Учениците трябва да знаят, че Червената армия е окупирала България

На 9 септември 1944 г., малко след навлизането на съветските войски в Северна България, властта е поета от правителство на Отечествения фронт - обединение на леви, опозиционни на доскорошния режим в страната партии. Събитието е със съдбоносно значение за по-нататъшната история на България, тъй като с него се поставя началото на дълбоки преобра­зования в цялостното развитие на българското общество, довели до установява­нето на сталинския модел на социализъм. 9 септември е дата, която е променила модерната история на нашата страна. За да има тя обаче и своето бъдеще, трябва да погледне на отминалите събития с критичен поглед, трябва да погледне истината.

Младите българи, които днес учат със захлас историята на своята родина, трябва да знаят истината за тези отминали събития, които имат отражение и върху случващото се сега. За съжаление в учебниците се премълчава част от неудобната истина. И до ден-днешен важни бъгларски документи, заграбени по време на войната, се намират в руските архиви, а Москва отказва да ги върне.

ФАКТИ се свърза с историка доц. д-р Михаил Груев, председател на Държавна агенция „Архиви”, за разговор за историята, войната, и откраднатата история по време на войната.

Г-н Груев, защо важни български документи и архиви продължават да се намират и днес в Руската федерация?

За да гарантират и в новите условия запазването им, руската Дума гласува един закон, обвит в евфемизми, за културните ценности, променили местонахождението си в резултат на Втората световна война. Законът на практика задължава Русия да не връща тези документи, задължават сами себе си. Проблемът е много голям, българските архиви са незначителна част от общия обем трофейни архиви, които Червената армия заграбва през Втората световна война. По техни официални данни Русия съхранява 56 линейни километра трофейни архиви. Тази цифра е изключително впечатляваща. За сравнение общата фондова наличност в българските архиви към момента е 93 линейни километра.

Част от заграбените от Червената армия документи преди това са били заграбени от нацистите в окупираните територии в Западна Европа. Там има и френски, белгийски и холандски архиви и т.н., които пък руснаците вече заграбват вторично и те остават тяхно владение.

В тези цифри влизат ли и заграбените произведения на изкуството?

Произведенията на изкуството се съхраняват при друг режим и при други институции, но те попадат под същия режим на държавна протекция. Що се отнася до българските документи, ние не можем да посочим с точност какъв е обемът, защото те не са изнесени с опис. Те са натоварени с чували и имаме сведения за изнесели 130 чувала през Ломското пристанище през 1945 г. Но дали това са всичките документи, които са изнесени, и какво се съдържа в тези 130 чувала, никой не може да каже. Попадаме в параграф 22, защото не можем да претендираме за документи, за които не знаем със сигурност, че се намират там. Руската страна пък посочва официално само определени документи, които владее. Това са документи на българската политическа полиция до 1944 г., на контролната комисия, която съблюдава изпълнението на репарационните клаузи към Ньойския договор, на щаба на войската, и на Министерски съвет. Но това са само документите, които Русия официално твърди, че се намират при тях.

Правени ли са опити през последните години да си върнем част от тези документи?

През последните десет години имаше няколко опита. Моят последен опит беше преди три години при посещението ми в Москва. Ние закупихме копията на документи на Съюзната контролна комисия, която следи репарационните клаузи по Ньойския договор, които документи са без особена стойност. Всъщност тези документи ни бяха предложени от руската страна. На последното ни искане да ни копират документите на Държавна сигурност, на политическата полиция до 1944 г. засега имаме мълчание. Отказът на Русия е тяхно принципно становище, нямат основание нито по политически, нито по сантиментални причини да правят изключения.

Влизането на Червената армия в България освобождение ли е, или е окупация?

Разбира се, че е окупация. Така се наричат и самите съветски комендатури, които се установяват тук. Освен това Съглашението за примирие от 28 октомври 1944 г. на практика представлява съглашение за окупация на страната. В това няма никакво съмнение.

Защо тогава в учебниците по история не присъства думата „окупация”?

