Как най-мощните сили на планетата искаха да подчинят природата

Водата е не само люлка на живота, но и люлка на цивилизацията. През цялата история на човечеството селското стопанство, промишлеността и енергетиката са се развивали по бреговете на реките. На ролята на водата в човешкия живот в широк смисъл е посветена книгата на Джулио Бокалети „Вода. Биография, разказана от човечеството. Бокалети е международно признат експерт в областта на устойчивите природни ресурси, почетен сътрудник на Smith School of Entrepreneurship and the Environment към Оксфордския университет, той е работил дълги години в Масачузетския технологичен институт и е бил сътрудник на НАСА. С разрешението на издателство Бомбора Lenta.ru публикува фрагмент от текст, посветен на строителството на канали и електроцентрали в СССР, САЩ и Италия между двете световни войни на 20 век.

Развитието на водната инфраструктура пуска корени в света между световните войни.

Това е време на съперничество между икономическите и политически системи, които определят века - американската либерална република, съветската държава, фашисткия режим в Италия.

Трансформацията на ландшафта се превръща в материално проявление на държавната архитектура - най-видимото осезаемо доказателство за прогреса на една страна и една от основните ѝ движещи сили.

В Америка хидроенергията се превръща в гръбнака на индустриалното развитие на страната. Производството било чувствително към цената на електроенергията и през първата половина на века големите конвенционални водноелектрически централи имат сериозно предимство по този параметър. Веднъж завършена, водноелектрическата централа изисква само ограничени разходи за поддръжка, не е необходимо гориво и срокът на амортизация е много дълъг. Благодарение на напредъка в турбинната технология и гражданското инженерство, размерът на конструкциите бързо се ограничава от самата река и единичната цена на енергията намалява. Америка разполага с няколко мощни реки, чийто потенциал може да снабди страната с електричество.

Например, Колумбия, спускаща се стръмно надолу по тихоокеанската страна на Скалистите планини, в крайна сметка започва да доставя енергия на целия северозапад на страната.

Тъй като през първите десетилетия на 20 век не е имало технологии за пренос на електричество на дълги разстояния (електропроводи с високо напрежение се появяват едва през 50-те години на миналия век), промишленото производство притиска реките. Генералният план за индустриално развитие определя реките и тяхното географско положение.

Америка успява бързо да се възползва от опита си, като създава един вид воден империализъм.

В Световния атлас на търговската геология, публикуван през 1921 г., Геоложката служба на САЩ оценява къде по света реките могат да се използват за генериране на евтина електроенергия. Само река Конго представлявала една четвърт от прогнозния хидроенергиен потенциал на света и няколко години по-късно е направено предложение за изграждане на най-големия язовир в историята - Гранд Инга.

Американският опит в хидротехническото строителство се отличава със сложността на условията на сухия Запад. Реките, които текат там, трябвало да бъдат "хванати" за няколко цели наведнъж: контрол на наводненията, подкрепа за мелиорация и напояване и хидроенергия. Може би най-показателният пример е река Колорадо.

Въпреки своята популярност, Колорадо всъщност не носи много вода, а десет пъти по-малко от река Колумбия. Първият фактор, който инициира развитието на реката, е земеделието. В началото на века частни лица започват да разработват Imperial Valley в Калифорния. Примамливото име ("Имперска долина") е избрано, за да привлече заселници в голямата безводна долина в южната част на щата. Тя е покрита със сух слой пръст, което обещава изключително плодородие след поливане.

Работата е продължена от California Development Company. Въпреки това, бързо става ясно, че водите на Колорадо са необходими за успеха. Започват да се появяват частни клонови канали. Те веднага се превръщат в смъртоносна заплаха. Преди появата им Колорадо носи гигантско количество тиня и суспензия - седем пъти повече от Нил или Мисисипи. Без скъпа и текуща поддръжка, наводненията могат да превърнат всеки селскостопански отклонителен канал в разрушителен кален поток. Такива частни канали се превръщат в трасета за големи, неконтролирани разливи. Решението на проблема с напояването създава проблема с наводненията.

Далеч от Колорадо, река Тенеси предизвиква наводнение през декември 1926 г., а река Къмбърланд през януари 1927 г. От януари до април дъждовете наводняват целия басейн на Мисисипи. Мисури, Охайо, Арканзас и изворите на Мисисипи набъбват. На 19 април 1927 г. пробив с ширина 1,5 километра наводнява половин милион хектара земя близо до Ню Мадрид, Мисури. Накрая на 21 април реката пробива язовирите в района на селището Mound Landing.

Най-големият пробив в историята на Мисисипи събаря стена от вода в низините на делтата.

Водата покрива повече от милион хектара с дълбочина до седем метра. Голямото наводнение от 1927 г. е най-голямото в американската история.

То наводнява територия от седем милиона хектара, убива около 500 души и оставя без дом 700 000. Щетите възлизат на около една трета от целия федерален бюджет на страната през същата година.

Бедствието в Мисисипи позволява на федералното правителство да се намеси в контрола на наводненията, смазвайки всяка останала политическа съпротива. Законът за контрол на наводненията от 1928 г. дава зелена светлина на Министерството на рекултивацията за проекта за река Колорадо на основание, че инфраструктурата ще помогне и за контрола на наводненията. Въпреки това, за да започне строителството, все още е необходим договор за електроенергия, по който може да се отпусне финансиране.

На сцената се появи Уилям Мълхоланд, ръководител на Водната служба на Лос Анджелис. Той непрекъснато търси вода за своя град и е готов да я плати, като сключи дългосрочен договор за закупуване на електроенергия. Електричеството, закупено от Mulholland, ще покрие разходите за опазване на водата в Лос Анджелис, което от своя страна ще осигури защита от наводнения за селското стопанство в Imperial Valley.

Проектът представлява нова парадигма в управлението на водите, която американски специалисти като Кори разпространявали по света, променяйки лицето на планетата: многоцелевият язовир трябвало да се превърне в инструмент за водно развитие. През декември 1928 г. акт за проект, наречен Проект Боулдър Каньон, разрешава строителството.

На церемонията по откриването министърът на вътрешните работи Рей Уилбър обявяваза всеобща изненада, че язовирът ще бъде кръстен на президента на Съединените щати. Наричат го язовир Хувър. Америка успява да мобилизира национални ресурси в полза на развитието на ландшафта. Сложността на нейната републиканска структура е видима при вземането на решения на няколко нива, необходими за създаване на проекти като язовир Хувър: от град и щат до федерално ниво, тя привлича сложна комбинация от частно предприемачество, законодателни действия и издаване на ценни книжа.

ЧОВЕК ОТ СТОМАНА

Америка не е единствената страна, която агресивно развива водните ресурси между двете войни, но и други политически системи правят това чрез различни организационни механизми. Съветският съюз може да служи като пример. Ленин умира през 1924 г. Йосиф Сталин - тогава генерален секретар на Централния комитет на Комунистическата партия - изтръгна властта от ръцете на Лев Троцки и продължава да управлява в продължение на три десетилетия.

„Човекът от стомана“ (оттук и неговият псевдоним „Сталин“) се превръща в архетип на диктатора на 20 век. Неговите инструменти за унищожение са индустриализацията и колективизацията на селското стопанство. И за това, и за друго било необходимо да се развиват водните ресурси.

Благодарение на спиращото дъха ускорение, осигурено от петгодишните планове на Сталин, СССР изгражда масивна водоснабдителна система в страната.

По време на управлението на Сталин най-дългата река в Европа, Волга, на практика е превърната в канал благодарение на 34 електроцентрали (част от схемата за Голяма Волга) и различни канали, свързващи я с други речни басейни. Такива структури често се оказват колосални като мащаби.

Истинското водно наследство на Сталин обаче е в селското стопанство. Селскостопанските условия в СССР са много различни от тези в Америка. 65 процента от земеделската земя в страната е разположена в сух или полусух климат, особено в обширната житница на Централна Азия. Напояването било необходимо за съветското селско стопанство.

Главните реки на Централна Азия, Амударя и Сирдаря, се спускат от стръмните склонове на Памир и текат през сухи и пустинни райони. По време на Гражданската война в Русия старата напоителна инфраструктура на тези реки е унищожена, така че било важно да се даде тласък на възстановяването и модернизацията. Ленин заповядва да се отделят 300 000 хектара за напояване.

Идеята зад такива мащабни проекти е да се съчетаят индустриализацията и селското стопанство в така наречения агро-индустриален комплекс, който трябва да ускори растежа и на двата компонента. Тези огромни комплекси трябвало да покриват площ от 20 000 хектара, като координират промишлената обработка и селскостопанските дейности в един блок.

