Станишев е идеален за сатиричен герой

Чавдар Николов е един от най-изявените български карикатуристи. Работил е 5 години във вестник „Демокрация“, близо 6 – в националния всекидневник „Новинар“, а от създаването на вестник „Преса“ громи недъзите на обществото от неговите страници. Художникът не ограничава оръжията си до акварела и туша: в общите сатирични изложби се помнят и гипсът от крака на Бойко Борисов, и надуваемата секс-кукла Темида, и изкуственото чене, захапало кокал в реликвария на ДС, и още куп нестандартни експонати, подписани с името на Чавдар Николов.

Маестрото е специализирал в Бирмингам, Великобритания, където сатиричната традиция е много мощна и където за пръв път карикатурата излита от ателиетата на художниците, за да кацне по страниците на вестниците и да се превърне в силно оръжие. Дори успява да публикува близо дузина карикатури в легендарното списание Private Eye (Детектив), което е повече от институция в жанра. „И преди това, у нас, се занимавах с карикатура, но като че ли не си давах сметка какво е. Там пред мен се отвори нов хоризонт“, признава Чавдар Николов в ексклузивно интервю за Факти.бг. В навечерието на тази година той получи Първа награда за политическа карикатура в България от Международната организация на карикатуристите FECO.

Времето днес изглежда благодатно за политическа сатира. Това радва ли ви, или ви натъжава, г-н Николов?

Радва ме, въпреки че звучи малко отвратително – сякаш се радвам на плячка. Мразя дните около Коледа, Нова година и особено август, когато всичко замира и човек трябва да работи по-обобщено, което не е добре за политическата карикатура. Когато ние обобщаваме, аха-аха да влезем в пропагандното. В такъв смисъл е хубаво да има ярък конкретен повод, защото тогава можем да си позволим да бъдем колкото ни душа иска агресивни.

Има ли в общественото ни битие ситуации, пред които фантазията на карикатуриста бледнее?

Това, което се случи в началото на протестите, около средата на юни миналата година. Всеки път хората излизаха с някакви собствени хрумвания, които ние не можехме дори да обхванем и леко закъснявахме с реакциите си. Има го и обратното. Някои политически събития попадат в категорията лесни за пародиране. Това за нас е лесен похват, обаче е страшно ефектен. Да речем, около изборите през 2009 г. имаше популярна реклама с един бобър, който опитва разни неща и казва: „М-м-м-м, с масло! М-м-м-м, с кашкавал! М-м-м-м, с еди какво си!“. Бях нарисувал същия бобър пред урните – опитва и казва: „М-м-м-м, със Стамболов!“, тоест с двайсетачката, защото много гласове тогава се купиха. Сега също има поводи и ситуации, предполагащи лесна пародия. Бях нарисувал във в. „Преса“ една карикатура „Професия тъпкач“. В хонконгското метро има едни хора с бели ръкавици, които натъпкват пътниците вътре, защото няма място за всички. Та аз бях изобразил Бойко Борисов и Сергей Станишев как бутат „симпатизанти“ в рейсовете, когато правиха грандиозни митинги в един и същи ден, за да си мерят електората. Което е страшно жалко...

Кой е любимият ви „герой“ сред родните политици и с какво е спечелил вниманието ви?

Няма какво да крия, това е Станишев. Бих казал, че той сякаш събира в себе си цялото лицемерие на политическата класа. На мен ми изглежда най-брутално подвеждащият политик. Потомствен комунист, след това парадиращ с ценностите на европейската социалдемокрация, влизащ в ужасяващи комбинации с „Атака“, само и само да остане на власт. Наскоро се появи в шоу, където обикновено има публика – сега специално за него нямаше публика, за да не би да бъде засегнат. Той не е добър пример за политик – готов е на всичко заради властта.

Но е добър пример за карикатура?

