Ивайло Христов: Няма по-добър сценарист от живота

Освен че преди два дни имаше рожден ден, човекът-оркестър Ивайло Христов се готви да посрещне на педал и други важни  дати. На 14 декември със студентите си от класа в НАТФИЗ ще има премиера на "Кавказкият тебеширен кръг" от Бертолд Брехт, а на 9 януари догодина в Театър "Българска армия" в компанията на Дони и Коцето Калки ще празнува 20-годишнина на култовия спектакъл "Секс, наркотици, рокендрол". След десетки незабравими роли на военната сцена и на екрана, дузина режисьорски проекта в театъра и няколко супер успешни авторски филма като "Емигранти" (заедно с Людмил Тодоров), "Приятелите ме наричат Чичо" и "Стъпки в пясъка", след един стартирал с много ентусиазъм, но нестигнал далеч нов Модерен театър, Ивайло не мирясва. Продължава да е универсален боец и подготвя още изнади. В навечерието на поредното си представление актьорът-режисьор бе любезен да отдели време, за да отговори на въпросите на Факти.бг.   

Г-н Христов, какво се случва за 20 години с един спектакъл – не се ли променя за това време, не се ли „уморява“?

Това много зависи от личната хигиена. Да, аз също съм участвал в представления, които са „уморени“. Хубавото на „Секс, наркотици, рокендрол“ е, че някак си ние сами си го правим интересно. Всяко представление е различно само по себе си, защото вътре има и зони за импровизация. Понякога се получават, понякога не толкова... Но ние си го обичаме и се отнасяме с него сериозно. А иначе от самото начало досега спектакълът със сигурност се е променил много. Много! За мен е удивително как в текстове, които съм изпълвал с един смисъл, с течение на времето смисълът се променя и става друг, без да „пипаме“ самия текст. Развиват се и изразните средства, и зрителят го тълкува по нов начин. Ако трябва с едно изречение да го обобщя: спектакълът е помъдрял.

А вие самите, главните виновници за събитието?

По всяка вероятност и ние. Като започвахме, не бяхме женени, нямахме деца... Сега сме женени и тримата, имаме и деца, и бели коси... Но духът си остава, е той май е най-важен. Крепи ни и това, че ето - „Ролинг Стоунс“ са по на 70 години хората, но продължават...

С духа на съучастие между вас тримата ли се обяснява изключителната дълголетност на постановката?

Това е много важно – личи си веднага на сцената и се усеща в салона. Но смятам, че на първо място все пак е текстът на Ерик Бохосян, който е пълен със силен и многопластов социален заряд. И младите виждат в него едно, а по-зрелите хора откриват други неща и смисли.

Най-запомнящата се случка в сценичната биография на вашия „Секс, наркотици, рокендрол“?

Обикновено спестявам такива разкази, защото те извън контекста звучат по друг начин – понякога само ние си ги разбираме. Но едно от представленията, които никога няма да забравя, беше когато го качихме от малка сцена (защото най-напред го играехме в НДК) на голямата сцена на Операта в Бургас. И от 100 човека трябваше да го покажем пред 1000. Това беше изключително стряскащ момент: когато 1000 са срещу теб, е все едно да пребориш Витоша – така се чувствах. И в началото беше ужасно, понеже не усещаш публиката, нямаш контакт... Но след 15-ата минута имах чувството, че мога да кажа за всеки от публиката на колко години е, къде работи, колко деца има...

И Андрей Баташов играеше дълги години този текст. Между вас имаше ли някаква негласна конкуренция?

Това не е състезание... Андрей беше дошъл на нашата премиера - ние излязохме малко преди него. Тогава ми каза, че го прави и той. И аз ходих да го гледам в Театър 199... Нормално е...

Секс, наркотици или рокендрол към днешна дата е изкушението на Ивайло Христов?

