Как от САЩ са обещавали НАТО да не отива на изток и ще има ли Трета световна война?

Обещавали ли са САЩ на Москва НАТО да не се разширява на изток?

Ако под „обещавали“ разбираме именно „обещавали“, отговорът е еднозначно утвърдителен: да, САЩ и Западът са давали многократни и недвусмислени обещания на Москва, че НАТО няма да се разширява на изток.

Разсекретени в 2017 години документи за преговорите на редица западни лидери с Горбачов, публикувани от американския архив за национална сигурност, разбиха твърденията, че САЩ нищо не били обещавали на Горбачов. Те могат да се видят на сайта на университета Джордж Вашингтон“ (виж тук и тук).

Кой и кога е убеждавал Горбачов?

Директорът на ЦРУ Робърт Гейтс, критикувайки разширяването на НАТО на изток, пише през 2000 г., че в 1990 г. „Горбачов и други бяха убеждавани (led to believe), че това няма да стане“. Най-известно като че ли е уверението на американския държавен секретар Джеймс Бейкър от февруари 1990 г., който казал на среща с Горбачов, и то не веднъж, а три пъти, че НАТО няма да се разшири на изток „нито един инч“ (not one inch eastward).

Още на срещата в Малта през декември 1989 г. обаче Буш I казва на съветския лидер, че „не бил подскачал нагоре-надолу по Берлинската стена“ и че „САЩ нямали намерение да се възползват едностранно от протичащите процеси“. През януари 1990 г. външният министър на тогавашната ФРГ Ханс-Дитрих Геншер в реч в Туцинг (Бавария), заяви, че „обединението на Германия не бива да нанесе вреда на съветските интереси за сигурност“ и че „НАТО трябва да се откаже от всяка идея за разширяване на изток“. Същото повторил пред Горбачов канцлерът Хелмут Кол. Идеята, че територията на ГДР ще има в бъдеще демилитаризиран статут, залегна в договора за обединението на Германия от 12 септември 1990 г.

Неразширяването на НАТО на изток е било предмет на широко съгласие и в десетки други дипломатически документи и разговори в 1990-1991 г. с участието на Буш I, Бейкър и Гейтс, на Франсоа Митеран, Маргарет Тачър, Джон Мейджър и генералния секретар на НАТО Манфред Вьорнер. Всички те признават необходимостта от гаранции за съветските интереси и за

включването на Русия в структурите на европейската сигурност

През февруари 1990 г. например британският първи дипломат Дъглас Хърд казва на Геншер: „Русия трябва да има гаранции, че ако Полша излезе от Варшавския договор, няма на другия ден да влезе в НАТО“. През март 1991 г. британският премиер Мейджър отговаря на въпрос на съветския маршал Дмитрий Язов дали някои източноеврепейски страни ще влязат в НАТО: „Нищо подобно няма да стане“. Вьорнер уверил съветска парламентарна делегация, че съветът на НАТО и лично той, както и 13 от 16-те страни членки, са против изолирането на СССР от европейската общност и против разширяването на Алианса.

Директорът на ЦРУ Робърт Гейтс, критикувайки разширяването на НАТО на изток, пише през 2000 г., че в 1990 г. „Горбачов и други бяха убеждавани (led to believe), че това няма да стане“. Най-известно като че ли е уверението на американския държавен секретар Джеймс Бейкър от февруари 1990 г., който казал на среща с Горбачов, и то не веднъж, а три пъти, че НАТО няма да се разшири на изток „нито един инч“ (not one inch eastward).

Още на срещата в Малта през декември 1989 г. обаче Буш I казва на съветския лидер, че „не бил подскачал нагоре-надолу по Берлинската стена“ и че „САЩ нямали намерение да се възползват едностранно от протичащите процеси“. През януари 1990 г. външният министър на тогавашната ФРГ Ханс-Дитрих Геншер в реч в Туцинг (Бавария), заяви, че „обединението на Германия не бива да нанесе вреда на съветските интереси за сигурност“ и че „НАТО трябва да се откаже от всяка идея за разширяване на изток“. Същото повторил пред Горбачов канцлерът Хелмут Кол. Идеята, че територията на ГДР ще има в бъдеще демилитаризиран статут, залегна в договора за обединението на Германия от 12 септември 1990 г.

