Изкуството не е състезание - как да се състезавам с Мариус Куркински?!

Ще започна отзад-напред. Веднага щом приключихме разговора, седнали на стълбите пред залата, където репетира, иззад ъгъла изскочиха две девойчета: „Това той ли беше?! Интервю ли правихте?! Какво каза?! Къде можем да го прочетем?!“... В това време обектът на тази еуфория отново се появи и те литнаха след него за автографи. Не останаха, разбира се, и без снимки за спомен... Асен Блатечки – това е достатъчно като представяне. Където и да отиде, симпатията на публиката го следва. А от години той кръстосва цялата страна с нашумели театрални постановки като „Кожа и небе“, „Вражалец“, „Бившата жена на моя живот“, „Бардак“, „Побъркани от любов“, „Американска мечта“ по Захари Карабашлиев, „Красотата ще спаси света“ по Достоевски и множество още. Влизал е във всеки дом със сериалите „Фамилията“, „Морска сол“, „Стъклен дом“. Има респектираща филмография, включваща десетки заглавия („Чужденецът“, „Шивачки“, „Прогнозата“, „Стъпки в пясъка“), а от кастинг-агенцията, с която работи, твърдят, че някоя от следващите покани за участия в чуждестранни кинопродукции може се превърне в професионален удар, какъвто беше влизането на колегата му Христо Шопов в „Страстите Христови“ на Мел Гибсън.

В момента обаче Асен Блатечки се занимава с нещо различно от това, което досега е правил. Под режисурата на Бина Харалмпиева репетира музикално-театралния спектакъл „Моцарт и Салиери“, чиято премиера ще бъде на 15 август в рамките на юбилейното десето издание на Международния музикален фестивал „Моцартови празници“ в Правец. В копродукцията участват оркестърът на Русенската опера и хор „Дунавски звуци”. Идеята и концепцията на спектакъла принадлежат на маестро Иван Ангелов, който ще бъде и негов диригент. В ролята на Антонио Салиери е Асен, а Моцарт е Калин Врачански.

В малкото си свободни мигове актьорът отговори на въпросите на Факти.бг без притеснение от евентуални сравнения с Френсис Мъри Ейбрахам, който има награда „Оскар“ за образа на Салиери от култовия филм „Амадеус“ на Милош Форман.

Асене, дава ли ти някакви нови опитности този жанр, има ли какво да „купиш“, наблюдавайки професионалните оперни певци, с които репетираш?

Аз със сигурност не мога да „открадна“ тия неща, защото мога само да грача, да се дера, но слава Богу, и в тоя спектакъл не се налага да пея. Не мога и да свиря на пиано или на клавесин. Но трупам много други впечатления – всъщност главното, заради което дойдох, е да се срещна с музиканти, с оперни артисти, с диригенти, които живеят от години извън България... Беше ми интересен техният поглед към музиката, защото от миналата година ме чака един друг проект – през зимата ще режисирам „Амадеус“ на Питър Шафър в театъра в Хасково, където отново ще бъдем с Калин Врачански в ролите на Моцарт и Салиери. Точно затова сега се съгласих да участвам – защото има много впечатления да се натрупват и за самата музика, и за отношението към музиката. Нещо като генерална репетиция... (смее се). Най-интересното е, че това, което в момента правим, няма абсолютно нищо общо с онова, което аз засега съм измислил, но пак ми върши много добра работа като прочит на цялото събитие. Сюжетът е един и същ – основата е на Пушкин. Естествено, исторически той въобще не е верен, но вече се е превърнал в притча.

Съперничеството между Моцарт и Салиери пренася ли се на сцената в отношенията ви с Калин Врачански, с когото не за пръв път сте творчески тандем? Има ли между вас надиграване, състезание в благородния смисъл на думата?

Това със сигурност го правим през цялото време и то е едно от най-сладките неща, когато работиш с приятели – да се надиграваме, защото така се провокираме взаимно... И когато се опитаме да се надиграваме на репетиции (защото на представление рядко си го позволяваме), някак си по тоя начин растем и двамата. Което е много хубаво и полезно.

Според теб чия драма е по-голяма – на непризнатия приживе гений Моцарт, или на големия талант Салиери, комуто не достига божествена искрица, за да е велик?

Точно затова е толкова интересна и ценна тая пиеса – защото и двамата имат огромна драма. Подобни неща се случват с адски много хора. С Ван Гог не е ли същото: човекът е продал една-единствена картина приживе – на брат си?!... Ако драмата на Салиери е с нещо по-голяма, то е, че той има ухото и сърцето да чуе и разбере, той наистина осъзнава какво вижда срещу себе си – че Моцарт е докоснат свише. Другите не са го осъзнавали. Да, всички са знаели, че е много добър, но така и не му отдават онова, което заслужава. А Салиери му го отдава.

Чувствал ли си се някога в живота си като своя сегашен герой?

Чувствал съм се, да. Имам много близък опит. Тренирах джудо като ученик и смятах, че съм изключително добър. И в групата, в която тренирах, бях най-добрият от всички, наистина. До такава степен, че на тренировки дори си връзвах едната ръка – за да сме равни с другите. Мислех си, че съм някакъв страшен талант. А на първото състезание в живота ми – то беше градско на всичкото отгоре, даже не и републиканско! – който ме хвана, той ме би. Всички. И си дадох сметка, че всъщност аз съм супер посредствен в това и на секундата се отказах. На секундата! Взех си багажа и се прибрах. Треньорът после идва вкъщи, говори с нашите, за да ме върне, но аз никога повече не стъпих в залата. Така че имам точно такъв случай в живота. Бил съм малък, но явно съм се замислял и съм си давал сметка за тия неща.

А по-късно, в професията, стремил ли си се да бъдеш Моцарт?

