Култура по време на криза 2013

Трима министри на културата се смениха през годината, но културата си остана същата – извън доминантите на разбуненото общество и впечатляваща главно с вечните, а не със злободневните си измерения.

Все пак културният министър на ГЕРБ Вежди Рашидов пожела да се разпише в историята с мега(ломанското) начинание - нова национална художествена галерия, или така наречения „Български Лувър“. Скоро след възкачването си колегата му от актуалния кабинет Петър Стоянович нарече проекта „абсурд“, но обеща да го завърши в максимално добър европейски вид – евентуално през есента на идната година. Според него, Лувърът на Рашидов бил без план, концепция и визия, при това концентрирал в себе си отблъскващи примери за некомпетентност. При почти завършен ремонт в сградата, не се знаело дали там изобщо ще могат да се излагат произведения на изкуството поради огромната влажност, а пък и нямало какво толкова да се сложи.

„Не може да си министър на културата, да имаш едни от най-добрите майстори на изкуството и да се чудиш какво да сложиш в музея“, опонира му скулпторът Рашидов, изтъквайки за пореден път, че България заслужава такъв музей, какъвто не се строял сега никъде по света. Между Рашидов и Стоянович мимолетният служебен министър – актьорът Владо Пенев, остана симпатичен с това, че продължи да репетира, да вади на сцената роли шедьоври и в общи линии нямаше време да сътвори глупости.

Вечните стойности на българската култура пък бяха оценени и далеч на Изток: при небивали мерки за сигурност част от историческото ни наследство пристигна в Москва за безпрецедентна двумесечна изложба „Легендите оживяват. Тракийското злато от България“. Толкова мащабна експозиция на античните ни съкровища от VIII в. пр.Хр. до III в. от н.е. не е била представяна в чужбина поне от 15 години. 317 експоната от Панагюрското, Рогозенското, Летнишкото, Боровското и съкровището, намереното край Ямбол, както и новооткритите тракийски находки от Синеморец и Свиленград, някои от тях - показвани за пръв път, напълниха очите на разглезената от всевъзможни предизвикателства руска публика.

Преди броени дни

златото се върна триумфално у дома си

за да бъде експонирано в пълния му блясък в Зала 2 на Националния исторически музей. Тук са и трите сребърни солници с позлата – изключително редки произведения от римската епоха, напомнят експертите от НИМ, които подариха на десетки хиляди български ценители един уикенд на отворените врати, а са обявили и безплатен вход за 30 декември, тъй като с колекциите искат да се поздравят преди ЧНГ дори онези, които са ги разглеждали нееднократно.

Българската земя продължава да радва археолозите със златни находки или открития, овеществяващи митологията около ценния метал. