"Дякон Левски": Хубава работа, ама българска

Пълнометражен филм за Васил Левски беше големият блян на редица родни кинематографисти, мечтаещи да  създадат исторически епос за Апостола, който да обхожда кина и читалища из цяла България, а към тях групово цели легиони от ученици да маршируват, за да гледат историята за живота на най-великия български герой.

В крайна сметка такъв филм най-сетне излезе. „Дякон Левски“ е българският филм, около който се е вдигало най-голям шум през последните 25 години. Лентата се рекламираше главно чрез скандали. Първо за ролята на Апостола бе избран актьорът Димо Алексиев, който визуално няма нищо общо с Левски. След това продуцентите се изпокараха за пари. Все пак филмът най-сетне излезе и основната тема около него е това, че, видиш ли, Васил Левски напсувал едно заптие на майка. Хубава работа, ама българска.

Веднага ще кажа. Чисто кинематографично „Дякон Левски“ не е нищо особено. Той е излишно дълъг и изпълнен със сцени без какъвто и да било смисъл, които един свестен монтажист би отрязал с явна наслада. Има започнати сюжетни линии, които не са доразвити както трябва, а всяка една бойна сцена е заснета на бавен каданс. Филмът можеше да бъде изпълнен с много повече съдържание, вместо със сцени с емоционални и психически излияния. Съвсем спокойно двете части можеха да бъдат поместени в едни два часа. Така филмът щеше да бъде много по-лесно смилаем и далеч не толкова тегав за гледане. Наистина в него има моменти, в които буквално броиш секундите до края. А когато продължителността му е 3 часа и 20 минути, тези секунди са наистина много.

Тук е мястото да се каже, че филмът не е и чак толкова лош, колкото го изкараха. Да, това не е някаква невероятна класика, която човек ще гледа отново и отново. Има си много кусури, но е общо-взето приемлив. Сценографията не е лоша, а актьорската игра е на прилично ниво. За ограничения бюджет, с който продукцията е разполагала, цялостният продукт, окичен с емблемата "исторически епос", е приемлив.

Големият проблем е, че режисьорът Максим Генчев е искал да набуха в крайния продукт всеки кадър, който е заснел. Огромен проблем за всеки български кинаджия. Просто тези хора толкова рядко правят филми, че когато подобна възможност им се удаде, искат да заснемат всичко, което им е хрумнало, надявайки си, че гениалността им ще достигне до журито на Академията. Принципната концепция на лентата не е лоша. Повечето сцени и кадри са заснети добре, визуалното качество е на наистина добро ниво. Но просто цялата тази пренаситеност е излишна. Проблем е и това, че е спестена голяма част от революционната дейност на Левски. Ако филмът се гледа от някой англичанин, който не знае кой е този Васил Иванов Кунчев, много е вероятно в края на филма той да не е схванал точно какво е правил този човек.

Хубаво е, че във филма е отделено доста време за живота на Левски в Първа българска легия и в четата на Панайот Хитов. Проблемът е, че от същинската му революционна дейност е показано сравнително малко. Има няколко въздействащи епизоди, но ние така и не виждаме как Апостола обикаля из страната, за да създава революционни комитети. Не виждаме как влияе на народа и колко сериозна революционна мрежа успява да изгради. Не разбираме и целия сложен механизъм, по който е създадено това революционно общество. Но вместо това виждаме кадри с религиозно послание, смесващи образа на живия човек с този на светеца.

И тук идва въпросът за историческата достоверност. По мое мнение исторически достоверен филм за Левски е почти невъзможно да се създаде. Реално данните за личния живот на Апостола и цялостния му характер са доста оскъдни. Общо-взето българите живеем с представата за него, създадена ни от разказите на Иван Вазов, представящи ни го като някаква версия на българския Робин Худ.

Когато отидох да гледам филма, аз наистина се стархувах от вероятността да видя историята на някакъв перфектен хуманоид, който трепе турци и кара слепите да прогледнат с докосване. Истината е, че много българи искат да видят точно такъв Левски. Перфектен човек, чиято личност е по-близо до определението за светец, отколкото до определението за човек. Сигурно ще ви шокирам, но Левски не е бил светец. Човек, който е готвел въстание, напирал е да води война и съвсем директно е рекетирал богаташите, не може да е светец. Това обаче не променя факта, че той е национален герой. Той е идеологът на българското освобождение и нищо не може да промени това. С годините обаче ние дотолкова сме идеализирали неговия образ, та забравяме, че е бил човек. Вероятно не е бил Супермен, не е владеел кунг-фу и не е бил способен да набие десет заптиета, междувременно пиейки си ракията. В нашето съзнание Апостола е по-скоро един Робин Худ, а не велик революционер. Така че аз съм по-скоро доволен от това, че в лентата на Маским Генчев Левски е представен повече като човек, отколкото като полубожество.

