Румен Радев наложи осмо вето

Държавният глава упражни правомощието си и върна за ново обсъждане в Народното събрание разпоредбa от Закона за изменение и допълнение на Закона за защита на личните данни с възражения срещу установените с § 26 критерии при обработването на лични данни за журналистически цели и за целите на академичното, художественото или литературното изразяване.

Президентът подчертава, че европейският регламент, който е причина за приетите промени, изисква държавите членки на ЕС чрез закон да постигат помиряване на правото на защита на личните данни с правото на изразяване и информация. Едновременно с това обаче регламентът не съдържа, нито препоръчва да има превес и надмощие в упражняването на едното право над другото, т.е. защитата на личните данни да е за сметка на свободата на изразяване и информация.

С формулираните 10 критерии, по които журналист, научен работник и писател следва да преценява и да доказва, че е използвал правомерно лични данни, се създава ненужна свръхрегулация. Изискването да се изпълняват тези критерии, дори и поотделно, представлява ограничение. То засяга същностното ядро на свободата на изразяване и информация като основно право, признато още в епохата на Просвещението в Европа, изпразва го от съдържание и неговото упражняване губи смисъл.

Според държавния глава не е постигнато необходимото равновесие и разпоредбата с 10-те критерии се явява прекомерна, небалансирана мярка. Свръхрегулацията на хипотезите, в които ще има конкуренция между защитата на личните данни и свободата на изразяване и информация, води до силно накланяне на везните в полза на правото на защита на личните данни като „се жертва“ свободата на изразяване и информация. Така под формата на критерии за съразмерност със защитата на личните данни се прикриват законови ограничения на основни конституционни свободи.

Пълен текст на Мотивите за налагане на вето върху разпоредба от Закона за изменение и допълнение на Закона за защита на личните данни:

М О Т И В И

за връщане за ново обсъждане в Народното събрание на разпоредба от Закона за изменение и допълнение на Закона за защита на личните данни, приет от 44-то Народно събрание на 24 януари 2019 г.

Уважаеми народни представители,

Споделям основната цел на промените, направени със Закона за изменение и допълнение на Закона за защита на личните данни (ЗИД ЗЗЛД) – осигуряване на ефективното прилагане на новата правна рамка на Европейския съюз в областта на защитата на личните данни. Без съмнение, същото включва и мерки за прилагане на Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни и за отмяна на Директива 95/46/ЕО (Общ регламент относно защитата на данните).

Регламент (ЕС) 2016/679 (Регламентът) в част от разпоредбите си притежава черти на директива и всяка от държавите членки е длъжна да предприеме действия за реализирането на заложените в тези разпоредби цели. Така чл. 85, пар. 1 от Регламента предвижда държавите членки да помиряват (от англ. reconcile – помирявам, съгласувам, сдобрявам) със закон правото на защита на личните данни с правото на свобода на изразяване и информация, включително при обработването за журналистически цели и за целите на академичното, художественото или литературното изразяване. Подкрепям изцяло подхода в чл. 85 от Регламента. Като държава членка на Европейския съюз България се ползва от тази рамка за постигане на баланс между двете права чрез законови средства и механизми, които счете за подходящи. В този смисъл е и съображение 153 от Регламента.

Основното положение в чл. 85, пар. 1 от Регламента относно желаното помиряване на двете права е възпроизведено в чл. 25з, ал. 1 от ЗИД ЗЗЛД. В ал. 2 на чл. 25з законодателят е приложил специфичен подход – подредил е в 10 точки критерии, по които журналист, научен работник и писател в своята работа следва да преценява и евентуално да доказва дали и доколко е постигнат балансът между свободата на изразяване и информация, от една страна, и защитата на личните данни, от друга. Ще се преценява естеството на личните данни и обстоятелствата, при които е добита информацията. Ще се отчита въздействието върху личния живот на засегнатите хора, което поставя под въпрос функцията и предназначението на разследващата журналистика. Ще се преценява и общественият интерес, както и дали данните са за лица, заемащи висши публични длъжности, т.е. политици, магистрати и др. Ще се съобразява и дали информацията е за лица, които „поради естеството на своята дейност” имат „по-занижена защита на личната си неприкосновеност или чиито действия имат влияние върху обществото”, без да се дава ясна дефиниция кой попада в този кръг.

