Случаите с Косово и Крим демонстрират сериозно противоречие между правото на самоопределение и нерушимостта на границите, както и стремежът на силните държави да се облягат на единия или на другия принцип, съгласно собствените интереси.
Това коментира за сайта „Епицентър“ Антон Гицов.
След неотдавнашното си посещение си в Крим, Волен Сидеров обяви, че Крим не е анексиран, и в тази връзка неговият партньор в Патриотичния блок Валери Симеонов заяви обратното, както и че действията на Русия са акт на агресия и са в нарушаване на международното право, а от "Демократична България" заявиха, че "става дума за украинска територия, окупирана от Русия и анексирана от нея". Помолен за коментар, зам.-председателят на ГЕРБ Цветан Цветанов каза, че не приема тезата на лидера на "Атака", че няма окупация на Крим.
Нека погледнем обаче как стои въпроса от руска гледна точка. В исторически план Кримският полуостров е бил неизменна част от Русия. През първата половина на 19 век Русия превръща най-големия град на полуострова - Севастопол, в база за своя Черноморски флот и по време на Втората световна война битката за Севастопол е една от най - ожесточените между Вермахта и Червената армия.
През 1954 г., Никита Хрущов го присъединява към Украйна , но според Михаил Горбачов, това е незаконна анексия в полза на Украйна, тъй като този акт е осъществен, без да се вземе мнението и съгласието на преобладаващото руско население там.
Това мнение се споделя и от някои западни историци и анализатори, между които професорът от Кентския университет. Ричард Сакуа в книгата му "Frontline Ukraine".Въпреки това, след разпадането на Съветския съюз проблеми няма, Крим е автономна република, между Русия и Украйна има споразумение Русия да запази използването на изключително важната за нея стратегическа военноморска база в Севастопол, която и дава възможност за излаз към Средиземно море и Атлантическия океан.
Положението обаче коренно се променя в началото на 2014 г., когато не без съдействието на САЩ проруското правителство на Янукович е заменено от проамериканско националистическо такова със силен антируски уклон, което не е прието добре от руското население в Крим, а и в Донбас и Донецк. Отделно за Русия възниква реалната опасност, това правителство да прекрати споразумението за руската база в Севастопол и тя да се превърне в американска и натовска такава, създавайки по този начин заплаха за нейната националната сигурност.
Това е абсолютна недопустимо за Москва, и за нея единственият изход е Крим да се присъедини обратно към Русия. На 16 март 2014 г. в Крим се провежда референдум, има и чужди наблюдатели, няма никакво присъствие на руски войски и 95.5% от участниците в референдума гласуват за присъединяване към Русия.
Отделянето на Крим от Украйна чрез референдум действително влиза в противоречие с Украинската конституция, но трудно може да бъде определено като анексия, защото анексия означава присъединяването на една чужда територия чрез предварителна военна интервенция и окупация от армия. Такава в Крим по време на референдума няма.
Действията на Русия по отношение на Украйна и Крим напомнят силно Карибската криза от октомври 1962 г., когато в отговор на разполагането от САЩ недалече от границата със Съветския съюз край Измир в Турция, на ракети със среден радиус на действие, Съветския съюз започва изграждането на ракетна база в Куба. Америка се чувства застрашена, Латинска Америка е нейният "заден двор", където не може да се допусне разполагане на съветски военни бази.
Кенеди заплашва да бомбардира съветските инсталации и опасността от война е избегната чрез дипломатически преговори и взаимни отстъпки. Аналогично, Украйна е нещо като свой "заден двор" за Русия, след разпадането на Съветския съюз тя е обградена от проамерикански и антируски държави като станалите членки на НАТО Литва, Латвия и Естония, в Грузия при бившият президент Саакашвили бяха проведени съвместни американо - грузински военни учения.
Това Русия преглътна, но нямаше начин да допусне един проамерикански режим в Украйна, изявяващ желание Украйна да стане член на НАТО, да й отнеме военноморската база в Севастопол и да я предостави на САЩ и НАТО. Когато става дума са геополитически интерес, за национална сигурност, международното право в случай като този е последното нещо, от което държава като Русия ще се вълнува. Което се отнася между впрочем до всички велики сили.
Доколко обаче присъединяването на Крим към Русия противоречи на международното право?