На хартия планът изглежда прогресивен, но сталинисткото правителство скоро го изопачава. В писанията на Маркс и Енгелс колективизацията е възходящ процес, включващ селяните. Но в сталинската версия тя се превръща в инструмент за контрол и върви отгоре надолу. Политическата цел за контролиране на селяните е изместила икономическата цел за създаване на модерно земеделско предприятие. Последствията са ужасяващи.

По време на първия петгодишен план през 1929 г. голяма част от селското стопанство все още се основава на дребно земеделие. Натискът за колективизация тласка Съветския съюз към нископроизводително, трудоемко селско стопанство, унищожавайки голяма част от стимулите за производителност, необходими за развитието на модерен селскостопански сектор. Тъй като правителственият натиск и насилието се увеличават през 30-те години на миналия век, експроприацията на селскостопанска продукция, съчетана с намалени добиви и трупане на зърно, довежда до глад.

В началото на 20-те и 30-те години на миналия век няколко американски специалисти посещават Централна Азия, опитвайки се да помогнат за напояването. Калифорния се смятала за единственото място, което можело да даде на съветската държава модерен търговски опит в напояването на сухи земи. Сталинският Съветски съюз обаче не е отворен към чужда помощ. Експертите се надяват да решат техническите проблеми, но водната инфраструктура при Сталин е преди всичко инструмент за репресии.

Повечето от каналите са построени с тежък принудителен труд с минимум инструменти във феодалната система на поробване. Известно е, че през 1934 г. на 17-ия партиен конгрес болшевишкият лидер Вячеслав Молотов (известен с пакта Молотов-Рибентроп) се обявява срещу „гигантоманията“ в съветската инфраструктура, която според него е причина за значителни закъснения.

Особено интензивен строителен бум е регистриран в края на 30-те години. Само през 1939 г. в страната са открити 52 канала с обща дължина над 1300 километра. Колективизацията на практика унищожава напоителната система, каналите са пренебрегнати или с тях се злоупотребявава, а ефективността на напояването е значително намалена, тъй като хората трябва постоянно да са нащрек между незаконното производство за собственото си оцеляване и изпълнението на централно планираните задачи.

Стремежът на Сталин да развие водните ресурси на съветската държава се оказа катастрофален догматичен експеримент. Отвън обаче хората виждат държава с явно успешна планирана икономика, която върви по пътя на ускорена индустриализация, способна да използва богатите водни ресурси на страната по същия начин като Съединените щати.

Усилията на Сталин са прекъснати от Втората световна война. Малко след началото на войната с Германия язовирът на водноелектрическата централа Днепър е взривен, за да не отиде при настъпващите германци. След войната Съветският съюз се намира в икономическа изолация и самодостатъчност. Изолацията ще доведе съветския експеримент до крах. Водата ще се превърне в бойното поле за демокрацията по света.

БИТКАТА НА МУСОЛИНИ ЗА ВОДАТА

Сталин със сигурност не е имал монопол върху деспотизма, ориентиран към водата между двете войни. Терминът "тоталитарна държава" е измислен от Мусолини. Той използва водни проекти за голям пропаганден ефект, за да поддържа властта си. Когато финансовият свят се срива през 1929 г., Италия била неподготвена за удара. Банковата система се срива и правителството трябва да създаде големи държавни предприятия, за да национализира загубите на фалиралите частни предприятия.

Неизбежната загуба на кредит довежда до ограничаване на капитала и по-скъпо кредитиране, което на свой ред намалява потребителските разходи и производството. Изчезват банковият и индустриалният модел, които подкрепят възхода на Италия в началото на века и изиграват важна роля в първоначалното развитие на водната енергия в страната.

Мащабните водни проекти често се считат за произволни. Истинските деспоти обаче, когато са изправени пред широкомащабни интервенции, често се провалят. Историята на Мусолини е пример за това.

В отговор на икономическата криза и в опит да стимулира заместването на вноса и националното производство, Мусолини налага мита и търговски ограничения. Както се очаква, важният за италианската икономика внос спада с повече от една трета поради неизбежната реакция на търговските партньори. Тогава режимът се опитва да излезе от кризата. За да се справи с темпото на индустриализацията и да задържи богатия елит и международните финансисти на своя страна, режимът приема „прокартелно“ законодателство, разделящо икономиката на корпорации, насърчавайки тайните споразумения между компаниите и задушавайки конкуренцията.

