Несебър, Созопол, Цари Мали град: Как подмениха миналото

Проф. арх. Тодор Кръстев е световно известен учен и авторитетен експерт на ЮНЕСКО за опазване на световното културно наследство, почетен член на Международния съвет за паметници на културата и забележителните места (ИКОМОС). Ръководител е на архитектурни и урбанистични проекти за културното наследство. Автор на научни публикации у нас и в чужбина. С него разговаря Георги Лозанов.

Проф. Кръстев, да започнем с най-големия риск пред българското културно наследство – град Несебър е застрашен от това да бъде вписан в Списъка на световното наследство в опасност, преддверие към изключване от световното наследство. Кога и защо се появи такава заплаха? Кое наложи да искат от нас нарочен План за опазване и управление на „Стария град Несебър“ и с какво той може да помогне?

Проф. Тодор Кръстев: Историята започва от 2010 година, когато 34-тата сесия на Комитета за световно наследство посочва „тежки промени поради неприемливо развитие на градската тъкан“ в Стария град и за пръв път споменава възможността за неговото включване в Списъка на световното наследство в опасност.

Комитетът поставя условие да бъде спешно изработен План за управление на ценността, който да определи дългосрочната държавна стратегия на България за нейното опазване. През 2011-2012 са взети спешни мерки за изработването му, което се финансира от община Несебър, а екип от 60 експерти към Националния институт за недвижимо културно наследство (НИНКН) го изработва за рекордно време.

През 2013 Министерството на културата приема Плана и го изпраща в ЮНЕСКО. Той е високо оценен както от Центъра за световно наследство към ЮНЕСКО, така и от ИКОМОС, вследствие на което 37-та сесия на Комитета от 2013 изцяло го приема и „настоятелно моли държавата членка да го приеме“, за да довърши процедурата, като до приемането му въведе мораториум върху новото строителство. Такъв успех не се случва често (за сравнение, Комитетът вече 12 години връща за преработка Плана за управление на Котор, който е световно наследство в Черна гора) и е златен шанс за категорично отхвърляне на опасността над Стария град в Несебър.

Как се възползвахме от този шанс - България прие ли и приложи ли Плана?

Проф. Тодор Кръстев: За съжаление държавата отказва да направи последната стъпка и процедурата остава недовършена. Десет години България не се съобразява с решенията на 37-та сесия на Комитета за световно наследство и Планът не е приет на ниво Министерски съвет. Без изненада в Стария град започва бурно строителство, в противоречие както с Плана, така и с въведения мораториум. Министърът на културата, тогава Вежди Рашидов, уволнява директора на НИНКН, очевидно за да не пречи на тези действия. Лансира се идеята за изработване на „нов план“, вероятно в съответствие с определени интереси. В този период всички сесии на Комитета (41-ва, 43-та, 44-та) безрезултатно изискват от България „да се довърши, приеме и приложи Плана за опазване и управление“. Закономерно, през януари 2023 мониторинговата мисия на Центъра за световно наследство и ИКОМОС констатира необратими поражения в ценността и предлага нейното включване в Списъка на световното наследство в опасност.

Предполагам, че по политически съображения, 45-та сесия на Комитета в Рияд (2023) този път не взема такова крайно решение, но опасността остава в сила. Комитетът „Препоръчва на държавата-членка … да довърши („finaliser“/“completing“) Плана за опазване и управление“. Никога обаче не е било препоръчвано изработването на нов план.

Можем ли да свържем случая в Несебър с редица други поразени паметници у нас? Наскоро пак имаше пожар в къщата на Гешов в София, разрушени бяха тютюневи складове в Пловдив, има сигнали за разрушени паметници във Варна и на други места. Защо НИНКН не успява да се справи с опазването им – правомощия ли му липсват? Или капацитет и експертност? Или скрито обслужва бизнес интереси?

Проф. Тодор Кръстев: Случаят със Стария град в Несебър, както и с други паметници, не е случайност. Той е проява на дълбоката криза в опазването на културното наследство у нас, която започва още от началото на прехода. Става дума за системни проблеми в националната система за опазване, които се дължат на финансови и строителни интереси, със силна политическа подкрепа. Законът за културно наследство от 2009 е неадекватен, а системата за управление е компрометирана – силно централизирана и капсулирана, без ефективна информационна стратегия за културното наследство, така че допуска вземането на политически, а не на експертни решения за културното наследство. Силно отслабен е единственият държавен експертен орган НИНКН, който със своите 40-50 специалисти не е в състояние да изпълнява функциите си според Закона; рязко е намалено финансирането за опазване на културното наследство и пр.

А трябва да имаме предвид, че в България през социализма след първоначалния период на безогледно унищожаване на културното наследство се създаде една от най-успешните системи за опазването му в Източна Европа, изградена преди половин век с ценния принос на пионера проф. арх. Пейо Бербенлиев. Самият Национален институт за паметници на културата (НИПК) през 1980-те години включваше близо 2000 специалисти от висока класа в пет филиала, които покриваха територията на цялата страна.

Защо и как беше компрометирана тази система?

Проф. Тодор Кръстев: За себе си имам едно просто обяснение. Първоначалното натрупване на капитали по време на българския преход провокира мощни комерсиални апетити и строителен натиск върху историческите центрове. Паметниците на културата, особено археологическите, се оказват уязвими, поради крехката им структура и апетитното им местоположение в централните градски части. Явно, още в началото на прехода, в някои икономически, а също и политически среди, се е наложила идеята, че опазването на културното наследство представлява пречка за „развитието“ и затова трябва силно да се ограничи. В случая развитието е разбирано чисто количествено, като усвояване на терени за интензивно застрояване с висока плътност и висока етажност. Тази логика е в драстично противоречие със съвременната представа за опазването като генератор на ресурси за устойчиво развитие и за качество на живот.