Има два основополагащи принципа, на които се опира международното право, по отношение на отцепването на една територия от дадена държава и оформянето и като самостоятелна независима държава. Единият е принципът за нерушимост на границите, а вторият за правото на самоопределение.
Правото за самоопределение е закрепено в Хартата на ООН, както и в редица други международни конвенции. На базата на този принцип беше създадена държавата Косово. Но както в Косово, така и в Крим, от Сърбия и съответно от Украйна бяха откъснато територии, което противоречи на международно утвърдения принцип за териториален интегритет, или за нерушимост на границите, който е заложен в глава първа чл. 4-ти на Устава на ООН.
Случаите с Косово и Крим демонстрират сериозно противоречие между правото на самоопределение и нерушимостта на границите, както и стремежът на силните държави да се облягат на единия или на другия принцип, съгласно собствените интереси. Пример в това отношение е Великобритания. До 1713 г. Гибралтар е бил част от Испания, но е завладян от Британската империя, която изгражда там военноморска база и постепенно населява територията с британски граждани. Испания иска да си върне Гибралтар, но на референдум през 2002 г. преобладаващото британско население гласува Гибралтар да остане част от Обединеното кралство.
По същия начин Фолклендските острови в близост до Аржентина са постъпено заселени от британци, провъзгласени са през 1918 г. за Британска задморска територия, и през 2013 г., след референдум населението гласува да остане под управлението на короната. Позицията на Лондон е, че заселниците имат право на самоопределение. Според Аржентина това не важи при нарушение на принципа на нерушимост на границите.
И САЩ имат проблеми по отношение на прилагането на принципите на правото на самоопределение и нерушимостта на границите. До 1893 г. Хаваите са конституционна монархия, но на 16 януари същата година дипломатическата и военна мисия на САЩ в тази страна организират преврат. В Хаваите се заселват американски емигранти, като постепенно коренното население става малцинство.
На 21 юли 1959 г. в Хаваите е организиран референдум с предизвестен изход и на 21 август 1959 г. Хаваите официално са обявени за 50-ти американски щат. Мексико също става жертва на американските апетити. След получаването на независимост от Испания, на 4 октомври 1924 г. ново сформираният Мексикански Конгрес обявява създаването на Обединените мексикански щати. На територията на Тексас обаче американските заселници постепенно надвишават по численост мексиканците.
През октомври 1835 г. те организират т.н. Тексаска революция и през март обявяват независимост и създаване на република, която Мексико не признава. През 1845 г. тя е анексирана и става 28-ят щат на САЩ. По - късно, даже без никакви претенции за право на самоопределение, в резултат на военни действия и окупация, САЩ отнемат от Мексико днешните американски щати Калифорния, Невада и Юта, части от Аризона, Уайоминг и Колорадо и Ню Мексико.
По подобен начин стои и въпроса с кюрдите. Съгласно международното право, те имат право на самоопределение. Само че, никоя от великите сили не им го признава. Турция например призна правото на самоопределение на албанците в Косово, но отрича това право не само на собствените кюрди, но и на собствените кюрди, че и на кюрдите в Ирак и Сирия.
Така че, законността на отделянето чрез референдум на една народност с територията, която населява, от друга държава, може да противоречи или да не противоречи на международното право, според това как днес великите сили го тълкуват, а те го тълкуват според собствените си геополитически интереси. САЩ подкрепиха това право на Косово и в замяна им беше дадена възможността да изградят най-голямата военна база на Балканите.
Освен на Крим, Русия подкрепи правото на самоопределение на откъсналите се от Грузия Абхазкия и Южна Осетия, но пък все още не признава независимостта на Нагорни Карабах, откъснал се като самостоятелна държава от Азербайджан с референдум през 1991 г., за да не дразни Баку, въздържа се и от подкрепа на стремежа към самоопределение и независимост на кюрдите в Ирак, Турция и Иран, за да не си разваля отношенията с тези страни.
Така че, днес, великите сили отдавна са се отказали от зачитане на международното право; то се изважда от нафталина и изтупва от прахта, само когато това им е угодно.
А за разрешаването на международни конфликти има създаден механизъм - Съветът за сигурност при Обединените нации. Само с негова приета резолюция, следва да бъде предприета военна интервенция в район с размирици или срещу страна, която ги причинява, или осъществява действия застрашаващи сигурността на местно население или на съседни държави.
