Делян Пеевски пада в пламъци: как се стигна дотук

Коментар на Евгений Дайнов:

Човек може и да не се интересува от философия, но тя се интересува от него. И му скача изневиделица, въоръжена до зъби, докато той гледа другаде. Същото важи и за политическата философия.

След дълго доминиране на публичния хоризонт Делян Пеевски пада в пламъци именно защото наруши основни принципи на философията и на политиката, като не се интересуваше от тях. И те го нападнаха от засада.
Нарушените от Пеевски принципи на философията са принципът на умереността ("златната среда"), изведен от Аристотел; и принципът на "мярата", изведен от Хегел.

Как Пеевски се самозабрави

Принципът на златната среда гласи, че добродетелното поведение, например храбростта, се намира между две крайности: прекаляването, от една страна (като например безразсъдството) и от друга – някакъв дефицит, недостиг, например страхливостта. Който излезе от златната среда, той започва да създава само проблеми за околните и накрая бива повален от тях. А "мярата", според Хегел, е онази доза качество, заложено в някакво нещо, което го определя като едно нещо, а не – друго нещо. Например: парче песъчлива земя, ако се разшири отвъд определена мяра, вече става нещо друго – пустиня.

Политическият принцип, нарушен от Пеевски, гласи следното: в една недемократична борба за власт и пари печели онзи, който има власт и през нея достига до пари; а не онзи, който има пари и през тях достига до власт.

Да огледаме тези положения, приложени към явлението Пеевски. Пиша "явлението", тъй като не разглеждам отделен човек, а гледам на Пеевски като на олицетворение на широко разпространен типаж.

Пеевски няма никаква представа що е то "златната среда" и, ако някой му обясни какво е това, би му се изсмял. И би го изгонил, ако онзи продължи с обяснения за това що е то "добродетел".

Няма как "феноменът" да знае от собствен опит защо трябва да упражнява самоконтрол, тъй като от прекалено малък са му давали прекалено големи неща – и той отдавна е решил, че светът е лесен. Поискваш си нещо – вземаш го. В крехка младежка възраст му се дава Порт Варна. После – младежкото НДСВ, следвано от Министерство на бедствията и авариите. После му се дава медийната империя на майка му и банката, държаща парите на майка му, КТБ. Следват Техномаркет и Булгартабак, както и една шепа пътностроителни фирми.

Всичко това той успява да го фалира, но важното тук е друго. Към момента, в който се опитва да превземе ДПС, Пеевски е убеден от собствения си опит, че за него всичко е възможно. И изпада в безразсъдството, описано от Аристотел: не знае за какво има сили и за какво не. Това безразсъдство го подтиква да скочи едновременно на Ахмед Доган, на ръководни фигури и на членската база на ДПС. В това си усилие не може да разчита на никаква външна подкрепа, тъй като вече е активно мразен от всички в страната. И следва онзи крах, за който всеки читател на Аристотел би го предупредил още преди години.

Не разбирайки защо трябва да си налага някакви ограничения, Пеевски наруши и "мярата", описана от Хегел. От олигарх с ограничен (все пак) размах се опита да стане министър-председател на страна от ЕС и НАТО, стъпвайки върху превзетата партия ДПС. Така той се превърна от локален дразнител в мащабна заплаха. На тази заплаха реагираха членовете на ДПС, застанали срещу него, както и европейските либерални партии. Прозрели преминаването на Пеевски отвъд мярата, тези партии решиха да избегнат даването на обяснения за това как така допуснаха санкциониран от САЩ и Британия криминален субект да стане либерален премиер. И заплашиха ДПС с изключване от международните либерални организации. Така философията си отмъсти на Пеевски.

Важен момент от живота на Пеевски

Няма изненада в това, че той не се интересува от писанията на Аристотел и на Хегел. Истински изненадващо е обаче, че в опита си да погълне ДПС той забрави важен политически епизод от собствения си живот.

По повод КТБ през лятото на 2014 година се сблъскаха дотогавашните неразделни партньори Делян Пеевски и Цветан Василев. Първият изправи срещу партньора си чиста власт (прокуратура, изпълнителна власт), докато Василев влезе в боя с пари, от които очакваше да произлезе власт. Властта обаче победи парите. Пеевски облада банката, а Василев избяга в странство.

Днес гледаме обратната ситуация. Свикнал парите му да пораждат власт, Пеевски влезе в битка срещу Ахмед Доган напълно убеден, че ще победи. Че парите му дават властови ресурс. Само че се повтори ситуацията от 2014 година: Доган влезе в боя с чиста власт, произтичаща пряко от членовете и активистите на ДПС. И властта и отново победи парите. Самият Пеевски се оказа в положението на Цветан Василев отпреди точно 10 години.

Повечето хора се учат единствено от собствения си опит. Това, че Делян Пеевски се оказа неспособен да го направи, ни показва до какви космически измерения е стигнало неговото безразсъдство.

Всяко човешко действие въплъщава някакъв принцип, дори ако – особено ако – действащият човек не осъзнава това. Правилно ползван, принципът дава добри резултати. Погазен, принципът рано или късно си отмъщава.

Добре ще е и други политици да разберат това, докато се друсат в сегашната турбуленция.