Петролът като краткосрочна валута за купуване на време

Автор: Генади Кондарев, "Климатека"

Генади Кондарев е икономист и експерт по климатични и енергийни политики с фокус върху планове, стратегии, икономически програми и геополитика в България и Централна и Източна Европа. Близо две десетилетия работи в пресечната точка между гражданското общество, институциите и бизнеса, за решения, които съчетават екологични цели със социална отговорност и икономическа логика. Той е част от екипа на Черноморския изследователски енергиен център. Работил е и все още работи за организации като E3G, сдружение „За Земята“ и CEE Bankwatch Network, с фокус икономика, устойчиво отопление и охлаждане, ефективното използване на публични средства и включване на засегнатите общности в процесите на промяна.

Геополитическата несигурност около петрола се превръща в неочакван двигател на енергийния преход. Но само там, където икономиката на електрификацията вече работи сама.

Решаващото не е високата цена на петрола, а нейната непредвидимост: суровина, която поскъпва двойно или поевтинява наполовина за шест седмици, не може да бъде планирана и затова започва да бъде избягвана.

Действията на САЩ във Венецуела, Куба, Иран и около руските рафинерии могат да се четат като една кампания за ограничаване на петрола, който се движи без американско разрешение.

Там, където навлизането на нови технологии все още стъпва на субсидии, преходът може рязко да се забави при отпадане на подкрепата.

Започнах да пиша този текст през февруари, в първите часове след затварянето на Ормузкия проток. Първата ми мисъл беше, че това няма да приключи бързо. Втората беше по-лична: смених колата си с електрическа година по-рано от планираното. Панически, изпреварващо и заради геополитиката. Не само заради климата.

Това е и неудобният аргумент на този текст. Днес един от неочакваните двигатели на енергийния преход се оказва не климатичната политика – която в много случаи е отслабвана или откровено премахвана, а страхът: подозрението, че петролът вече не е достатъчно предвидима и безопасна основа, върху която да строиш бизнес или личен живот.

Четири кризи, един резултат

Прочетете изтичащата 2026 година като поредица от отделни кризи и тя ще изглежда като хаос. Прочетете я като една кампания и картината добива логика. Уточнявам веднага: второто четене е мое и е хипотеза, фактите са проверими, връзката между тях е интерпретация.

Във Венецуела санкционирани танкери бяха блокирани през декември 2025 г., Мадуро беше пленен и изведен от страната, а Вашингтон вече контролира износа на петрол през лицензи, които сам издава; в Куба дойдоха предвидимите последици: режим на тока и хуманитарна помощ от Мексико. В Иран избухна война и потокът през Ормуз спадна от 21,6 млн. барела дневно в края на 2025 г. до 4,9 млн. през второто тримесечие на тази година. В Русия украински дронове методично унищожават рафинерии: през октомври Киев заяви, че е извадил от строя около половината от тях, а производството на дизел е спаднало с около 30%. За първите девет месеца на 2026 г. приходите на руския бюджет от петрол и газ са със 17% по-малко отпреди година, въпреки че цената на сорта Urals удвои предвоенните си нива.

Дали зад това стои доктрина или импровизация, не може да се установи точно отвън. Резултатът е един: засилен американски натиск върху част от петролните потоци и все по-силното им обвързване с геополитически решения.

Защо петролът все още е лост за въздействие

Много приложения в съвременния живот вече имат заместител за петрола. За военната техника това все още не е така и ограничението е физика, не политика: батериите не носят достатъчно енергия на килограм, за да задвижат изтребител или разрушител. Министерството на отбраната на САЩ е изгорило близо 78 милиона барела гориво за една финансова година, а устойчивото авиационно гориво беше едва 0,2% от световната употреба на керосин през 2023 г.

Така поне до края на десетилетието този, който контролира потока от петрол, държи и един от ключовите лостове върху способността на другите да водят продължителни военни операции.

Какво направи това с цените: Брент беше средно 103 долара за барел през март и стигна почти 128 на 2 април. След юнския меморандум между Вашингтон и Техеран падна до 69 на 2 юли, а три седмици по-късно се върна на 105. Прогнозата на Американската администрация за енергийна информация за 2026 г. беше пренаписана от 58 на 79, после на 96 и на 87 долара за няколко месеца.

Стока, която поскъпва двойно или поевтинява наполовина за шест седмици и чиито официални прогнози се движат с 60% за месец, остава стратегически ресурс, но се превръща и в стратегически риск.

А какво е най-близкото до нас измерение: на 1 януари 2026 г. литър дизел в България струваше средно 1,27 евро, а А95 — 1,25 евро. В средата на октомври дизелът е 1,90, бензинът 1,66 — поскъпване с около 50% и с една трета за по-малко от десет месеца.

Прочитът „купуване на време“

Оттук навлизам в територията на интерпретацията, но не изцяло. Тръмп говори за външната политика като за игра с карти и го прави публично: през февруари 2025 г. в Овалния кабинет каза на Володимир Зеленски „в момента нямате карти“. Ако това е речникът, струва си да попитаме какви карти се събират около петрола.

Възможно е САЩ да се опитват да държат максимално много карти по отношение на петрола и същевременно да го правят достатъчно ненадежден за достатъчно дълго, така че всеки, който обмисля война, да помисли много по-добре, преди да я започне. Ормуз беше затворен първо от изток, от Иран; последва демонстрация, че може да бъде затворен и от запад: от военноморската сила, която четиридесет години е изграждала точно този капацитет.

