Кирил и Методий, българската писменост, българските царе и държави - Част 1

Българската историография и нейният продукт от Освобождението до днес битува в странни информационни клишета, наложени на България от глобалните сили и техните имперски образования. Най-древната българска история е деформирана, фалшифицирана, безобразно окастерна и стегната в исторически корсет дотолкова, че на днешните българи да им е известна малка част от нея и то в такъв вид, че ако прочетат истинската си история, да не могат да повярват, да им се струва като фантасмагория.

Тази хибридна война, измислена още преди хиляди години от жадуващите да са властелини на света, има за цел да убива историческата родова памет на вражеските за тях народи, и за зла участ българският народ е удостоен, като една от първите им мишени. Това което ни е известно днес като българска история в някаква степен включва ГМО меню, бедно и пълно с консерванти и духовнен субпродукт. Определили са ни, че българската история трябва да започва от 681 г. и от Аспарух и нито година по-рано, нито километър встрани от Дунав и Балкана.

Някои неща от статията излеждат провокиращи, сравенни с досегашната историческа доктрина, описваща житието на Кирил и Методий предимно по гръцки източници, създадени на богословска основа. Макар и непризната от официалната наука, доминирана от Ватикана, историческите центрове в Западна Европа, САЩ и Русия, най-много фактология за българите има в българските източници от Волжска България. Защо те не се възприемат и изучават?!- Накратко това може да се обясни с голяма доза достоверност, като синдром на марионетност и конформизъм, заразил нашата научна общност отпреди повече от век.

Историческата истина в българските извори, която не е изучавана задълбочено, изглежда девствена и по-вярна от всякаква друга писана история в днешните ни учебници и доктринерни издания, използващи изключително небългарски източници. Това се долавя веднага по ярката отчетливост на ономастиката в българските предели, ясно обяснени в българските летописи, но оставащи ни в пълно невидение от липсата на пояснения в казионната ни историография.

Нека проверим.

През 821 г. хаканът на Хазар-Българската империя Булуш приел титула джабгусир-хакан, противно на плановете на Дом Надан (върховен клан на сектантите-талмудисти, на лабъйтците - джахуди, т.е. левити). След това Булуш официално присвоил на всички владения на Ак-Урус-Угъйр-Айдар (син на Караджар /потомък на Бат Боян/, бека на Кара-Българ /днешна Източна Европа/ и жена му, която е сестра на хан Крум и дъщеря на бека Азан. Умрял 855 г.) неговото име Урус (Рус), а самият Урус-Айдар удостоил с титула "урус-хакан" или "хакан-урус" (хакан на Рус, първоначално доменът на балтавара Урус Айдар).

Баръйнджарите (храбрите българи) и маджарите на Аскал (Асколд, 820-882, син от първия брак на датския конунг Рюрик Ютландски, худски /готски, варяжки/ наемник, нает от Будим, оженил се за дъщерята на царя на Волжска България. Побратимил се с киевския вожд Дир или Джир-Ас, сина на Будим и взел неговото име, станал Ас-Халиб. По-късно, през 860 г. по заповед на джабгусир-хакана, заедно нападнали столицата на Урум - Истанбул/Константинопол, откъдето той получил прякора "Урум Аскал"), след като приели служба при Урус-Айдар, както и хората на Будим (брат на хан Крум), съставили новата българска каста на урусите и направили етнонима "урус" ("руси") свой официален. Руси се наричали само частта от българите-барсъйли и кастовото обединение на българите (в днешна Украйна), които до края на ХІІ век говорили единствено на трьок-български език. Никакви славяно-руси не е имало никога на бял свят. В края на XII в. киевският княз Святослав Всеволодович заповядал на русите да използват, наред с трьок-българския, и новоагилския („славянски“) език. Но поемата „Слово за похода на Игор“ от 1187 г. е написано на трьок-български език, родния език на неговия автор Владимир Святославич Кара-Българ. Сицилианският посланик ал-Идриси, който лично пътува из Киевска Рус в 1139 г., пише през 1154 г.: „Между Новгород и Киев, от градовете на българската земя, има 18 дни път... Киев, градът на тюрките, наречени Рус” (превод на В.М. Бейлис).

[Думата "урус" на трьок-български език, означава "храбър", "смел" и първоначално се е предпоставяла в етнонима "урус-българи" ("храбри-българи") на едни и същи племена и народ, познати в историята под различни имена, като "българи-барсъйли", "българи-алани", "българи-масгути-масагети", "да юеджи" на китайски, населяващи Североизточното Прикаспие, просторите около Аралско море, делтата на р. Волга, и Средна Азия. "Айдар" е потомственото арабското име на Курбат-Кубрат, опростено от "Хайдар". От "урус-българи", след отпадане на "у-" и на втората съставка, идва името на "русите". Обяснението, че "руси" идва от русия цвят на косите е народна етимология, спрягана като опит на юдео-болшевиките за заличаване на българското начало на руснаците. Преди това по същия начин се получава и името на държавата Урус (Рус) - т.н. Киевска Рус, както и днешна Русия. Бел. авт.]