Аз му измислих големите уши, с които показвам, че минавам границата в отношението си към нето. Първо той създаде впечатление за вечния потърпевш. В началото играеше ролята на малко човече, послушко и тези уши му вървяха като на анимационен герой. Рисувал съм го ту като Чебурашка, ту като Мики Маус – в зависимост от това дали отива на Запад, или на Изток. Навремето Татяна Дончева, когато направи един опит да оспори властта му като лидер на БСП, каза: „А бе кой ще му повярва на този човек, когото във вестниците рисуват като мишка?!“ В първата Тройна коалиция той беше премиерът, управляван от всички, от когото нищо не зависеше; сега се оказа, че всичко в държавата зависи от него и е овладял завидно апаратните хватки. Затова и ушите му вече са различни: малко по-плейбойски, заострени и перфидни. Преди бяха просто големи...

Волен Сидеров, с чиито изцепки напоследък цялата държава се занимава, интересен „обект“ ли е?

Интересен е, защото винаги създава работа за нас, карикатуристите. Той също е лицемер; неговият образ в карикатурите е като на малко истерично куче, с което няма управия – то може да направи каквото си поиска, да се изпикае където си поиска, да се качи и да съдере всичко каквото пожелае, но се възползва от ситуацията заради своя „златен пръст“.

А как стоят нещата с Бойко Борисов?

Борисов е нахакан, агресивен, голям, даже „тежи“ – в квадратчето, което използваме за рисуване, половината е отделено за неговото тяло или масивна челюст. Той е като танк, който може да те смачка и отнесе – неговият стил като политик е такъв. Аз специално се съсредоточавам в триъгълника между очите и носа му. Всъщност много рядко съм рисувал очите му – той почти винаги е навъсен и те не се виждат.

Съществува ли за вас личност или тема табу, с която не бихте желали или не бихте се осмелили да се захванете?

Не смятам, че карикатурата е нещо обидно. Тя е част от нашия живот – графичен и публицистичен коментар на онова, което се случва. Но аз лично избягвам да рисувам жени, защото те се обиждат лесно от несъществени неща. Карикатурата винаги е деформация, а те не обичат да бъдат преувеличавани техните физически несъвършенства. Имаше една бивша министърка - беше атрактивна едра жена, но все смяташе, че е нарисувана прекалено дебела.

В миналото карикатуристи са получавали смъртни присъди заради творчеството си, а някъде по света все още получават смъртни заплахи. Вие самият имали ли сте проблеми с някои от онези, които осмивате?

Никога не съм имал такъв проблем. Но когато работех в „Новинар“, тогавашният главен редактор Любен Дилов ми казваше: „Ти не знаеш, защото те ми се обаждат на мене...“. ...Забелязал съм, че понякога хора от екипите на политиците реагират по-схванато и неадекватно, отколкото самите политици. Навремето трябваше да правя календар на Данъчна администрация с по един от действащите политици за всеки месец. Премиер беше Иван Костов и нямаше как да го прескоча. Но ми се обадиха, че образът му нещо не се приемал – отзад нямал глава, много била изсечена. Казвам им на майтап: „Вие свалете ДДС-то на 20% и аз ще го направя както искате (по онова време ДДС беше 22%). В „Демокрация“ излиза по този начин, а аз съм си жив и здрав“. Разбрах впоследствие, че шаржът не се е харесал на госпожа Мургина от неговия екип, която по-късно стана скандално известна. След седмица обаче ми казаха, че няма проблем. Някой със свита душа отишъл в МС и, когато Костов минал, му показал шаржа. Той си го пъхнал в чантата, казал „Благодаря“ и си заминал. Фактът, че нищо не се случило, бил знак, че е одобрен.

Има ли цензура в жанра?