Неразширяването на НАТО на изток е било предмет на широко съгласие и в десетки други дипломатически документи и разговори в 1990-1991 г. с участието на Буш I, Бейкър и Гейтс, на Франсоа Митеран, Маргарет Тачър, Джон Мейджър и генералния секретар на НАТО Манфред Вьорнер. Всички те признават необходимостта от гаранции за съветските интереси и за

включването на Русия в структурите на европейската сигурност

През февруари 1990 г. например британският първи дипломат Дъглас Хърд казва на Геншер: „Русия трябва да има гаранции, че ако Полша излезе от Варшавския договор, няма на другия ден да влезе в НАТО“. През март 1991 г. британският премиер Мейджър отговаря на въпрос на съветския маршал Дмитрий Язов дали някои източноевропейски страни ще влязат в НАТО: „Нищо подобно няма да стане“. Вьорнер уверил съветска парламентарна делегация, че съветът на НАТО и лично той, както и 13 от 16-те страни членки, са против изолирането на СССР от европейската общност и против разширяването на Алианса.

Следилите новините в началото на 90-те трябва да си спомнят също, че Буш I дори се опита да предотврати разпадането на СССР с известната си реч в Киев през юли 1991 г.

Неотдавна бе разсекретен в Русия и запис на телефонния разговор на Елцин с Буш I от декември 1991 г., в който руснакът раболепно уведомява американския колега за решението от Беловежката гора за разтурянето на СССР, преди още да го е съобщил на съветския президент!

Поразителни са неудобството и

резервираността на Буш I

Човек с грамаден опит, боен пилот, пленник у японците през Втората световна война, сенатор, посланик в Китай и директор на ЦРУ, той реагира сдържано и предпазливо. Известно му е, че разтурянето на СССР става отгоре, въпреки волята на мнозинството съветски граждани, засвидетелствано на референдума същата година. Перспективата на мястото на СССР начело с Горбачов да се появят 15 нови държави начело с дявол знае кого, може би с ядрено оръжие, не го радва.

Страхували ли са се американците от „руска агресия“ преди 1991 г.?

Не са. Знаейки, че СССР спазва желязно договореностите от Ялта, водещите политици в САЩ в годините след Втората световна война разсъждаваха не като днешните. Първият върховен главнокомандващ на НАТО и бъдещ президент на САЩ ген. Дуайт Айзенхауер каза в 1951 г.: „Ако след десет години всички американски войски, разположени в Европа за целите на националната отбрана, не се завърнат, целият проект ще се е провалил“. Той имаше предвид, че след като в Европа е установен траен мир, а Германия е възстановена икономически и с извадени зъби, по-нататъшното присъствие на американците там ще има само негативна роля – да дразни СССР и левите в самата Германия и Европа, да предизвиква протести, да подрива репутацията на страната.

Това мнение преобладава сред експертите по сигурността в САЩ и след 1989 г. Геостратегът Джордж Кенан, автор на „дългата телеграма“ и доктрината за сдържането (containment) на СССР в 40-те години, предупреди: „Разширяването на НАТО ще е най-фаталната грешка на американската външна политика след Студената война. То ще насочи външната политика на Русия в посока, която няма да ни хареса.“ Старият консерватор Пат Бюкенън добави, че „отказвайки да третираме Русия като другите страни, отрекли се от ленинизма, ние създадохме тъкмо тази Русия, от която се страхувахме – превъоръжаваща се и кипяща от възмущение“.

Гледано от Америка, НАТО има още един проблем. Много консервативни американци смятат, че членството на бившите съветски републики създава неприемлив риск за самите САЩ. То изтиква червената линия на войната на няколко десетки километра от Санкт Петербург. А нали Обама обяви, че ако Русия се опита да възстанови хегемонията си в коя да е част от бившия СССР, то ще е равносилно на война с Америка?