През 837 г. младият Урус-Айдар приел на служба около 30 хиляди скандинавци (т.н. варяги, за които скандинавските историци са си присвоили исторически събития и данни, че те са завоювали Киевска Рус), на които дал също името "уруси" и им поръчал да създадат силен флот за Хазарска България. Причината била, че след 837 г. отношенията на Хазарска България с Източната Римска Империя (ИРИ, Византия) се влошили заради Инешдарския (Днестровския) конфликт. През 813 г. хан Крум заселил около 100 хиляди пленени от него ромеи при Кан-Дере (Одрин, след разгрома на войската на Никифор) и от околните градове в субата Инешдар (Днестър), където те работили за Улаг-Българ ("Влашко-Дунавска България" на Крум. Така се е наричала в този период държавата ни, която обхващала земите и на цяло Влашко) и Хазар-Българ под надзора на Будим и на маджарите на малкия син на Аскал, Арбат. Лабъйтският уста (талмудисткият юдейски резидент) Изикай Надан подкупил ромейския император и го подтикнал да организира бягство на пленените инешдарски ромеи. Ромеите действали хитро. В началото с надановски пари подкупили сръбския княз за война с улаг-българския цар Булюмар Балтавар ("Маломир"). Сърбите нападнали Улаг-Българ и изненаданият Булюмар помолил Будим за помощ. Будим с 50 хилядна армия се отправил да спасява роднината, а ромеите, използвайки неговото отсъствие, веднага разбили урта-българския (азовския) флот и стоварили в Инешдарската суба (между Дунав и Днестър) 50-хиляден десант с оръжие. Предупредените за похода на ромейския флот пленници се въоръжили, заедно с десантниците разбили неопитния Арбат и после отплавали за Византия.

Разразил се скандал, Арбат бил обвинен в сговор с врага и бил разжалван, след което маджарите били оглавени от кара-българския балтавар Галбдулла Джилки. През 847 г. маджарите, начело с Джилки, помогнали на улаг-българския цар Баръйс-Бан ("Пресиян") да завладее Македония...

Половината наети скандинавци, заедно с 10 хиляди сарбийски работници, били заселени в Тамя-Бурун (Таманския полуостров), покрай урусите-баръйнджари и деберците и започнали да строят нови, по-големи кораби - съйбаши. В Тамя-Бурун, както и в цялата Хазар-Българ, до официалното приемане на исляма в нея през 737 г., била ползвана изобретената още през V век от българския просветител Баръйс, чичото на Атила, азбука "българица". Тази българска писменост, усъвършенствана от Пещак, била заимствана в Хазар-Българ след 737 г. и ползвана от немюсюлманите българи (деберци, улчии, маджари, авари, уруси). Същата е използвана като прототип от просветителите Константин (Кирил) и Методий и по-късно се разпространява в Дунавска България от техните ученици-просветители.

Българската азбука "българица" се предполага, че е завършена изцяло от Пещак – български историк, писател, който оставил доста сведения за Кубрат и неговия буен син Аспарух (на които бил съвременник, бел. авт.).

Шейх Хабдулла Бащу в своята "Хазар тарихи", написана въз основа на "Шамси китаби" от неговия баща Шамса или Шамси, твърди, че хазарското летоописание е започнато от Пещак, син на Айбат (ашин-хакан на Хазар, 690-700 г., син на Калга), известен също така с името Харун (Аарон): "В началото Пещак написал книга за царуването на балтавара Айдар Курбат Балъйн, или Кубрат. Думата Балъйн се изписвала също във формата "Булун", "Баръйн" и означавало, както и името „Кубрат”- „Свещен Елен, или Бик”. При Курбат тези названия били царски титули. (Титулът на първия българско-аварски цар на Египет, на т.н. "хиксоси" Чул Ат /Салатис при Херодот/, въведен при него след завоюването на Египет в 1723 г. пр.н.е. е "бъръйн-хан", откъдето в египетската титулатура възниква титула "фараон"). В началото Пещак бил джимъяр (тенгрианец), после станал иджам (библист, караим). Иджамите се считали за древни българи, за разлика от джахудите (юдеите - талмудисти). За съжаление от непросветеност, в небългарските страни иджамите (т.н. караими) са наричани "джахуди". Когато Къйр-Багъйл (основателят на Хазар-българската империя) завладял Кавказките области, Пещак избягал в Урум (ИРИ), където бил посрещнат отвратително от джахудите, в отговор на което той приел християнството и името Харун (Аарон). След това по покана на Къйр-Багъйл той се върнал в родината, като оставил в Урум част от книгите си, които сам превел на кряшенски (гръцки) език. В Хазар Пещак разработил утвърдения от Къйр Багъйл закон за това, че на джахудите не само им е било забранено да живеят в Хазар, но даже и да влизат в Хазар. Както обичал да говори старият Шамси (бащата на поета Микаил Бащу), "джахудите са черни и телом и духом и изпълняват заповедите на Сатаната"...