Изкуството не мога да го възприема като състезание. Ако накараш двама актьори да изиграят една и съща роля, в една и съща пиеса, с един и същи режисьор, в един и същи костюм – те ще я изиграят по съвършено различен начин. Това не е 100 метра гладко бягане и в тоя смисъл аз никога не съм възприемал работата си като състезание, а като начин на живеене. Никога не съм се състезавал с никого. Как да се състезавам с Мариус Куркински например?! Той е като Моцарт, докоснат по някакъв негов си, различен начин и всеки, който тръгне в същата посока, ще сгреши жестоко според мене.

Ти си един от най-ангажираните актьори – снимаш и в телевизията, и в киното, играеш в театъра...

Ето, сега и в операта... (смее се).

...една вечер си пред софийската публика, на следващата те аплодират в другия край на България. Винаги съм се питала как издържаш това натоварване и какво ти коства то?

Мен работата не ме изморява. Понякога ме изморява многото пътуване. Оня ден например пътувах до Варна – оттук се качих на колата, играх представление и то моноспектакъл („Секс, наркотици, рокендрол“), после пак се качих на колата и се прибрах същата вечер. Навъртях 1000 километра, защото трябваше да съм сутринта на репетиции, нямаше как... Понякога това ме изморява, но иначе самата работа няма как да ме умори, защото нашата работа е игра. Все едно някое дете да се измори да си играе – няма как да стане, по никакъв начин.

Не се ли опасяваш в един момент продуктивността на роли да не те превърне от вдъхновения Моцарт в „занаятчията“ Салиери? И количеството да застраши качеството?

Ако усетя такова нещо, предполагам, че ще си дам някаква спирачка. Още в началото, като завърших, се наложи да влизам от роля в роля. Играех пак всяка вечер и почувствах как започвам да повтарям сам себе си и да вкарвам някакви глупости, понеже ми е по-лесно в многото представления с някакви трикове, които знам, че работят. И тогава спрях да играя една година в театъра въобще. Защото много е тъпо да усетиш собствената си щампа. Почувствах се изчерпан и спрях. Но точно в момента ситуацията не е такава: когато аз съм си режисьор, а в повечето случаи е така, винаги гледам да си давам различни задачи, да изпробвам различни неща в различни персонажи – съвършено различни от мене самия и от това, което виждат в мен повечето режисьори.

Защо днес не се раждат феномени като Моцарт? Ако това не е въпрос само на съдба или ген, какви условия са необходими за разцъфтяването на таланта? И могат ли те да бъдат осигурени у нас?

Винаги може да се роди. Но ако си говорим за политика – това според мен е лакмусът дали политиците в една държава стават за тази работа, или не стават и са там само за да лапат пари. Когато Япония капитулира във Втората световна война и трябва да плаща на целия свят, след като са унищожени Хирошима и Нагасаки и тя трябва да се възстановява, в първия бюджет, който приема правителството, доколкото си спомням министър-председателят отделя 7% за култура. И става страшен скандал в техния парламент, а той им казва: вие нали искате някой да построи отново тази държава?! Нали искате да има Япония – щом искате, трябва да има култура. За да има държава, трябва да има култура.

Отношението на политиците към културата показва колко те си разбират от работа и колко им дреме въобще за нашата държава и за тоя народ. Аз лично нямам нужда Министерството на културата да ми помага. Не разчитам въобще на това. Но има адски много хора, които имат нужда държавата да се грижи за културата. Масовата публика например не знае, че в провинциалните театри има уникални актьори. Уникални! Които са с мизерни заплати, едва свързват двата края и въпреки това продължават да работят, само защото искат да се занимават с изкуство. Просто липса на шанс е, че не са ги снимали по телевизията. Затова хората не знаят колко талантливи, колко изумителни актьори имаме. Много съм обикалял, виждал съм ги и знам – не говоря празни приказки.

Ако държавата се грижеше за културата си и за онези, които се занимават с изкуство, тогава цялото ниво на възпитание, на култура на нацията щеше да бъде съвършено различно. Нямаше да си хвърляме фасовете и празните кофички от кисели млека през прозореца на колата на магистралата. Но забелязвам, че хората започват да се променят наистина – почнали са да стават по-нормални. Така че време е и политиците ни да станат по-нормални. Ама като гледам от кои трябва да избираме, точно обратното е, според мене...

Не вярваш ли, че и тук могат да се появят политици, които осъзнават значението на културата за просперитета на страната?

Аз много се надявам да се появят някакви нормални хора, от които да можем да изберем, а не все същите карикатури. Трябва да дойдат нови личности, които да заслужат нашето доверие. Но това е явно много сложен път...

Преди изборите доста партии биха разчитали известен актьор като теб да стане лице на кампанията им. Обръщали ли са се към теб с подобни покани и би ли приел да се включил?

Обръщали са се. Аз съм се включвал веднъж в такова нещо – един-единствен път. Това бяха висши военни – всички до един с чинове полковници или генерали, полицаи, пилоти и моряци. Истински мъже на честта, които действително искат да оправят нещата. Много сериозни хора. Казах им, че според мен, за съжаление, те няма никога да преминат бариерата. И, естествено, не успяха. А искрено ми се искаше да влязат в парламента.

Сега със сигурност не бих подкрепил никого. Единствените, за които съм гласувал, бяха СДС навремето. Уви, в Реформаторския блок, доколкото виждам какво става, пак са същите истории, пак се разделят, пак „тоя – на оня“... Не ме разбирай грешно. Аз не съм някакъв крайно десен човек, по-скоро съм центрист, дори смятам, че има много хубави неща в социалната политика на някои по-леви правителства по света. Но не и при нашите компрометирани хора...

Асен Блатечки

актьор и режисьор