Без наркотиците, разбира се, останалите са неща, които така или иначе ни съпътстват... Моите вдъхновения са Лед Цепелин и Пърпъл, харесвам много и по-ранната музика -  Бийтълс и Стоунс, но фаворитите са ми Цепелин.

Напоследък вие лично се изявявате предимно като режисьор и рядко излизате на сцената – тя не ви ли липсва?

В момента, в който получа предложение, което си заслужава – с най-голямо удоволствие. Но не ми се влиза от пиеса в пиеса, от роля в роля, без те да ми дават нещо ново и различно като творец. А да изпълнявам план – това, което правех години наред като щатен актьор - не ми се иска. Преди повече от година Борислав Чкаринов ме покани за главната роля в „Смъртта на търговския пътник“ на Артър Милър – ето това беше интересна и провокативна задача. Но засега няма нова и през януари в народния театър отново ще започна репетиции като режисьор. Марин Янев, Стефан Мавродиев и Илия Добрев правят 70 години и ще ги събера в една пиеса на Матей Вишняк – румънски драматург, който работи във Франция.

Като че ли сега сърцето ви тегли повече към киното...

Там някак си мога по-цялостно и по-подробно да изразя себе си и да проведа по-откровен разговор със зрителя. Ето това ме интересува в момента. След толкова години като че ли приказките стават по-скъпи, няма време за хвърлени на вятъра неща. Човек би трябвало да се съсредоточава върху важните работи. Аз не съм се отказал от театъра в никакъв случай, но може би възможността да се води по-смислен диалог е в киното.

Вашият филм „Стъпки в пясъка“ е по действителен случай, реални са героите и в лентата „Приятелите ме наричат Чичо“... Кои истории предпочитате – истинските или добре измислените?

Истинските. Категорично. Надали има по-добър сценарист и автор от живота. Предлага невероятни неща – човек с години да седи пред компютъра, няма как да се сети за такива.  В момента имам и нов филмов проект, но първо трябва да кандидатстваме за субсидия. Той е за млади хора, за моите студенти.

С какво те са по-различни от поколението на вашите известни състуденти – Атанас Атанасов, Пламен Сираков, Аня Пенчева, Йорданка Стефанова?...

Не съм си задавал тоя въпрос, не съм правил сравнение. Онези неща, които и ние искахме да ни се случат, се случват и на тях. Работехме страшно много, въобще не преувеличавам, като казвам – денонощно. Сегашните студенти от първия ми самостоятелен клас в НАТФИЗ също са изключително работоспособни. До момента направихме 5 спектакъла с 2 състава, и то – по сериозни автори: Чехов, Брехт, Вампилов, Алън Бол. И това стана за няма и година. През годините също бях доволен от тях и, признавам си, често ме изненадваха с интересните си предложения за автори и пиеси, защото един семестър се занимавахме с драматизации.  Изненадаха ме с автори, които не познавам, или които смятах за безвъзвратно забравени.   Проявиха вкус. Това страшно ме зарадва, защото някак се бях отчаял, че младите не четат. Което се оказа, че не е вярно: голяма част от тях са с по 2 езика, завършили са сериозни гимназии, виждам мислещи хора пред себе си, когато анализираме някакъв текст.

Днес повече възможности за реализация ли има пред тях, отколкото някога пред вас?

За съжаление не. Тогава имахме задължителни години по разпределение и това беше добре, защото гарантираше след академията да се развиваш в професионален план. Днес, въпреки че те са много дорбе подготвени и вече доста от тях имат предложения, никой не им осигурява нищо, никакви обещания не поема към тях... 

А новите български тв сериали не променят ли това обезкуражаващо положение?

Леко съм скептичен. Не леко, направо съм си скептичен. Особено за неукрепнали актьори телевизията може да е даже опасна. Защото обикновено първите няколко епизода са добри, а оттам-нататък... Аз бих играл в сериал, само ако знам как се развива ролята - поне за 12 серии трябва да знаеш какво става с героя ти. Иначе другото е случайност.

Ивайло Христов, актьор и режисьор