Кикимори и ересиарси

Държавата прилича на един бакалин, когото народът поддържа с труда и с парите си, а той вместо истини и справедливост му продава скъпо и прескъпо развалена туршия от всевъзможни закони и закончета.

Елин Пелин (1877–1949 г.) – български писател

Предложението на БСП да бъде въведено прогресивно подоходно облагане не беше одобрено от парламента. На пръв поглед беше осуетена една прогресивна по замисъл инициатива. Но дали и с оглед на реалния ѝ резултат, ако беше реализирана тук, в настоящата икономическа реалност?

За налагане на прогресивното данъчно облагане има морално оправдание: богатият човек трябва да плаща повишени вноски към държавната хазна, от която безработният или бедният член на обществото ще получи социални помощи. Но съществува един съществен фактор, който не бива да бъде пренебрегнат: събраните пари от данъци могат да отидат за съвсем други цели, например за плащания по обществени поръчки, опорочени от корупционни практики. Където парите на данъкоплатците потъват като засмукани от Бермудски триъгълник върху финансовата територия. Че нали където има корупционни трансфери са налице непременно и изкуствено надути цени, по които държавната институция – възложител, заплаща на изпълнителя доставката на договорираните стоки или изпълнението на съответните услуги.

Опитаме ли се да определим съвкупността на характерни признаци, по които бихме могли да диагностираме загубата на социалното здраве на дадено общество, като потърсим в латино-българския речник произхода на „корумпирам“, то смисълът на глагола „corrumpo“ е дълъг низ от думи, които го разясняват: повреждам, пропадам, пилея, изтощавам, разлагам, унищожавам, разрушавам, съсипвам, покварявам, съблазнявам, развращавам, подкупвам, изопачавам, извращавам, фалшифицирам и ... корумпирам.

Позволих си да изброя повечето от значенията, тъй като понастоящем нашествието на глагола „корумпирам“ и още по-точно на понятието „корупция“ в българските медии постепенно елиминира целия останал семантичен спектър на първоизточника. Една схематизирана представа за процеса, предложил (поискал)-дал-взел рушвет относно цялото многообразие на неговите форми, но с немалко туширане на злокачествената и многопосочна ерозия на социалния морал. С преекспониране на подробности от „технологията“ на конкретната корупционна практика и до голяма степен е елиминиране на далеко отиващите последствия от корупционните практики. Понеже еднократният акт на корупцията е не само и не толкова едноличното (или множественото) незаконно обогатяване; неговата важност негативно се мултиплицира в последиците от некоректно извършеното деяние, което е станало възможно поради „вдъхновението“ от „argumentum argentarium“ – „сребърните аргументи“, както още древните римляни са наричали подкупите. Недобросъвестно сключената приватизационна сделка или необложената с данък фирмена печалба; необмитеният внос или прикритите нарушения на Кодекса на труда; неправилно даденият лиценз или неспазването на правилата за възлагане на държавни поръчки; нерегламентираното финансиране на политически партии или несанкционираното замърсяване на околната среда ...

Понеже всички тези малформации на обществения организъм се случват не в паралелен свят, а тук в България, населението под бяло-зелено-червения флаг реагира съгласно третия закон на класическата механика, открит от Исак Нютон: на всяко действие има равно по големина и противоположно насочено противодействие. Като е валидна сентенцията на древнокитайския философ Конфуций (551–479 г. пр. н. е.): „Когато държавата е управлявана в съгласие с разума, то срамни са бедността и нуждата; когато държавата не е управлявана в съгласие с разума, срамни са богатството и почестите“.

Постепенно дефицитът в коректността на държавното управление създава достатъчно фактология, която да мотивира мнозина граждани да демонстрират амбивалентно отношение към законите. Когато им е изгодно – спазват нормативната уредба, когато не – без двоумение прекрачват отвъд границата на законопозволеното. Така социалната тъкан на българското общество започна да изтънява. Гражданите в своето мнозинство не притежават чувството, че държавата им принадлежи, а по-скоро я възприемат като някаква враждебна сила.

На нас вече не ни се струва странно, че измамата е така широко разпространена в обществения живот. Въпреки това много обществени науки въобще не разглеждат маменето като вид социално поведение. Към тези науки – колкото и парадоксално да е, – се отнася и икономиката. В нея е направено мълчаливото предположение, че всички хора като икономически субекти имат коректно поведение, като че ли икономическата сфера привлича изключително честни и порядъчни хора. Въпреки че масмедиите у нас непрекъснато информират за измами и мошеничество именно в икономическата сфера. Най-разпространеният вид кражби в световен мащаб е т. нар. „shoplifting“ – малките кражби в супер и хипермаркетите на самообслужване, които вече са се смирили с ежедневните загуби. Счита се, че ако кражбите нанасят щети до 0,5 %, то това е нормално, а е лошо – когато са над 1 %.

Разнообразни са моделите на поведение, чрез които гражданите мамят държавата: укриване на данъци, съучастие в сивата икономика, което де факто също представлява каптиране на финансови потоци към държавната хазна. Недеклариране на реалните обеми и цени в митническите документи при внос, и т. н., и пр.

Не може да се отрече, че понастоящем държавните служители имат достатъчно основания да се стремят към все по-ефикасни форми на контрол срещу евентуални закононарушения от страна на гражданите. В интерес на самия суверен е този контрол да бъде упражняван ефикасно, а нарушителите – санкционирани.

Още по-аморална е обаче измамата от страна на държавните институции, когато например важна информация е недостъпна за всички или даже преднамерено бива скривана.

Дългогодишният опит на Асоциацията за борба против корупцията в България (А. Б. К. Б.) за получаване на сведения чрез Закона за достъп до обществена информация, показва недвусмислено, че той представлява образно казано, една огромна черна дупка, която всмуква безвъзвратно всички питания относно финансовите взаимоотношения на органите на държавната власт – републикански и местни, – с частни фирми, тоест с т. нар. „трети лица“, когато те не се явяват от публично правен характер.

Както стандартно се позовават чиновниците на държавните институции на чл. 37, ал. 1 и 2 от Закона за защита на конкуренцията, следва, че „се забранява разгласяването на данни, представляващи търговска тайна“. От което твърдение на практика се получава, че суверенът е лишен от правото да научава как държавните чиновници се разпореждат с парите му.

И за да не би непрозрачното покривало, осигурено де факто от горецитирания член на Закона за защита на конкуренцията да е недостатъчно плътно и тук-там подривно да прозира, Законът за достъп до обществена информация хвърля целенасочена димка, за да настъпи непрогледна тъма. Чрез своите „специални разпоредби“, които съвсем да засекретят информацията около съответните тръжни процедури.

За да не бъдем голословни, привеждаме и пример. Когато А. Б. К. Б. отправи официално питане – на основание на получен сигнал от „вътрешен човек“ за нарушение, – относно режима за използване на служебните мобилни телефони от служители на Столична община (СО), както и поиска нормативния документ за режима на предоставяне на служебните автомобили, собственост на СО, получи твърд отказ. В отговора на заместник-кмета на Столична община Дончо Барбалов беше съвсем хладнокръвно обяснено, че няма да бъде разрешен достъпът до информация как се харчат парите на столичните данъкоплатци по перо „служебни мобилни телефони“ и перо „служебни автомобили“.

Още през ХVІІІ в. френският държавен деец Кретиен Гийом Малзерб е писал: „Когато администрацията секретничи, вършат се несправедливости“. Ето защо е жизнено наложително за суверена да реализира ереста за пълен контрол върху управленската сфера, тоест върху кикиморите.

Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.