Заслужава да се отбележи, че самият Регламент не съдържа такъв списък с критерии или нещо подобно. Очевидна е легитимността на преследваната от законодателя и вменената от Регламента цел да бъде намерен законов път за помиряването на двете жизненоважни за гражданите основни права. Но способът, който законодателят е приложил, предизвиква основателни възражения. Помиряването в чл. 85 на Регламента е предвидено за права, прогласени в Хартата на основните права на Европейския съюз – правото на защита на личните данни (чл. 8) и свободата на изразяване на мнение и информация (чл. 11). Съдържанието на т. 1-9 от чл. 25з, ал. 2 от ЗИД ЗЗЛД оставя впечатление, че посочването на критериите е изчерпателно. Точка 10 обаче съдържа „други обстоятелства, относими към конкретния случай“ и опровергава това впечатление, като отваря широко вратата за различни обстоятелства, които медията-администратор, ученият и писателят в своята работа следва да съобразява, а по-късно и да доказва. Законодателят в един момент е осъзнал, че опитът а priori да се фиксират критерии за помиряване, е обречен на неуспех. Показателно за това е, че създаващото впечатление за изчерпателност изброяване по чл. 25з, ал. 2 от ЗИД ЗЗЛД завършва с общата формулировка на точка 10. Демонстрираната колеблива позиция е източник на вътрешна несъгласуваност в законовата уредба в разрез с изискванията за последователност и предвидимост.

Ролята на българския законодател в процеса на постигане целите на Регламента е да създаде подходяща нормативна среда, която да направи възможно уравновесяването на защитата на личните данни и свободата на изразяване и информация. Самият баланс обаче винаги е конкретна величина, която предполага гъвкава индивидуална преценка, съобразена с особеностите на всеки отделен случай. В този смисъл свръхрегулацията не допринася за постигане на желаното равновесие и парадоксално се явява прекомерна, небалансирана мярка. Тя затиска и задушава основните права в разгръщането на техния потенциал. В случая свръхрегулацията на хипотезите, в които ще има конкуренция или колизия на тези две права, резултира в силно накланяне на везните в полза на правото на защита на личните данни, като „се жертва“ свободата на изразяване и информация. Търсеният баланс е убегнал на законодателя, тъй като стремежът да се даде готова абстрактна формула за балансирана преценка не помирява, а генерира допълнително напрежение между защитата на личните данни и свободата на изразяване и информация.

Подобна уредба не е в услуга и на конституционното задължение да се осигури свободно от държавна намеса пространство за разгръщане на личността (чл. 4, ал. 2 от Конституцията). Това, разбира се, не изключва регулация, без която държавата не би могла да се погрижи позитивно за правата. Въпросът е за мярата, тъй като всяка регулация, когато е в повече, е отрицание на същността на личните основни права, която е отбрана срещу навлизането на публичната власт в запазената лична сфера (Решение № 2 от 2006 г. на Конституционния съд).

Свободата на изразяване на мнение и информация, както и правото на защита на личните данни, са права с фундаментално значение в едно демократично общество и в правова държава. Като основно право свободата да се изразяват мнения е провъзгласена както в чл. 39, ал. 1 от Конституцията, така и в чл. 19 от Всеобщата декларация за правата на човека, чл. 10, ал. 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и чл. 11 от Хартата на основните права на Европейския съюз. Както Конституционният съд е подчертал в тълкувателното си решение № 7 от 1996 г., изразяването на мнение е израз на свободата на убеждение и е преди всичко индивидуално право на личността, което Конституцията предоставя на "всеки". Всеки има право да търси, получава и разпространява информация (чл. 41 от Конституцията). Що се отнася до правото на защита на личните данни, то е необходимо проявление на неприкосновеността на личната сфера на индивида, провъзгласена в чл. 32-34 от Конституцията, чл. 8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и чл. 12 от Всеобщата декларация за правата на човека. Съгласно чл. 8, пар. 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз всеки има право на защита на неговите лични данни.