Джон Маккейн предложи в НАТО да влязат и Грузия, и Украйна, и досега САЩ продължават да пренебрегват руските твърди възражения. Ако Грузия и Украйна например бяха приети в 2004 г., когато и България влезе, конфликтите там в 2008 г. и 2014 г. трябваше да доведат трета световна война.

„Откога суверенитетът на бивши съветски републики стана жизнено важен за националния интерес на САЩ?“ – пита Пат Бюкенън. Никой американски президент в миналото не е поемал задължение за война, излагайки Америка на риск от ядрен конфликт заради маргинални за американския интерес малки страни като Латвия и Естония. САЩ не се намесиха в Унгария в 1956 г., в Чехословакия в 1968 г. и в Полша в 1981 г, защото спазваха споразумението от Ялта и защото тогавашните президенти слагаха сигурността Америка на първо място.

Сериозните аналитици в САЩ разбират, че Вашингтон отиде твърде далече

в конфронтацията с Москва и е крайно време за драматична деескалация.

В първия ден на новата 2022 г. в американското външнополитическо списаниe „The National Interest” излезе статия на Дейвид Пайн, висш служител в системата за сигурност, бивш армейски щабен офицер и експерт по електромагнитни оръжия, озаглавена „Да се договорим за мир с Русия, да предотвратим войната за Украйна“ (тук).

Пайн припомня как споразумението от Ялта създаде сфери на влияние на великите сили и осигури повече от половин век мир между тях и предлага „нова Ялта“, която да предостави на Русия като сфера на влияние цялата територия на бившия СССР.

Независимостта на балтийските републики да се гарантира в замяна на сухопътен коридор на Русия до Калининградска област през Беларус и Литва. А Източна Европа да се превърне в буферна зона, равноотдалечена от Вашингтон и Москва.

Защо изведнъж такава „мекушавост“ към Москва?

Нима от морални угризения за фалшивите надежди, дадени някога на Горбачов? Съвсем не – от военнополитически реализъм. Според Путин, пише Пайн, разпадането на СССР било най-голямото политическо бедствие за ХХ век. Той целял обединението на бившите съветски републики като икономически съюз или дори като пълноценно политическо обединение и бил решен да изпълни тази мисия до края на живота си.

Путин модернизирал въоръжените си сили, включително със 75% обновление на ядрения арсенал и с „половин дузина ядрени супероръжия“, неограничавани от сегашните договори за контрол над въоръженията, с които постигнал ядрено превъзходство над САЩ – нещо, което предшествениците му от СССР никога не успели да направят. Освен това Русия развила превъзхождащи мощности за кибервойна, подземни ядрени командни центрове, електромагнитно супер оръжие и средства за защита от него, и била в състояние да си възвърне загубените някога съветски територии със сила.

Съединението на Русия с Украйна, най-голямата постсъветска република, било главен приоритет за Путин и било изключено той да се откаже от него. Възможно било заедно с това и Китай да си върне Тайван, при което САЩ нямало да са в състояние да отговорят ефективно на нито една от двете агресии, ако не искали да понесат цялата тежест на евентуална трета световна война на своя територия, обяснява Пайн. За него единственият въпрос сега бил дали Путин ще постигне целта за руско господство в Украйна с мирни, дипломатически средства, в партньорство със САЩ, или да опита с война с цената на милиони жертви. И съветът на Пайн към ръководството на САЩ е да приемат условията на Путин, които засега Байдън нарича „неприемливи“. Всъщност те били разумни и за Запада определено били по-малкото зло.

Разбира се, Америка е още далече от официално приемане на идеите на Пайн. Конфронтацията ѝ с Русия набра голяма инерция, страхът на Западна Европа от собствената ѝ военнополитическа безпомощност и при частично американско изтегляне расте. Не са за пренебрегване и интересите на военнопромишления комплекс. Но самото циркулиране на „реалистични“ сценарии за световната политика като игра на три суверенни велики сили – САЩ, Китай и Русия – „многополюсният свят“ на Путин – разколебава позициите на американския глобален хегемонизъм.

Текстът е публикуван в e-vestnik.bg