Иво Сиромахов кара изкуствен интелект да върне „Бай Тошо“ на власт в новия си роман

Иво Сиромахов, под чието "перо" излязоха бестселърите „У майкини“ и „Майкини и другите“, гръмко се завръща в политическата тематика с новия си, още по-суров и пронизващ роман „Бай Тошо“. Сред страниците му читателите ще открият нова доза от безмилостната сатира на Сиромахов – абсурдно огледало на съвременната реалност, в което малцина имат смелостта да се погледнат.

България в наши дни. Кризата в парламента се разраства с всеки изминал ден, в който политиците продължават да се мотаят и да не достигат до консенсус за правителство. Народът става все по-нетърпелив, а крясъците „Оставка“ – все по-шумни и многобройни.

Опитали всяка възможна рокада в управлението, която да запази постоянния приток на обществени поръчки и милиони по сметките им, дори задкулисните кукловоди са се оказали в безизходица. Перфектният човек за позицията просто не съществува.

Но какво, ако кандидатът не е човек? В пристъп на гениалност един олигарх ще се възползва от модерните технологии, за да предложи нов „баща на нацията“, когото мнозина вече познават. И ето го – един бутон Install по-късно – „Бай Тошо“ е отново сред живите...

Ей сега ще я оправим тази държава!

Обилно напоен с характерното чувство за хумор на Иво Сиромахов, гарнирано с дебел слой нагарчаща ирония за времената, в които живеем, „Бай Тошо“ е проницателен и въздействащ роман, в който демокрацията е само блян, а корупцията – основна форма на управление.

Гротескна и цинична в стила си, но винаги плашещо прозорлива, през призмата на смеха тази сериозна книга изобличава някои от най-тъжните и пагубни привички на политиката у нас.

Откъс от "Бай Тошо" на Иво Сиромахов

Социологът Аврам Илиев влезе в апартамента на Ценов срещу Народното събрание запъхтян и развълнуван. Дрехите му бяха пропити с миризма на цигарен дим, а черната кожена чанта, преметната през рамото му, беше пълна с документи.

– Току-що получихме данните от проучването – каза. – Дойдох да ти ги покажа, преди да сме ги публикували.

– Какви са резултатите? – попита Ценов. – Повече от добри – каза Илиев, седна на дивана и започна да вади хартии от чантата си. – 58 процента от запитаните одобряват идеята хората във властта да бъдат заменени от компютър. 19 процента са категорично против, а 23 процента се колебаят или нямат мнение. А е минал само един месец от началото на информационната кампания.

– Какви са тия 23 процента, които се колебаят или нямат мнение?

– Мисля, че просто не са чули за какво става въпрос, но ако успеем да ги информираме, поне половината от тях ще застанат на страната на машината. Интересни са данните по местоживеене. Хората от София и големите градове категорично подкрепят компютъра – при тях процентите на одобрение стигат 80 – 85. Хората от малките градове и селата са скептично настроени. Ако ги разбием по възраст, виждаме също ясно изразена тенденция – младите са за компютърно управление, по-възрастните си искат хора.

– Нормално е. На стари години човек трудно променя навиците си.

– Аз мисля, че и на тях можем да повлияем. От ключово значение е как ще изглежда машината, която им предлагаме да ги управлява. Как ще бъде опакована.

– Ама тя няма да е опакована – каза Ценов.

– Не говоря буквално. Имам предвид как ще изглежда тоя компютър в очите на хората. Той трябва да ИЗГЛЕЖДА някак. Повечето избиратели нямат въображение, те не могат да си го представят. Трябва да го видят.

– Какво да видят бе, Авраме? Това е един обикновен компютър. Вътре има платки и кабели. Какво има да му гледат?

– Няма да им хареса идеята да ги управляват платки и кабели. Ще искат да видят нещо живо, нещо човекоподобно. Нещо, което говори с човешки глас и изглежда като човек, за да могат да се свържат емоционално с него.

– За холограма ли говориш?

– Да, добре е да се направи убедителна холограма, която да изглежда като истински човек.

– Въпросът е какъв да е тоя човек... – замисли се Ценов. – Това е много важен въпрос. Тоя човек трябва да отразява националния манталитет, българския дух и характер. Хората трябва да могат да се идентифицират с него.

– В смисъл?

– Виж сега, всеки народ си има някакви свои стандарти, свои представи как трябва да изглеждат политиците. В модерните държави изискванията към политиците са да са добре възпитани, добре образовани, да говорят езици, да умеят да разговарят, да не ползват привилегии. В България обаче критериите са съвсем други. Да речем, в Холандия министър-председателят ходи на работа с велосипед, в Швеция – с метрото. Ако обаче български министър-председател се качи на метро или на велосипед, избирателите ще го презират и ще го смятат за мухльо. Те искат да видят министър-председател в S-класа, в скъп джип. Защото, ако са на негово място, ще ползват привилегии. В нормалните държави няма разстояние между политиците и гражданите. В България разстоянието между гражданите и властта е огромно. Те гледат на нея от долу нагоре. Като роби към господарите си.

– Значи тая холограма трябва да е на някакъв баровец, така ли?

– Не, не, в никакъв случай. Трябва да е народен човек, недодялан, грубоват. Лелките да искат да се снимат с него, да им напомня на бившия им съпруг, който ги е побийвал, но пък много ги е обичал. Бабите да искат да го щипнат по бузките... Да говори на техния език, простонародно, разбираемо.

– Как беше оная фраза „аз съм прост и вие сте прости, затова се разбираме“...

– Това е гениална фраза, която съдържа цялата философия на българската политика. Простите избиратели искат да виждат своето отражение във властта – прости политици. Българите са посредствен народ и мечтаят за посредствени политици.

– Трябва да измислим и какъв му е характерът на тоя компютърен министър-председател.

– Характерът му трябва да е благ, но строг. Да излъчва първична мъжественост. Да е майтапчия, но да става сериозен, когато говори по важни теми. Да прощава на хората греховете им, защото никой не е съвършен. Да насърчава склонността им към корупция и заобикаляне на правилата, за да го обичат. Да е подозрителен и враждебно настроен към другите държави. Да критикува политиката им и да обяснява, че ние сме народ с 1300-годишна история и не ние трябва да се съобразяваме с тях, а те с нас. Такъв тип говорене печели сърцата на лумпените, а те са преобладаващо мнозинство.

– На каква възраст си го представяш? – На около 50. Вече натрупал опит, но все още енергичен и сексуално потентен. Да изглежда загрижен за народа си. Да има ден от седмицата, в който отговаря на въпроси на граждани в някакъв чат.

– Как да е облечен?

– С анцуг, разбира се. По празници – с костюм, но да се вижда, че не му е удобен тоя костюм, разхлабил си е вратовръзката и изобщо не се чувства добре. Народът не обича костюмарите.

– Трябва да му измислим име.

– Да. И трябва да е обикновено българско име. Народно име.

– Виждам, че много хора в момента изпитват носталгия по комунизма и режима на Тодор Живков. Дали пък да не е...

– Бай Тошо! – извика Илиев. – Ами, разбира се. Това е името. Държавата ще се управлява от Бай Тошо! Гениално!