Както бе посочено, в чл. 85, пар. 1 от Регламента изрично се повелява на държавите членки на Европейския съюз чрез закон да постигат помиряване на правото на защита на личните данни с правото на изразяване и информация, вкл. при работата на журналисти, писатели и учени. В Регламента обаче не се съдържа, нито се препоръчва като принципно положение да има превес и надмощие в упражняването на едното право над другото, т.е. защитата на личните данни в определени хипотези да е за сметка на свободата на изразяване и информация. Регламентът предвижда балансът да се постига посредством широк арсенал от законови механизми, а приетият закон не съдържа достатъчно гаранции, че едното право няма да е за сметка на другото, особено когато залогът е свободата на словото.

Налага се изводът, че възприетият законодателен подход с изброяване на критериите по чл. 25з, ал. 2, от които т. 10 обезсмисля посочването на предходните, не постига предписаното съгласуване между двете конкуриращи се основни права, като несъразмерно ограничава упражняването на свободата на изразяване и информация. Принципно положение, спазвано при преодоляване на конкуренция или колизия на основните права, вкл. в практиката на българския Конституционен съд (Решение № 3 от 2002 г.), е тяхното балансиране да се извършва по най-щадящ начин. В случая изискването да се изпълняват написаните в 10-те точки критерии, дори и поотделно, представлява ограничение, което засяга същностното ядро на свободата на изразяване и информация като основно право, признато още в епохата на Просвещението в Европа, изпразва го от съдържание и неговото упражняване губи смисъл. Конституционната практика възразява принципно спрямо такъв подход (Решение № 15 от 2010 г.), който се отклонява същностно от установените начала и стандарти на съвременната демокрация, и е недопустим.

Вероятно с така въведените критерии се е целяло „улесняване“ на надзорния орган, съдилищата и дори на лицата, които обработват лични данни, като се създаде предвидимост и сигурност при преценката за законосъобразност на обработването на данни. Опасенията ми обаче са, че под формата на критерии за съразмерност на защитата на личните данни се прикриват законови ограничения на основни конституционни свободи. Реалният обществен ефект от така законово регламентирания списък би рефлектирал върху титулярите на свободата на изразяване на мнение и информация, независимо дали поведението им ще бъде предмет на административно или съдебно производство. Това би направило поведението на журналиста, писателя и учения твърде предвидимо и очаквано вероятно съобразно закона, но не винаги в интерес на истината. В крайна сметка потърпевшо от възприетото законодателно разрешение ще бъде цялото общество. Неслучайно в своята практика Конституционният съд е откроил значението на правото свободно да се изразява мнение като един от фундаменталните принципи, върху които се гради всяко демократично общество и като основно условие за неговия напредък и за развитието на всеки човек (Решение № 7 от 1996 г.).

Очаквам Народното събрание да изпълни конституционното си задължение и задълбочено да проведе ново обсъждане, което в този случай е особено важно. Не само защото се отнася до баланса между две основни права, но и защото трябва да се разсеят съмненията, че европейското законодателство се използва като фасада за прокарване на неприемливи мерки, които ерозират доверието на българските граждани в европейските ценности.

Уважаеми народни представители,

Въз основа на изложените мотиви упражнявам правото си по чл. 101, ал. 1 от Конституцията на Република България да върна за ново обсъждане § 26 относно чл. 25з, ал. 2 от Закона за изменение и допълнение на Закона за защита на личните данни, приет от 44-то Народно събрание на 24 януари 2019 г.