Най-вероятният адресат на подобен натиск е Китай: страната, която печели цивилния енергиен преход и остава заложник на петролната зависимост във военната сфера. Чистите мощности в Китай вече надвишават фосилните, на страната се падат 63% от продадените в света електромобили през 2025 г. Нищо от това обаче не помага, ако трябва да изпратите група самолетоносачи: зависимостта от внос на суров петрол ще остане около 70% до 2030 г. и значителна част от доставките минава през стратегически проливи, които Китай не контролира: Ормуз е в единия край, Малака – в другия.

Не искам да наричам това елегантно: то минава през ирански градове, венецуелски залежи и пристанища и кубински режим на тока, като по време на всичко това умират хора. И залогът може да бъде загубен: притискането на държава, която вярва, че времето работи срещу нея, не е възпиране, а може да се окаже детонатор.

Парадоксът „Тръмп“

Човекът, който генерира по-голямата част от тази нестабилност, постоянно произвежда обратното на онова, което обещава. През 2016 г. се кандидатира с обещанието да спаси въглищата. Анализът на Carbon Brief е недвусмислен: около 57 GW американски въглищни мощности са спрени през първия му мандат, срещу 48 GW при двата пълни мандата на Обама. Отсрочката, която въглищата получиха напоследък, идва от търсенето на ток за центровете за данни. И това не касае петрола.

Тръмп обеща и друго: да бъде силният човек, който ще възстанови западното господство. Години наред предупреждаваше за „врага отвътре“: собствените му сънародници, които не го подкрепят. После сам осигури враг, сам себе си, видимо и отвътре: по начин, по който никоя чужда дезинформационна кампания не успя: съдилища под натиск, оголени институции, риторика за свободата на словото от хора, които ограничават словото, открита подкрепа за европейската крайна десница.

Авторитарните държави винаги са предпочитали Западът да прекрачи праговете на необратимото полузаспал: бавна ерозия и в охолство, нищо достатъчно рязко, че да събуди някого. Вместо това Европа и Америка получиха горчив вкус, който може да се окаже траен. Съвместният европейски дълг за отбрана не дойде от бяла книга.

При петрола същият модел се повтаря с една допълнителна съставка. При въглищата алтернативите просто поевтиняха. При петрола те пак поевтиняват и в същото време самият петрол престава да бъде надежден.

И тук е сърцевината на аргумента. Нестабилността прави нещо различно от високите цени. Високите цени привличат ново предлагане. Нестабилността разрушава планирането. Превозвач, авиокомпания, химически завод или домакинство трудно могат да планират разходите си при суровина, която се преоценява заради един проток, а реакцията към такъв ресурс е да намалим зависимостта си от него.

Най-острата версия на парадокса: администрация, враждебна към климатичната политика във всяка подробност, може неволно да отблъсне много повече бъдещо търсене на петрол, отколкото Парижкото споразумение: по случайност, като направи суровината, която защитава, твърде рискова, за да се разчита на нея.

Какво показват данните

Тук е нужна дисциплина, защото изкушението да се преувеличи е силно. Глобално електромобилите вървят към около 27–28% от новите продажби през 2026 г., спрямо 9% преди пет години. Зад това число обаче се случват две различни неща.

Там, където ценовият паритет е достигнат, преходът става значително по-малко зависим от политическа подкрепа. В някои месеци Китай например продава повече електрически коли, отколкото неелектрически. Тези пазари не правят стъпка назад, когато приключи някаква субсидия.

Там, където паритетът не е достигнат, преходът остава крехък. САЩ са контрапримерът: делът на изцяло електрическите коли достигна рекордните 12% през септември 2025 г. Това е месецът, в който изтекоха федералните данъчни кредити, след което падна под 6% за всеки от останалите месеци. Не технологичен провал и не потребителски бунт: новите технологии имат нужда от подкрепа, докато прекосят линията на паритета.

Затова честната формулировка не е, че хаосът ускорява сам по себе си прехода. Преходът е станал устойчив навсякъде, където той бива воден от икономиката, а не от политиката. А геополитическият риск разширява кръга от места, където това е вярно.

Това важи и за нашата страна. Докато Нефтохим остава жив геополитически обект: парламентът преодоля президентското вето, за да поеме рафинерията, докато Лукойл разпродаваше европейските си активи, България влиза в следващото десетилетие с неизяснена собственост и зависимост от решения, вземани другаде. Такива държави няма само да изостанат: те ще платят за същия преход по-скъпо, защото ще го направят в последния момент и под натиск.

Електрификацията като независимост от внос

Повечето хора, които познавам и работят в сферата на климатичните промени, са изтощени. Целите са изоставени, субсидиите: оттеглени, езикът на зеления преход е изчезнал от политическата реч. Този прочит обаче бърка загубата на политически аргумент със загубата на материална тенденция. Загубен е политическият канал, но е оцелял, а на места дори и е подсилен икономическият канал, както и този, свързан със сигурността.

Или както казва финландският президент Александър Стуб: „добра отправна точка за всеки анализ е да се занимаваш със света такъв, какъвто е, а не какъвто искаме да бъде“.

На практика това значи, че аргументът за електрификация днес се чува по-добре като независимост от внос, отколкото като емисии, и че усилието си заслужава най-вече там, където дадена технология е на крачка от паритета.

Нищо от това не е гаранция. Нестабилността, която днес работи в полза на прехода, утре може да го спъне, а прозорецът няма да стои отворен вечно. Но докато той е отворен, явно трябва да почерпим вдъхновение от тези, които винаги сме сочили като лош пример: хората, които никога не изпускат хубавите възможности, които една криза предоставя.