Надискането

Исканията за повишаване на заплатите в обществения сектор се множат лавинообразно. Под мотото „искаме достойно заплащане“ всеки ден се появяват по улиците на София и някои големи градове работници и служители от определена професия, които искат да им се увеличат заплатите от държавата или общината или и от двете. Като аргументи се изтъкват недооценяването на техния труд, високата инфлация и повишаването на ежедневните разходи. Тъй като държавата това сме ние - гражданите, реално протестиращите искат преразпределение на парите, събрани от нашите данъци. Те го искат от управляващите, но в действителност властта не дава някакви „нейни“ пари, а нашите пари. Държавните и общинските органи са посредници в разпределението и преразпределението на нашите пари. Затова ние не може да останем безразлични към тези искания и би следвало да се даде трибуна и на нашето мнение.

Понеже не знаем реалния размер на заплатите на всички трудещи се, ние се осведомяваме за тях от медиите и от инцидентно споделяне по телевизията от отделни протестиращи. Доколкото разбрах, средно транспортните работници в София вземат 3000 лв. увеличавани с извънредни заплащания за извъннормени часове и бонуси. Гледайки отстрани, средностатистическият българин започва да изпитва недоволство от алчността на искащите, защото неговата заплата не надвишава 2000 - 2500 лв. Така, от една страна, заплаща за увеличението на „чуждите“ заплати, които надвишават неговата, а от друга страна, търпи последиците от протеста – повишени разходи за придвижване. Затова и той решава да започне протест – ако работата му не е толкова обществено значима, в краен случай ще затвори някой булевард с помощта на няколко приятели, знаме, лозунг и викове. Отново се усложнява положението на данъкоплатците и най-вече на тяхната мобилност. Управляващите не изпитват никакви трудности от стачки и протести – те не ползват и без това обществения транспорт, могат да се движат и с хеликоптери при спешна нужда или си живеят в центъра на града. Нещо повече, те има бонус от протестите. Чрез повишаването на заплатите на едни работници и служители се увеличават автоматично и техните заплати, нормативно зависими от размера на средната заплата за страната. Освен това, увеличавайки заплатите, те се издигат в очите на протестиращите – ето ние мислим за народа. Макар че, какво ги интересува народът – нали плащат с неговите пари.

След като се види „отговорните органи“ колко лесно отстъпват пред стачниците, се надигат нови професии с искания за достойно заплащане. След тях идват нови и нови. Появяват се и предходните, защото са минали няколко месеца от тяхния протест. Увеличаването на заплатите води до инфлация, а тя от своя страна е мотив да се иска увеличение, увеличение. По този начин протестите за заплати се превръщат в перпетум мобиле. И така, до края на света.

Паулина Шишкова