За съжаление, тогава, а и днес, държавата не осъзнава своята отговорност пред бъдещите поколения. Започва активно икономическо лобиране на всички нива, свързано с политически решения, особено за усвояването на европейски фондове след 2007 година. Това обяснява много неща: защо се провалят всички инициативи за радикални законодателни реформи в тази област, защо толкова много години не бе приет нов закон; защо бе разбит НИПК; защо бяха изградени бутафорни крепости и църкви; защо десет години не бе приет Планът за опазване и управление на Несебър… Не бива да забравяме, че културното наследство е винаги свързано със силни интереси на различни нива, предимно икономически и политически, и е необходима силна политическа воля на държавата, за да ги балансира за благото на обществото.

Може ли да са очаква, че новият проект за изменение и допълнение на Закона за културно наследство ще реши тези проблеми?

Проф. Тодор Кръстев: За съжаление, не. Преди всичко, внесеният проект не предвижда дълбока законодателна реформа, а по-скоро козметични промени, които не засягат същностни недъзи на сегашния закон - например неговия силно рестриктивен характер, който кара собствениците на паметници да се чувстват онеправдани и да се отчуждават от опазването; липсата на мерки за защита на автентичността на ценностите; липсата на „интегрирано опазване“, което осъществява ефективни връзки с други области (териториално и селищно устройство, икономика, туризъм, екология, социална политика, образование и прочие); игнориране на съвременни аксиоми за правото на културно наследство и за ролята му като ресурс за развитие и качество на живот; слабо местно ниво на опазване.

В същото време някои нови предложения ще създадат нови проблеми – още по-голяма централизация на функции в Министерството на културата; отнемане на експертната съгласувателна дейност от НИНКН и предоставянето ѝ на администрация в Министерството; допълнителни рискове за автентичността и др. Освен това проектът не предвижда усилване на капацитета на НИНКН с щат, финансиране и съвременна информационна система. Очевидно държавата отново показва, че не е заинтересувана от радикална законодателна реформа в тази област. Впрочем по време на правителството на „Продължаваме промяната“ през 2022, заместник-министърът на културата проф. Бойко Кадинов се опита да стартира такава реформа по примера на редица европейски държави. Той отхвърли и идеята за изработване на нов план за опазване и управление на Несебър и взе решение за ускорена актуализация на Плана от 2013. Принудиха го да си подаде оставката…

Не може да се отрече, че масовата доскоро подмяна на крепости с бутафорни възстановки сякаш престана. Какво първо предизвика тази практика и после кое успя да я спре?

Проф. Тодор Кръстев: Както стана дума, след влизането на България в Европейския съюз, определени икономически и политически среди у нас решиха, че културното наследство може да бъде добър инструмент за усвояване на европейски фондове. Но не чрез бавна и трудоемка научна реставрация, а чрез бързо строителство на крепости от бетон „до зъбер“ и църкви „до керемида“. През 2008 директорът на Националния исторически музей Божидар Димитров публикува програмна статия: „Всеки град със своята крепост“. Министър Рашидов го подкрепи: „Малко бутафория ще допринесе много за туризма“. Започва активен процес на бутафорно доизграждане на крепостите в Созопол, Цари Мали град, Кракра Пернишки, Трапезица, Яйлата, проекта за крепостта на Небет тепе в Пловдив и други - всички реализирани с политически решения и в пълно противоречие с принципите на Венецианската харта от 1964 – основополагащ документ на опазването. Тъй като на 30 май тази година се навършват 60 години от приемане на Хартата, нека да припомня нейната етика: културните паметници са „духовни послания от миналото“; те са само временно в нашите ръце; наш професионален и морален дълг е да ги предадем на бъдещите поколения „в цялото богатство на тяхната автентичност“, т.е. истинност, достоверност, вярност на оригиналното послание. Затова реставрацията трябва да „завърши там, където започва хипотезата“.

През 2014 със своята статия „Изчезналата автентичност“ във вестник „Култура“ остро реагирах срещу действащата практика на хипотетични реконструкции. Станах мишена на ожесточени атаки в медиите. Тогава общността на ИКОМОС България ме подкрепи, а ИКОМОС Интернационал в писмо до българските власти апелира за преустановяване на тази практика. През 2015 представители на 52 НПО, академични общности, професионални и творчески организации в областта на културното наследство, обединени във „Форум културно наследство“, приехме и разпространихме, включително в чужбина, декларация, с която категорично отхвърлихме „днешната практика на ново строителство на крепости, дворци и църкви, която подменя миналото“. Експертите бяха подкрепени от интелектуалци. Накрая, като резултат от всичко това, през 2018-2020, Европейският съюз и ИКОМОС Интернационал приеха документа „Европейски принципи за интервенции в културното наследство, финансирани от Европейския съюз“, с който се отхвърлят хипотетичните реконструкции. Реално, с това тази практика замря, поне засега.

Случаят показва една възможност за промяна и в други области – чрез енергията на граждански и експертни организации. Те могат да бъдат отлични партньори на държавата, но да имат правото да бъдат и нейни опоненти.