17 юли 1393 г. Лично султан Баязид I превзема Велико Търново

На 17 юли 1393 г. след дълга обсада войските на султан Баязид I завладяват столицата на Втората българска държава Велико Търново.

НИМ припомня, че

след битката на Косово поле на 15 юни 1389 г. султан Баязид I Светкавицата (1389-1402) оставя балканските християнски държави на мира за известно време,

тъй като е зает с покоряването на независимите турски бейлици в Мала Азия. След две години на затишие през 1391 г. османски войски преминават р. Дунав и нанасят поражение на влашкия воевода Мирчо I Стари (1386-1418).

На следващата година османски отряди достигат и опустошават Южна Унгария. Унгарският крал Сигизмунд I Люксембургски (1387-1437), който впрочем по-късно става император на Свещената Римска империя, веднага отвръща на удара и разгромява един техен отряд.

Владетелят на Търновското царство – цар Иван Шишман (1371-1395), който отдавна чакал подходящ момент да отхвърли васалното си положение спрямо Османската империя, обнадежден влиза в преговори със Сигизмунд за създаването на военен съюз срещу османците. След като Баязид, известен с буйния си нрав и избухливост, научава за преговорите през пролетта на 1393 г. потегля с голяма войска срещу Търново.

В същото време цар Иван Шишман се намира в Никопол.

Търновград е обсаден от три страни от османската войска. При отсъствието на владетеля, защитниците са подкрепяни от последния за времето на Българското средновековие търновски патриарх Евтимий (р. нач. 30-те години на XIV в. – †ок. 1402).

Пробивът станал в участъка между Сечената скала и Каябаша.

Първият проникнал в града турчин бил Адил баба, но бил убит на около 180-200 крачки от Сечената скала в посока към Каябаша. Мястото, което е било сочено като негов гроб се е намирало при бабукчийската чершия, където имало железен прозорец и каменна глава, обозначаваща мястото, където е бил убит.

Репресиите спрямо населението на Търново, описани от Цамблак и Йоасаф Бдински, а също и в руските летописи показват, че Търново е имал участта на превзет със сила град. Храмовете, намиращи се на Царевец, Трапезица и около нея били или превърнати в джамии или разрушени. След падането на града преговорите с Баязид били водени от патриарх Евтимий.

За това събитие в „Похвално слово за патриарх Евтимий“, Григорий Цамблак разказва следното:
„Варварският цар Баязид, който се беше възгордял с победите си и със завладяването на много народи, реши – доброненавистникът! – да разори града [Търново], понеже бил слушал, че той е много голям, красив и укрепен със стени, че местоположението му е такова, че мъчно би се завладял, защото освен със стени достатъчно е защитен природно, а освен това, че има големи богатства и многобройно население и че е прочут както с църковните, така и с царските [сгради]. Затова, като повдигна всички източни [войски], започвайки от персийските земи, от Ликаония [в южната част на Централна Мала Азия] и Азия [диоцез в късната Римска империя, който включва земите в най-западната част на Мала Азия и островите в източната част на Бяло море], премина Дарданелите. И след като намери всички западни войски събрани, както беше заповядал (за да надмине с тях не само Дарий, царя на персите и на мидийците, но дори и [тези на] Александър Македонски) неочаквано нападна града [Търново]. Той го обсади отвсякъде с войска, а не само откъм една или две страни. И много се бяха разтегнали [покрай стените на града] свирепите. Варваринът беснееше: той заплашваше, че с огън ще изгори [обитателите на града]; заканваше се на късове да ги насече и на друга мъчителна смърт да ги предаде; ако тъй продължават да са непокорни. И постигна той целта си, но не чрез силата си, а защото божията воля допусна [това].“

Описанието на зверствата след превземането на Търновград затрудняват дори забележителен книжовник и познавач на българския език като Григорий Цамблак:
„И те [търновските първенци], вървейки след злия вестител, като стадо овце, които вървят след онези, които ще ги колят, и бързаха да се доверят на убийствените десници, като всеки носеше своята кръв [беше оставен сам на себе си]. Когато ги видя в ръцете си кръвожадният звяр ги изкла [на]сред църквата [не е известно в коя от църквите на Царевец се разиграва това злощастно събитие] или, по-добре да се рече, ги освети, без да се засрами от белите [им] коси, без да пощади младостта; гърлата им превърна в играчка на ножа…
О, свето войнство! Не един по-рано, а други по-после, но [всички], като застанаха вкупом пред мъчителя, оплюха го и веднага, като се представиха на Христа, се увенчаха [с мъченически венец]. Мъчителят остави труповете им за храна на небесните птици, а владиката причисли духовете им към кротките ангели. О, воини, вие опазихте вярата [си] и броя си не намалихте! А чуйте и броя: бяха сто и десет [търновските първенци], чиято кръв обагри църквата!“

Църковният глава успял временно и частично да облекчи положението на завзетия град. Но патриархът трябвало да напусне патриаршеския дворец и храм и се настанил в най-голямата от оцелелите черкви – „Свети Петър и Павел”. Градът бил подложен на рушене и разграбване.

Велико Търново бил разположен на хълмовете Царевец, Трапезица и Момина крепост.

Царевец и Трапезица поради своите природни дадености са два труднодостъпни хълма, а допълнителното им укрепяване правело изключително трудно превземането им с щурм.

Между двата хълма бил разположен Новия град, който днес се нарича Асенова махала. Този квартал също бил защитен с крепостни стени. Той се разделял от река Янтра, като мостът вероятно също е бил укрепен, както в периода на турското робство. На хълма „Момина крепост” се намирал третия укрепен квартал – Девинград. Склоновете между Царевец и Девинград също представлявали квартал на Търново, но той бил извън градските стени и там живеела най-бедната част от населението.

В участъка между Царевец и извивката на река Янтра бил разположен латинския квартал, наричан в периода на турското робство Френкхисар. Северно от Трапезица се намирал също неукрепения еврейски квартал. Според преданието Търново се е състоял от 4 укрепени квартала: първият бил Трапезица и разположената под хълма Долна махала, вторият бил Царевец, третият бил Френкхисар и четвъртия обхващал района около днешната черква „Успение Богородично”. Последният квартал бил най-слабо укрепен и първо той бил превзет от турците.

Иван Шишман не се примирил с новото си положение и потърсил помощта на унгарския крал Сигизмунд, който започнал да подготвя кръстоносен поход срещу турците. Султанът предприел превантивни мерки и Търново било сполетяно от нова вълна от репресии – патриарх Евтимий, след като бил изведен за публична екзекуция, макар и да бил пощаден, бил заточен в Бачковския манастир, 110 търновски първенци били избити, а част от населението на града било изселено.

Превземането на Търново на 17 юли 1393 г. нанесло съкрушителен удар на Второто българско царство.

Възползвайки се от ситуацията през месец август 1394 г. амбициозният цариградския патриарх Антоний поставил митрополит Йеремия да управлява Търновска епархия. Баязид предприел нов поход срещу Никополския васал Мирчо, който завършил с победа на турците в битката при река Арджеш. На връщане на 3 юни 1395 г . по нареждане на султана цар Иван Шишман бил екзекутиран.

На следващата 1396 година турците разбили кръстоносния поход организиран за тяхното прогонване, след което пленили цар Иван Страцимир и го изпратили в Бурса, а през 1413 г. окончателно завладели българските земи.