от град Есегел (Сегед). Той толкова обичал големия син на Булюмар Алъйп-бий, че го считал за свой син, а Алъйп-бий винаги стоял до него, а не при баща си. Себер успял да обедини всички части на Атил (Едно от имената на Българската империя, земите от Дунав до Китай), от Баил до Кимак (междуречието на Об и Енисей) и оставил силна империя на Алъйп-бий.
Алъйп-бий или Алп-абай Арбат (378-402 г.) е големият син на Булюмар и Туран-бика и като такъв се явява продължител на Иделската династия на Иджибак и Първата Хон-българска династия, същевременно се явява продължител и на Втората Хон-Българска династия Дуло. Той се родил в 361 г. и управлявал Идел 24 години. Влязъл е в руските легенди под името „Святогор” и „Соловей Будимирович”. В 378 г. разбил ромейския император Валент в битката при Адрианопол („Дере” по български) при планината Арбат (”Родопи”), заради което получил титлата „Халиб” – „Победител”, а Кан-Балъйн преименували в „Кан-Дере”. Алъйп-бий обявил степите между Днепър и Дунав за „царска област” и „място за паша и обучение на бойните коне” (Ангъйл– Онгъл). В памет на Алъйп-бий българските царе от Дунавска България Шамил (Самуил) и Азан (Асен І) носили името „Халиб”. Използвайки мощта на Хон-Българ, Алъйп-бий успял да раздели Урман (Римската империя, през 395 г.) на две части: на Рамил (ЗРИ) и Урум (ИРИ) и поставил тези две части в още по-голяма зависимост от България.
Независимо че Кермек (Западна Европа, Германия), Рамил и Урум се подчинявали на България, ръйнджайците (германците край Рейн) и другите кермекци често нападали Рамил. Уморен от жалбите на рамилците срещу кермекците, Алъйп-бий устроил в Сулабаш ("Горен Дунав") бейлика (княжеството) Бургар, или Бургас, за разделянето на владенията на Рамил от Кермек и преселил тук една част от българи-бурджани. Ръйнджайците, които били на служба при баговете (князете) на този бейлик извън Бургас започнали да се наричат бурджани (бургундци), а тези вътре в Бургас - бургари. Думата "бурджан" ръйнджайците произнасяли като "бурган", а "бургар" произнасяли като "байгар" (бавар, оттук - Бавария). Говори се, че Алъйп-бий е устроил бейлика Бургас през 395 година и за първи негов баг назначил своя най-голям син Акдар, по прякор Аюкдар ("Меча глава"). Неговата столица била наречена Аюкбур (Аугсбург). Три хиляди българи той заселил в Алтъйнбаш (Италия) за охрана на проходите през Алъйптау (Алпите)...
Бургасците охранявали два открити брода през Иждар или Сула (Дунав) – Бина-Българ (Виена) и Ръйнджа-Кичи (Линц) и не допускали преминавания на когото и да било, неразрешени от императорите на Българ. Общо там били разстановани три тумена (тумен е дивизия от 10 000 воини) бурджани, на които помагали 50 000 бургани и байгари. Този бейлик се издържал за сметка на Рамил и неговите багове получавали заплата, както великите сардари (полководци) на Рамил. А Урум плащал на Българ даниг (данък) за това, че българите охранявали брода през Сула (Нове при Свищов) в Миджан (Мизия).
След като през 402 г. Алъйп-бий починал, Аюкдар с част от своите бурджани се прехвърлил в Чек-Баил (Чехия) и дълго служил там, живеейки ту в Балчен („Пивен град”, Пилзен), ту в Българ или Бъргар, който произнасяли като „Багра” (оттук Прага).
След Алъйп-бий, кансюбиги станал Джалдин (402-410г.) и той преселил бурджантайците около Бургас (Австрия, Бавария) и по тяхното название тази област била наречена Бурджантай (Бургундия). За облекчение в борбата срещу разбойниците на Сула преместил столицата от Тамта в Българ-Бистя (Букурещ). След него две години царувал синът му Джонат ("Белоснежен кон", 410- 412 г.).