Дори подкрепям сцената, в която Левски си позволява да напсува едно заптие. Сигурно сте шокирани, но навярно и той си е позволявал да прави това от време на време. В крайна сметка всеки човек би теглил една майна на някого, показвайки колко не му пука дали той ще умре или не. Естествено, българинът не обърна достатъчно внимание на начина, по който е представено делото на Левски, а се съсредоточи в една псувня.

Просто ние българите дотолкова сме отвикнали да гледаме родни исторически филми, че не знаем как да ги интерпретираме. В лентата има и художествени измислици, но това е съвсем нормално, защото това е филм, който трябва да влияе по някакъв начин. „Смело сърце“ също е пълен с фикции и авторски добавки, но това не пречи на шотландците да се кефят на историята за Уилям Уолъс, при положение, че техният национален герой, представете си, се играе от австралиеца Мел Гибсън. Да не говорим как англичаните обичат да описват своите големи личности. Те не крият, че кралете и героите им са пили, правили секс и мърсували. Не крият и това, че Уилям Шекспир е бил чест посетител на публични домове. Англичаните обаче не забравят, че дори велики, тези личности са били преди всичко хора. Българите страдаме от синдрома, в който дотолкова идеализираме своите малцина герои, че дори не допускаме възможността те да са си позволявали да пускат по някоя попържня.

И така, аз одобрявам по-човешкия образ на Левски, който е представен във филма. Дори е трябвало да го очовечат още повече. Дори авторските фикции могат да са приемливи, стига да са добре преплетени в сюжета.

Стигаме до актьорската игра, която поне според мен е на прилично ниво. Веселин Плачков се представя задоволително в образа на Левски. Далеч е от перфектното, но е съвсем приемлив в образа на Апостола. В същото време има няколко поддържащи роли, които са наистина много силни. Стоян Цветков прави много приятен и силен образ на верния съмишленик на Левски – Христо Големия. Всъщност този образ може да се превърне в много по-любим на зрителя от този на самия Левски. Общо-взето образът на народния човек, до голяма степен простак, който няма акъл за голяма организация, но пък е идеален, стигне ли се до действие. Много силна роля прави и Горан Гънчев, който играе Димитър Общи - антигероя в цялата история. Човек, който е смел патриот, който иска да се бие за свобода, но в същото време е толкова силно ограничен и толкова много страда от собственото си его, че става причина за цялата трагедия, разиграла се на финала.

И тук е една от големите слабости на филма. Има няколко много добре зададени сюжетни линии, които обаче въобще не са доразвити. Съперничеството между Левски и Общи можеше да направи филма наистина уникален. То започва да се очертава, но в един момент тази линия е направо захвърлена. Просто гледаме какво прави Левски, от една страна, и какви ги мисли Общи, от друга. Имаме образа и на Али Аслан, който уж трябва да е основният съперник на Апостола. Син на турски паша, роден от българска майка. Този сюжет можеше да е наистина `ударен, но в средата на филма също е захвърлен настрани и недоразвит. Образът на Мухарем Бей, изигран от Максим Генчев, който уж трябва да е основният злодей във филма, пък е толкова лошо развит, че накрая човек не може да разбере защо въобще е включен в сценария.

Иначе филмът е заснет не зле. Имаме хубави природни картини, изградена е една леко мистична и религиозна атмосфера. Отново обаче се появява тази невероятна любов на българските режисьори към забавения каданс, когато се снимат екшън сцени. Те така и не разбраха, че това се прави в определени случаи, а ако го натрапваш на зрителя, е просто досадно. Максим Генчев рисува интересен образ на Левски, лутащ се между светеца и революционера. Като цяло творбата търси силно религиозно и житейско послание, изоставяйки политическите идеи. Хубаво е и това, че не всички турци са представени като някакви изроди, които изнасилват жени и убиват деца. Някои от антагонистите са наистина разбираеми образи, които неволята тласка да са врагове на Левски. Самото обесване е показано по един изключително силен начин. Финалната сцена наистина е прекрасно пресъздадена, включвайки много символика и послания. Само тази сцена си заслужава всичките над три часа действие. Виждаме красиви природни картини и няколко зрелищни масови сцени. Пресъздаването на атмосферата в България през 19-и в. изглежда правдиво.

Реално „Дякон Левски“ стъпва на една наистина здрава основа. Лошото е, че целият филм е един огромен сюжетен възел, който в крайната точка режисьорът не е успял да развърже както трябва. Има и силни сцени, особено тази с полагането на клетва от членовете на революционния комитет. Наистина от лентата има много какво да се желае, но това не значи, че нямаме нужда от нея. Поне според мен „Дякон Левски“ е напълно приемлив филм. Той не може да бъде определен като класика, но е хубаво, че го има. Просто защото ние имаме нужда от филм за Васил Левски, а как ще бъде представен неговият образ е въпрос на авторска гледна точка. Това е филм, който е хубаво да се види, колкото и по-добър да можеше да бъде.