Пътят на Ердоган

Всичко това се развива и на фона на своеобразен „култ към личността“

Публикувана: 8 Май, 2016 09:00
5 КОМЕНТАРА | ВИДЯНА 2080
Пътят на Ердоган
Снимка: АП/БТА
ШРИФТ ПЕЧАТ
ФАКТИ публикува мнения с широк спектър от гледни точки, за да насърчава конструктивни дебати.

Анализ на Даниел Смилов за портала Култура

През тази седмица картината в Турция започна да се избистря. Но това, което се вижда, за съжаление е тревожно и е предвестник за бъдещи проблеми – регионални, а може би и глобални. От вчера знаем, че според Ердоган Турция и Европа ще вървят по собствени пътища.Това не е нещо съдържателно ново, тъй като и досега беше ясно, че между Анкара и Брюксел има много политически различия и натрупани напрежения. Новото е откровеността, с която те се заявяват, и отказът на Ердоган да се стреми да ги отстранява и тушира. Ако досега Турция поне на книга твърдеше, че споделя и се стреми към общи принципи и ценности с европейците, от вчера този стремеж е официално и решително ограничен. При такова положение членството на Турция в ЕС става по принцип невъзможно. А това е много съществена промяна в хоризонта и общата рамка на отношенията им.

Второто важно събитие от седмицата, което само отчасти се обяснява с позицията към ЕС, е раздялата на Ердоган с Давутоглу – неговият министър-председател. Много причини се изтъкват за тази раздяла, но всички те могат да бъдат сведени до една: желанието на президента да концентрира все повече власт. Това желание отдавна води Турция по-ръба на авторитаризма, като подхлъзванията към грешната страна напоследък станаха рутина.

Третото събитие беше (за щастие неуспешния) опит за убийство на главният редактор на вестник Джумхюриет (Република) – Джан Дюндар, малко преди той да получи присъда от почти шест години за „изнасяне на секретна информация“. Вината му се състои в публикуването на снимков материал във вестника, според който Турция снабдява с боеприпаси въстаници в Сирия. За това прегрешение той не само получи присъда, но можеше и да загуби живота си от ръцете на фанатик, който му изкрещял „предател“ преди да стреля. Оцелелият журналист показателно е заявил, че не знае кой е атентаторът, но знае кой го е вдъхновил.

Тероризъм – тясно и широко разбран

Турция наистина е изправена пред тежки изпитания за своята сигурност. Тероризмът не е измислен проблем в тази страна, нито пък е въпрос само на изолирани инциденти (както е в Европа). Въпреки това обаче интерпретацията на тероризма от страна на Ердоган е прекалено широка и всъщност става извинение за съдебна разправа с политически опоненти. Когато допускането на кюрдски палатки на протестиращи пред Европейският парламент се превърне в „подкрепа за тероризма“ (по думите на Ердоган), ясно е, че нещата с употребата на това понятие са излезли извън контрол.

Така нареченото „антитерористично“ законодателство в Турция всъщност дава възможност за наказателно преследване на политическа реч и сдружаване, без да е необходимо да се доказва някаква пряка и непосредствена връзка с актове на насилие. На практика всеки, който защитава дадена спорна политическа кауза – като исканията на кюрдите за повече автономия, самоопределение и т.н. – може да се окаже обвинен в „тероризъм“. Всъщност, освен за „изнасянето на информация“, главният редактор на Джумхюриет ще бъде съден отделно и по антитерористичното законодателство, което е още едно доказателство за драконовското отношение към свободата на словото.

По твърдения на правозащитни организации към момента има над 30 журналисти по турските затвори, срещу които има подобни обвинения. Заплашени, разбира се, са не само журналистите, но и университетски преподаватели, интелектуалци и всички свободомислещи. Като академичен човек, самият Давутоглу не беше очарован от тази политика и тя със сигурност е една от по-конкретните причини за раздялата му с Ердоган.