Факт е, че не присъства, но какво представлява навлизането на армията на чужда държава на територията на друга държава и оставането ѝ там за срок от три години... Официално по Парижкия договор съветските войски трябва да напуснат страната ни през декември 1947 година, т.е. те престояват близо три години от септември 1944 г. в качеството си на съветски окупационни власти. Разбира се, те се намират тук със съгласието на останалите победителки във войната, САЩ и Великобритания. Но това е част от тази глобална „сделка”, която се случва най-напред в Техеран, после в Ялта, в резултат на което България попада в съветската сфера на влияние. Не само България, но и останалите източноевропейски страни са окупирани от Червената армия.

Ще видим ли някога в учебниците по история думата „окупация” или това е тема табу?

Мое дълбоко убеждение е, че на децата трябва да се поднесат фактите такива, каквито са, а те сами да направят своите изводи. Окупирането на страната от Червената армия е безспорен факт и той без съмнение трябва да присъства в учебниците по история именно по този начин. А не това нещо да се маскира зад евфемизми. Подобно на руските трофейни архиви, които са назовани като културни ценности, променили местонахождението си в резултат на Втората световна война.

През 1941 година, когато войската на Хитлер е на север от Дунав, България е изправена през възможността или да бъде окупирана, или да стане съюзник. Имала ли е избор България?

Практически няма избор. Вие сте прав, че алтернативата е дали да преминат като съюзници или като окупатори. Изборът на царя и управляващите в крайна сметка е да преминат като съюзници, т.е. България да се присъедини към Тристранния пакт, което се случва на 1 март 1941 г., запазвайки обаче някакъв суверенитет и право на самостоятелно вземане на решения. Разбира се, това право е доста ограничено, но трябва да кажем, че България не изпраща войски на източния фронт, а освен това не депортира своите евреи. България се държи като съюзник, обвързан с принудителна прегръдка. Страната ни е принудена да направи доста сериозни компромиси, участвайки в окупацията на Гърция и Югославия съвместно с германците и италианците, както и обявявайки война на Великобритания и САЩ. Правителството шумно обявява, че това е само символична война, само акт на солидарност, но от започването на англо-американските бомбардировки се вижда, че тази война далеч не е символична. В историята символични войни няма.

В последния си брой списание The Economist помести статия за споразумение между България и Хитлер (от 1938 г.) за изпращане на български земеделски работници. След 1945 година мнозина от тях, завърнали се в България, са екзекутирани от новата власт по обвинения, че са сътрудници на Райха. Има ли информация какъв е броят на жертвите?

Не мога да кажа колко точно са убити, тъй като стои открит въпросът и за общия брой на жертвите на комунистическия режим в България. Но факт е, че има такава спогодба за износ на земеделски работници. Немското стопанство има належаща нужда от такъв тип работна ръка. Още повече, че българите още от края на XIX са прочути с градините, които правят – от Влашко до Австрия. Вече в Третия райх българските градинари в Чехия и Австрия така или иначе стават германски поданици. Това е шанс за много хора да получат работа и по-добри доходи, и е факт, че част от тях след 9 септември са преследвани като сътрудници на германците, макар че те със същия успех биха работили и в Англия например, ако имаха такава възможност.

*Доц. д-р Михаил Груев е роден на 25 октомври 1971 г. в София. Завършил специалност история в Софийския университет „Св. Климент Охридски" (1994 г.). Доктор по история с дисертация на тема „Българите мюсюлмани в държавната политика на България (1944-1959 г.)“ (2001). Преподавател по съвременна българска история и етнология на етническите групи в Софийския университет „Св. Климент Охридски". Асистент и старши асистент (2002), главен асистент (2003) и доцент (2009) в Катедрата по история на България в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Ръководител на катедрата от 2011 г. Бил е гост-лектор в университетите в Мюнхен, Саарбрюкен, Белград и др. Автор е на три монографии и на студии и статии по проблемите на „възродителния процес", колективизацията на българското село, комунистическия елит и пр. Владее немски и английски език, ползва руски език. От 5 март 2015 г. е председател на Държавна агенция „Архиви“.