В Хазар-Българ Пещак предпочитал да живее в родната област Тамя или Утиг, по чието название ак-българите (волжските българи) често наричат местните барсъйли-уруси, а понякога и всички уруси като "тамя" или "тамян" (днес "таманци", бел. авт.). Утигските уруси - тамянци се отнасят към разрeда на безбрадите уруси, които се отличават от брадатите уруси с по-силния си български дух. Тамянските уруси често казват, че те се наричат "уруси" не поради това, за да се делят от българлъка (българската етническа общност), а заради това за да покажат, че те са най-храбрите българи. Тамянците, потомци на барсъйлските и бащарските (трако-мизийски) българи, са чудесни моряци и рибари, обичат всякакво българско ядене: месо, кумис, шам, който наричат по бащарски "кама" (напитка от ечемик; бира). Те са многоезични, но те всички непременно знаят два езика: трьок-български (тракийско-български, български тюрки) и бащарски. Бащарският език (езикът на дунавските българи) като баща на всички улчийски ("славянски") езици позволява лесно да се общува с всички улчийци. В годините на Стара Велика България или Аскъйп (Скития) всички улчийци под наименованието "халджийци" влезли в българската етническа общност (българлъка), но след смъртта на Туки Атилле и особено в годините на Авар-Суба ("Аварския хаканат", Панония) някои части от улчийците излезли от българлъка и станали самостоятелни племена. Улчийците, както и всички анчийци (анти), много често биват назовавани като "себери" ("севери"), защото братът на кан-сюбиги Булюмар (363-378 г.) Себер дълго време ги е възглавявал. За тамянските или утигски уруси Пещак е разработил писменост, състояща се от стари агилски (балкански) или кряшски (гръцки) букви и няколко други знака. Тази писменост, която много българи наричат "българица", била използвана и в Улуг-Българ и в Хазар, а Кущан (Константин Филисоф) я утвърдил в качеството на писменост и за кара-бурджанските (дунавските) българи."

Тук следва да се спомене за съществуването и още по-ранна българска писменост - кашанската. Кашан (Азан) Канджал, (ок. 180 г.пр.н.е?) е потомък на Алабуга Съйерган, син на Канджал. Един от най-могъщите царе на Идел (България). Майка му била кашанска (масагетска) бика (княгиня). В младостта си той отишъл на поход на изток до река Хин (Инд) в Улуг Хин (Индия). На запад разгромил и подчинил улагците (даките). На юг провел победоносен поход в Кавказ и Мала Азия, като разгромил Мидан или Миджан (Азърбайджан), Аряк (Армения), Барджил (Персия) и подчинил Чиляр (царството на Селевкидите), Кавъйл (Кападокия и Киликия) и Атряч (Западна Мала Азия, Троя). Някои считат, че той е разработил кашанската писменост, която употребявали кам-бояните (жреците) и дворцовите служители. В негова памет българите нарекли Източна Влахия – Кашан (оттук името Кишинев). Така може да се предположи, че както Баръйс, вуйчото на Атила, така и Пещак, са се опрели на по-ранна българска писменост. Бел. авт.]

Потеклото на Константин-Кирил и Методий (Кущан и Баксан на трьок-български език) е от стар българо-аварски род, известен ни заради Бу-Юрган, вуйчото на Курбат (Кубрат).

[Бу-Юрган (Органа в ромейските източници) имал двама известни сина - Коръймджез и Билиг, и дъщеря Су-Алан, която станала жена на Къйр-Багъйл, първия хакан-бек на Хазар-Българ. Коръймджез бил сабанджар (глава на аварското правителство) 34 години (630-664). След Коръймджез, на когото Авар-Суба е задължена за своите укрепления, сабанджари са били: 32 години - неговият син Кущан (664-696)... Вторият син на Коръймджез бил Кара-Багъйл или Биш-Тархан, неговият син - Могер-Тархан, станал като баща си улуг-тархан (главен съдия, председател на Националното събрание). Билиг също имал двама известни сина - Лачъйн и Къзъйл-Кубар. Къзъйл-Кубар имал син Лачъйн, а той имал син Юмарт...