Карадан (412-414 г.), син на Кара-Балъйн, първо бил баг на Бургас след Аюкдар, действал в Бургас и Алтъйнбаш. Няколко пъти разбил худците и аланите на Ердуган, сина на Кебек и се бил прочул като бахадир (герой) Карадан обладавал огромна физическа сила и нееднократно излизал победител в единичните критски борби в Кан-Дере (Киев), на мястото „Крешатаке” (”Място на борцовата слава”, днес„Крешатник”). Вместо себе си в Бургас оставил сина си Урус и получавал неговата заплата, защото до 414 г. той бил непълнолетен... При Карадан джавъйдците (гепидите) и сарбийците ("праславянски" разбойници) започнали да нападат нагло алан-кубарите (лонгобардите), а когато те им отвърнали по същия начин, били обвинени за метежници. Карадан, женен за дъщерята на коварния бий на джавъйдците Балме, повярвал на това което твърдяли джавъйдците и изселил алан-кубарите от Кара-Сувар в Чек-Баил (Чехия). Но Акдар успял безболезнено за чек-сармадийците да разсели прогонените алан-кубари в субата (областта) Баръйн-Българ (Бърно) и да сдружи едно с друго племе. По името на бия на алан-кубарите Мар, тази суба била наречена Мар-Уба (Моравия).
Монджук бил император на Хон-Българ (420-429 г.). След него император на Хон-Българ станал неговият брат Акдар. Но той управлявал само около година (429-430).
Къй (Атила) се е родил в крепостта Ашла, днешния град Казан край Волга, в годината на Коня, т.е. по едни сведения в 394 г., а по други през 406 година. Негов баща е Монджук Ищяк Бъйрман Мермер Маджар, който в това време възглавявал Идел (Поволжието и Прикамието), Ибер-Себер (Сибир), Шуд (Североизточна Европа от Финландия до Таймир), Илат (Източното Предкавказие) с главен град Маджар (днес Будьоновск), където била разположена ищякската (маджарска) армия, а по-късно, през 420 г., станал император на Хон-Българ. Майка на Атила, Бинаджи, била по-голямата сестра на урумския сардар Хайджи Яучи ("Воинът певец", римския генерал Аеций), по народност била утейка от българите-юти (ютланди, датчани). От други източници знаем, че Аеций е родом от крайдунавския български град Тарас Джолта, т.е. Доростол, днес Силистра. Възможно е да са родени от различни жени на техния баща, който бил началник на конницата, нает на ромейска служба.
Атила се родил в "Годината на коня" ("Ат илле" на трьок-български език, оттук името Атила), в крепостта Ашла, както по-рано се е казвал днешният град Казан, столица на Казанското българско царство до 1552 г., затова него нерядко го наричат също и Ашла. През тази година бащата на Атилле Монджук обхождал подвластния му Идел (Волго-Урал), а неговата бременна жена Бинаджи, сестра на урумския бек Хайджи (Аеций) пътувала с него, защото дълго време не можела да понася раздялата с него. В Ашла, един ден когато тя започнала да се изкачва по стръмния път към Югаръй Керман ("Най-горната Крепост"), на нея ѝ станало лошо и скоро след това родила Ашла-Атилле. А в легендите си с "Ашла" българите наричали добрите и благородни дракони, които живели в планините. Край Ашла, редом до крепостта, те вярвали, че също имало гнездо на ашли (дракони), заради което така нарекли тази крепост.
Аталъйкът (възпитателят) на Къй, Татяк - комендант на Ашла (Казан), насадил в душата на момчето мечтата за придобиване на власт над целия свят, като му казвал, че по този начин той ще изпревари всички известни владетели и завоеватели, дори Карт-Джам (основателят на българската държава Идел), Дагрий (Дарий Велики) или Карт-Аламир-Султан, и Искандер или Яна-Аламир-Султан (Александър Македонски). При това Татяк посочвал на Къй, че за осъществяване на мечтата му, се налага да стане най-силен воин. И Къй започнал да изучава бойното изкуство, до изтощение да стреля с лък при пълен галоп на коня му, да фектова с тежък меч, да нанася удари с тубера (боен топор с две остриета) и да мята копие. Той много обичал баща си и винаги мечтал да бъде редом до него, но това му се отдавало твърде рядко. Монджук, който по природа бил миролюбив, поискал да смекчи характера на Къй и го изпратил да се учи в Улуг-Урум ("Великият Рим") и Истанбул ("Цари-Град"). Там Къй се именувал по месторождението си с прозвището Ашла ("Казански"), получил всестранни знания, научил алтъйнбашски (латински) и тирбашски (старогръцки) езици, но тъй като не забравил за своята мечта, през цялото си свободно време усъвършенствал своите бойни умения. Веднъж в Улуг-Урум той подкупил ръководителя на военните игри и излязал на майдана (цирковата арена) - мястото на смъртоносните схватки на джамалдарите (гладиаторите) - и победил един боец-гигант. След това той, сякаш нищо не е имало, се върнал на своето място сред зрителите и казал на Татяк, че е прескочил за малко да закуси. Той се сражавал, като закрил долната част на лицето си с превръзка и така аталъйкът не го познал.
Валентин ВЪТОВ
Следва продължение
Четете ни и в Google News