Мании за величие

Всичко това се развива и на фона на своеобразен „култ към личността“, върхът на чийто айсберг е законодателството срещу обида на президента. Наказателното преследване за неласкателни думи за Ердоган отиде отвъд границите на Турция и създаде интересен казус даже в Германия. Но докато в немската правна система никой няма съмнение и тя със сигурност ще пореже честолюбивите му напъни, ситуацията в Турция придобива характер на наказателна репресия срещу политически опоненти.

В по-широк план действията на Ердоган се обясняват с неговото желание да преоснове турската република и да стане нещо като нов Ататюрк – баща на турците – но този път с по-различна идеология. Турското общество едва ли би издържало официално скъсване със секуларизма, но размиването на този секуларизъм така или иначе отдавна се случва под егидата на Ердоган. За „преосноваването“ на репубиката е необходима и нова конституция. Това се превръща в централна политическа мечта на Ердоган, която Давутоглу не можа (а сигурно и не поиска достатъчно) да осъществи.

Конституционни блянове и реалности

Докато нова конституция е необходима като официално короноване на Ердоган в ролята му на „баща“ на нова република, истината е, че и по настоящата конституция президентът успя да концентрира твърде много власт в своите ръце.

Нито една турска конституция не е била създадена по демократичен път, нито пък е предвиждала особено демократична уредба. Настоящата е приета от режима на Кенан Еврен, който идва на власт 1980 г. с преврат, довел до арестуването на над 43 000 души – най-вече за „терористична дейност“. (За престъпления по време на управлението си Еврен беше осъден на доживотен затвор през 2015 г., на 97 годишна възраст.)

Въпреки авторитарният си генезис, турската конституция беше реформирана в демократична посока през 90-те години и особено в началото на новия век – в процеса на преговори с ЕС. Над 70% от разпоредбите й днес са различни от оригинала и като цяло тя бе започнала да отговаря на стандартите на Съвета на Европа. До 2004 г. AKP – „Партията на Справедливостта и Развитието” на Ердоган, основана през 2001 г. – всъщност изигра позитивна роля при ревизията на конституцията, увеличаването на свободата на словото и ограничаването на ролята на армията в обществения живот. Авторитарният обрат започна полека през 2007 г. с въвеждането на пряк избор за президент – промяна, реализирана чрез референдум. През 2010 г. Ердогановата партия увеличи влиянието си върху Конституционния съд с друга поправка, приета отново с референдум. Така заплахата за обявяване на AKP като противоконституционна беше окончателно елиминирана.

Тези събития са показателни за Ердогановото разбиране за конституцията – тя трябва да се превърне в инструмент на президента да общува пряко с народа без особено посредничество на парламент и други институции. Разбира се, това тълкуване разцъфна, когато самият Ердоган бе избран за президент през 2014 г.

Президентска срещу парламентарна република?

От 2014 г. Турция де факто функционира като полупрезидентска република, което стана особено видно с отстраняването на Давутоглу. Дори формално погледнато, Ердоган има повечето от правомощията на един френски президент: например да председателства заседания на Министерския съвет, да го свиква на заседание, да назначава и уволнява премиера и т.н. Неформалното преминаване към полупрезидентско управление стана най-вече чрез овладяването от Ердоган на партията AKP и парламентарната й група. Като партиен лидер – формален или не – Ердоган е бил успешен в отстраняването на основните си потенциални конкуренти – Гюл, а сега и Давутоглу.

В този смисъл Ердоган е прав като твърди, че една нова конституция е нужна по-скоро да легитимира съществуваща вече реалност на разделение на властите, отколкото да я създаде.

Когато се говори за „президентска“ република, често се допуска една базова грешка, която е видна и в турския контекст. Истинският президентски модел съществува в САЩ, но той се характеризира със строго разделение на властта между президента и Конгреса. Обама, например, няма контрол над Конгреса, което всъщност го поставя в доста слаба позиция, когато иска да прокара законодателните си приоритети.

Ердоган не иска подобна уредба: под „президентска“ република той си представя такъв модел, при който президентът е и глава на изпълнителната власт, и политически лидер на мнозинството в парламента. Всъщност възможност за подобна власт дава френският полупрезидентски модел, особено в неговата руска интерпретация.