Син на Лачъйн (от Билиг, сина на Бу-Юрган) бил Кубар Наубул ("Кубер" по гръцките източници), който получил своето презиме в чест на завземането от аварските българи на урумския град Наубул (Нове - Свищов, "Нов /нау/ град /бул/"). През 681 година, когато Аспаръйк (Аспарух), по заповед на новия хакан-бек на Хазар Колъйн-бай, се приготвил за завладяване на северен Агил (Балканите), улчиите (агилезичните или "славяноезичните" българи) и сарбийците ("славяните") на Наубул му казали: "На нас ни е наложен нов и нетърпимо тежък данък, въпреки че сме чирмъйши ("опълченци", превилегирована категория сред българските селяни. Като етноним сармати). Заради тази несправедливост ние искаме заедно да заминем в нови земи и да устроим там свой бейлик (княжество), като се възползваме от нападението на Аспаръйк в Урум. Ти си човек на честта и ние те молим да ни възглавиш, а в случай на успех на делото - да оглавиш и нашия бейлик!" Тогава сарбийците, от 300 хиляди човека на Наубул те били 200 хиляди, възкликнали: "Ако това се случи така, то ние всички ще станем българи!" Това се случило и Кубар дал на влезлите в българлъка сарбийци названието "българи-саклани" ("българи-славяни"). От ромейските източници ни е известно, че тези сарбийци са неселявали областта Сирмиум, или Срем, с център Сремска Митровица, чието име се получава от трьок-българското Чирмъйш ...

Когато Аспаръйк нападнал Агил, Кубар Наубул преминал Иждар (Дунав) при град Сонгедан (Сингидон, Белград) и завзел част от Имен-Буляр или Джалмат (Илирик, Далмация) и Макидан (Македония). А трябва да се каже, че той получил от хакан Айяр (владетелят на Авар-Суба) правото с 50 хиляди души на отвличащ удар по Урум в подкрепа похода на Аспаръйк, затова неговите действия не повдигнали подозрения у никого. Без да среща никакво противодействие, Кубар Наубул основал бейлик, когото започнал да нарича Чирмъйш-Българ или Салум-Българ (Туземна,Солунска България). При това Кубар се обявил за аварски кара-андаш (зависим управител), приел аварския наместник Могер-Тархан ("Мавър", "Мавър Бес" от гръцките извори; внук на Коръймджез, негов втори братовчед, бел. авт.) и започнал да плаща данък на Авар-Суба. Но този данък не бил обременителен за народа, защото значителна част от него плащали доброволно присъединилите се към българите урумци от град Салум (Солун). Кан-урумът (ромейският император Истанджан (Юстиниан ІІ) също признал бейлика Чирмъйш-Българ и дал на Могер и Наубул титлите урумски тархани (архонти, патриции), след като и двамата български вожда се съгласили да станат ак-андаши (независими съюзници) на Урум и разрешили в Салум да бъде въведен неголям урумски отряд.

Щастливото съществуване на Чирмъйш-Българ завършило след 7 години през 688 година. През тази година новият хакан на Авар-Суба Сабан поискал от Могер и Наубул да върнат техните българи. Те наредили на сина на Наубул, Кабан, да се върне в Авар-Суба с 50 хиляди българи-улчии, отличили се в заповедта за нападение, а другия народ останал на място. Като узнал за отслабването на Чирмъйш-Българ, кан-урумът Истанджан (Юстиниан ІІ) веднага нападнал този бейлик с огромна войска и флот. Могер с българите-улчии започнал да защитава Салум, а Кубар Наубул с българите-саклани посрещнал урумците в полето. В първото сражение българите разбили урумците, но хитрият Истанджан предложил на сакланите: "Предайте се на мен и аз ще позволя на всички българи да останат тук!" Без да се съобразяват с възражението на Кубар, сакланите повярвали на кан-урума и му се предали. Тогава Истанджан казал: "Аз считам за българи само тези, които говорят на трек-български (български тюрки) език и само на такива българи ще позволя да останат тук в обособено тарханство, а останалите ще изселя в Кимер (Мала Азия)!" От сакланите само 50 хиляди знаели трек-български език, както техните улчии и улчиите на Могер и на тях им било позволено да останат в тарханство около Салум. Останалите българи-саклани били изселени в Капдаг или Кимер (Мала Азия, предполагаемо в района на Бурса, бел. авт.). Преди преселването те помолили за прошка от Кубар заради своята слабост и взели да се прощават с него, но той казал: "Понеже вие станахте българи, аз вас няма да ви захвърля и ще тръгна с вас!" Истанджан го назначил за глава на преселниците. Наубул и неговите хора така и останали в Кимер, където приели кряшенството (гръцката религия). Самият Кубар Наубул приел името Джурги (Георги)... ]

Хората на Наубул през 692 г. били изпратени да се бият срещу арабския полководец Мохамед, но след първата битка минали на страната на арабите и се обърнали срещу ромеите. Отмъщението на Юстиниан II срещу българите в Мала Азия било брутално - геноцид.

Автор: Валентин ВЪТОВ