При разпадането на Югославия обаче, срещу Сърбия бяха предприети военни действия, без решение на Съвета за сигурност. Същото стана и при войната и бомбардировките срещу Ирак, Либия и Сирия. Последният пример беше ударът с ракети върху контролирана от сирийското правителство територия от страна на САЩ, Великобритания и Франция като предупреждение към режима на Асад за използване на химическо оръжие. Постоянният представител на САЩ при ООН Ники Хейли заяви, че САЩ ще извършат такава операция със или без резолюция на ООН, както и стана. САЩ и Великобритания изразиха даже мнението, че е безсмислено да се търси одобрение на планираната наказателна операция срещу Сирия, защото Русия ще наложи вето.
Но такава позиция обезсмисля самото съществуване и роля на Съвета за сигурност, защото налага една нова доктрина в международните отношения- правото на силните да определят, кой е крив и кой право и да раздават правосъдие.
На практика тази доктрина се прилага и в момента от по - силната Турция спрямо по - слабата Сирия, чрез военни операции на турската армия на сирийска територия срещу местните кюрди.
През пролетта и лятото на 1994 г. правителството на Руанда, намиращо се под контрола на племето хути предприе масово изтребление на хора от племето тутси, характеризирано от международната общност като геноцид. Осъдително събитие, което напълно оправдаваше в съответствие с международното право приемане на съответна резолюция от Съвета на Сигурност и изпращане на сили на ООН в тази страна за предотвратяване на погрома върху тутси населението.
Но Руанда е в Африка, там няма петрол или газ, не е интересна в политически план, и изтреблението на невинни хора беше извършено пред безучастния поглед на великите сили. Украйна обаче, и по - специално Крим са важни елементи в геополитическите планове на САЩ и НАТО за изолация на Русия, която тръгна да възстановява двуполюсния модел, така както той съществуваше по времето на Съветския съюз. Също така, Сирия не е като Руанда, там има петрол и газ, през нейната територия е възможно изграждането на газопровод към Европа през Средиземно море, затова тя е поле на геополитически интереси и сблъсък. Русия не само вече има в Сирия военноморска и сухопътна база, но и е получила концесии за добив на петрол.
А веднъж установила контрол върху Сирия, тя може, току - виж, да разпространи влиянието си върху съседни страни от региона и да застраши американските интереси и тези на съюзниците от НАТО. И в този сблъсък, международното право витае някъде из мъгливите облаци, зачитането на териториалната цялост на Сирия, може да е в полза на Русия, но не и на главните и геополитически противници - САЩ и Великобритания и даже не в интерес и на поддържащата с Русия приятелски отношения Турция.
Следва да се отбележи, че и приемането на резолюция от Съвета за Сигурност не е гаранция, че страната, срещу която тя е гласувана, ще я изпълни, или че великите сили ще я принудят да я изпълни. След шестдневната израело - арабската война от 1967 г. Съвета за сигурност гласува ред резолюции, в които заяви, че е недопустимо завладяването от Израел на чужди територии чрез военни действия. На 23 декември 2016 г. Съвета за сигурност за пореден път прие резолюция (САЩ се въздържаха), с която обяви изграждането на израелски селища на Западния бряг за нарушение на международното право и призова Израел да спре изселническата дейност. Окупацията на палестински територии и заселническата дейност продължава, но никой и не помисля да наложи санкции на Израел за нарушаване на международното право.
Що се отнася до България, очевидно е, че членството и в НАТО и ЕС силно ограничава възможността и да има самостоятелна външна политика, в съответствие с нейни специфични национални интереси. България, в съответствие с декларираната безрезервна евроатлантическа солидарност, предостави въздушната си територия на американските и натовски самолети за атака върху Сърбия, подкрепи войната срещу Ирак и даже даде жертви в тази страна, а неотдавна изказа на практика подкрепа на ракетните операции на САЩ, Великобритания и Франция срещу Сирия, т.е. подкрепи действия, не основани на международни право, което изисква те да са одобрени от резолюции на Съвета за сигурност на ООН.
Което и не и дава кой знае какво право на български политици да се позовават на международното право, когато обвиняват Русия по отношение на Крим.
Защото за какво международно право може да се говори, когато то днес е превърнато в слугиня на силните на деня?