Избори и корупция

Военно-временната ситуация работи в полза на Ердоган и той забеляза, че чрез нея може да печели избори и мнозинства. Следващата му стъпка, в този смисъл, ще е да успее да спечели мнозинство на едни нови парламентарни избори, които да отворят и път към промяна на конституцията.

Военно-временната мобилизация е ключово важна за Ердоган, защото той беше започнал да губи харизмата си в поредица от скандали за корупция. Тези скандали показаха управлението на Турция в особено негативна светлина – кутии от обувки, пълни с пари, подкупи, рушвети и т.н. Ефектът от тези скандали беше замазан с образа на Ердоган като „пазител на републиката“ и „военно-временен вожд“. Този образ той ще се опита да използва на избори, чрез които да постигне желаната от него политическа трансформация на републиката.

За разлика от централно-азиатските режими и Русия, където полупрезидентските модели са претърпели авторитарната си метаморфоза, в Турция все още има реална и витална политическа опозиция, която може да вземе властта. Вярно е, че чрез забрана на партии и организации, и чрез 10% бариера за влизане в парламента плурализмът в Турция е ограничен. Но въпреки това изборите не са формалност и резултатите им не са предизвестени, както е в една „управлявана демокрация“ от постсъветски тип.

Другото, което е особено в турския случай, е „прагматизмът“ на Ердоган. Вярно е, че той е ислямист, но мнозина го възприемат по-скоро като политически манипулатор и популист, отколкото като истински идеолог. Едва ли е случайно, че Ердоган влезе в конфликт с един автентичен идеолог – Фетхуллах Гюлен. Този конфликт през април ескалира с ареста на над сто привърженици на Гюлен (отново за „терористични връзки“). Друг идеолог на нео-османизма – Давутоглу – също вече не е в компанията на Ердоган.

Всичко това повдига въпроса за крайните намерения на Ердоган – дали става дума наистина за идеологическа трансформация на политическия модел на Турция или за политическите игри на някой, който се е опиянил от властта?

Турция и Европа

Какъвто и да е отговорът на горния въпрос, събитията в Турция трябва да бъдат следени внимателно, защото те поставят реални дилеми пред Европа и България. Стабилността на Турция е безспорен приоритет за нас, тъй като тя е главната преграда, която ни отделя от ужасите на Близкия Изток. Същевременно обаче никой не може да си затваря очите пред заявката на Ердоган за негов собствен път, който очевидно е много по-различен от политическите стандарти на Европа.

ЕС има ограничени ресурси да налага тези стандарти в Турция– реалистичният път е да се съгласим, че поне за момента ще бъдем различни. Кризата с мигрантите и бежанците продължава да бъде общ въпрос обаче и нейното решаване не може да се обуславя от напредъка на Турция (очевидно слаб или по-скоро негативен) в демокрацията. Това не е отказ на Европа от собствените й стандарти, а е израз на обикновен здрав разум: в крайна сметка всеки трябва да знае докъде се простират възможностите му.

Проектът за приобщаването на Турция в европейското семейство не трябва да бъде изоставян от нас обаче. Всъщност дори от „реал-политик” гледна точка този проект е основният инструмент за европейско влияние върху Турция, доколкото той се ползва от широка подкрепа на градските и образованите класи в тази страна.И най-важното: отчитайки всички негативни тенденции в Турция, Европа не бива да изоставя и тези, които искрено и дори с риск на свободата и живота си отстояват ценностите на демокрацията и либерализма в много тежка среда. А те в днешна Турция не са никак малко, нито пък са политически обречени поради авторитарните проекти на един или друг лидер.

Турция

Въвеждане на коментар към статията
Име :


Напишете кода от картинката
Визуална кептча
Коментар:
Коментари към статията
ФАКТИ.БГ не толерира обидни коментари и спам. Некоректни коментари ще бъдат изтривани. Такива са тези, които съдържат нецензурни изрази, лични обиди и нападки, заплахи; нямат връзка с темата или са написани изцяло на език, различен от български.

Ловци на бисери
Николас Мадуро
Президентът на Венецуела в реч по националната телевизия
Тръмп, ти си Хитлер"

Още бисери