Има, да. Приемам, че главният редактор или издателят може да не се съгласи и да не пусне карикатура по политически или по естетически съображения. Това се е случвало понякога и в трите издания, в които съм работил. За мен по-важното е да няма натиск върху карикатуриста да бъде рисуван някой, който в момента „не ни харесва“. Това не е ставало в нито един от тези вестници, за чест на главните им редактори. Никой даже не се е опитвал да ми предложи подобно нещо – да бъде направена карикатура под давление, или както викаше един колега на майтап: „Хайде сега, кого ще окепазим днес?!“ Но забелязвам, че такива примери има в някои вестници, където политическата карикатура не се възприема като в цивилизования свят – вестниците на г-н Пеевски.

Неотдавна британският карикатурист Джералд Скарф нарисува във в. „Сънди таймс“ израелския премиер Бенямин Нетаняху при стена, от която капе кръв. След това се наложи собственикът Мърдок да се извини на Нетаняху, но не съм чул карикатуристът да се е извинил. Явно Мърдок не е контролирал изданието предварително...

Има ли у нас приемственост между поколенията в това изкуство? Появяват ли се нови успешни майстори на сатиричната рисунка?

Възможностите младите да се занимават с карикатура са силно ограничени, да не кажа никакви. Единствените носители на политическата карикатура са всекидневниците, където обаче се работи по маниер, по който се работи в целия свят – има един политически карикатурист за дълги години. Затова няма млади автори – дори не толкова заради мизерните хонорари, колкото заради липсата на възможности за изява. Това е ужасно. Има много електронни сайтове, които учудващо защо не използват възможностите в тази насока. Правил съм опити да предлагам 10-15-секундна флаш анимация, но нямаше никакъв интерес, а мисля, че именно това е бъдещето на политическата карикатура. В периода 2000-2002 г. с екип правихме политическата анимация за „Панорама“ на БНТ и още тогава смятах, че електронните издания ще станат носители на политическата карикатура вместо вестниците. Но това не се случи.

Разбира ли българинът политическата сатира и умее ли с точно око да преценява водачите си?

„Електоратът“ все повече се лумпенизира и това си личи и по рекламите, които се появяват. Така се получава и с някои политици. Ние все чакаме някакъв месия. Такъв продукт беше Симеон, а после и Бойко Борисов. Затова си спомних една любима моя карикатура от времето когато в една кампания използваха фразата „Гласуваш за Борисов – получаваш Костов“. Нарисувах двама пенсионери на пейка в парка, а единият държи на ръце Волен Сидеров и казва: „Нали гласувах за Бойко и трябваше да получа Костов?!“. Защото тогава наистина така стана – получиха Сидеров. Така се получава с такъв мат`риал, както казваше Борисов. Въпреки нашите – на карикатуристите – усилия, хората не проумяват политиците. Може би защото имат силното желание нещо да стане, ама някой друг да го направи. Не можем да излезем от това да получаваме нещо наготово: така си получихме демокрацията и така безотговорно я прецакахме. Казват сега: ето студентите нали излязоха... Студентите ли да ни свършат работата, която ние трябва да свършим?!

Как се отърсвате от омерзението, което политическите игри неизбежно предизвикват в душата на твореца?

Като рисувам шаржове, но не на политици, а на музиканти. Последната ми изложба се наричаше „Roll over Beethoven” по алюзия на известното парче на Чък Бери от 1956 г. Ако направим карикатура от тази непреводима фраза, ще се получи нещо като „Да се присмеем на Бетовен“ – защото правим рокендрол за сметка на Бетовен. Тогава в Галерия „Арт 36“ показах шаржове на самия Бетовен, на Росини, на Чък Бери, на Павароти, Найджъл Кенеди, Фреди Меркюри, Кърт Кобейн, Ози Озбърн... Във времето на „развитото социалистическо общество“ музиката ми даваше свободата да бъда навсякъде – на концерти, на които реално не съм бил. Да слушам тази музика ме правеше част от света, караше ме да се чувствам неограничен и свободен. Дали заради това не станах карикатурист?! Окарикатурих своите любими герои, направих ги отвратителни на вид, а всъщност толкова харесвам тяхната музика! Любовта на карикатуриста е ужасяваща!

Чавдар Николов

карикатурист