Въвеждат се колективни трудови преговори чрез задължителен единен профсъюз. Заплатите са определени според дефлацията на икономиката, така че индустриалците да могат да запазят печалбите си. Мусолини очаква принудително намаляване на заплатите, за да се запази заетостта; въпреки това цената на труда всъщност се повишава спрямо производствените разходи, тъй като цените на едро падат повече от цените на дребно, които са индексирани спрямо заплатите, и голяма част от производството на Италия идва от междинни стоки.

Равнището на безработицата рязко скача. В средата на 30-те години Мусолини най-накрая обявява прехода на страната към автаркия. Именно тогава водният пейзаж е във фокуса на фашистката пропаганда.

Мусолини трябваше да търси работа за крайно бедното население. При преместване на хората в градовете в търсене на работа, преди индустрията да ги погълне, той щял да се изправи пред големи граждански вълнения. Нуждата от жилища, болници, училища и транспорт биха изтощили ограничените национални ресурси и без тях би било трудно да се поддържа социалният ред в гъсто населените райони.

В допълнение, концентрацията на индустриален труд в градовете прави профсъюзите по-мощни, дори и да е имало един фашистки профсъюз, спонсориран от държавата. Режимът се опитва да спре вълната от миграция към градовете, като активно насърчава изселването към провинцията. Рекламира се антиградско завръщане към идеала за обикновен селски живот. Но това изисква повече земя за нископроизводително селско стопанство с висока заетост.

Едно решение е появата на колониални територии; затова Италия прави втори опит да завладее Етиопия от император Хайле Селасие през 1935 г. Друго решение е домашното земеделие. Проблемът е, че голяма част от италианското селско стопанство било насочено към висока производителност, за да осигури суровини за текстилната и хранително-вкусовата промишленост.

Режимът поставя високи цени на зърното, а богатите ферми на север отговорят с монокултури, използващи механизация и торове. Тракторите са заменили животните, увеличавайки производителността и премахвайки нуждата от отглеждане на храна за тях, освобождавайки ресурси за производство на храна. Но всичко това значително намалява нуждата от работна ръка. Така Мусолини се насочва към бедния Юг, където няма организирана работна сила и той може да разчита на собствениците на земя да контролират селското население.

Експлоатацията на селскостопанските работници е достигнала нехуманност, рядко срещана в Европа на двадесети век.

И все пак земята все още е необходима и Мусолини се обръща към мелиорацията. През десетилетието, водещо до Втората световна война, разходите за инфраструктура и рекултивация на земя се удвояват. На хартия концепцията за bonifica integrale, което означава цялостно подобряване на земята, надхвърля дренажните работи от първото десетилетие на века. То включва цялостното развитие на водните ресурси, от канализирането до повторното залесяване и образуване на земя.

Планът се проваля. Рекултивацията трябва да създаде вътрешно търсене на промишлено оборудване и стоки, които се борят на международните пазари. Правителството обаче не разполага с необходимите финансови ресурси, за да изпълни реално разработените от него планове.

Комисарят по вътрешната колонизация получава задачата да премести излишната работна ръка от север към нови райони на юг. Тази миграция обаче е възпрепятствана от снарастването на населението на самия юг. Освен това просто не е останала земя, подходяща за рекултивация.

Въпреки цялата пропаганда, най-удобните земи в Италия са възстановени много преди нацистите да дойдат на власт. Грандиозният план на фашисткия режим в крайна сметка се фокусира изцяло върху водещата програма за работа в известните маларийни Понтийски блата - 70 000 хектара влажни зони и гори на юг от Рим.

Тези блата се превръщат в един от символите на фашистката модернизация. Отводняването им обаче било изключително скъпо. Територията е равна и следователно гравитацията не помогнала за движението на водата. Трябвало да се построят 16 000 километра канали и постоянно да се използват големи помпени станции. Какъвто и напредък да бил постигнат в Понтийските блата, всичко било загубено, когато Италия влиза във Втората световна война.

Към края на конфликта германските войски отново наводниха тези територии с намерението да предизвикат епидемия от малария сред цивилното население - единственият известен пример за биологична война в Италия. Грандиозните планове на Мусолини за рекултивация завършват с катастрофа.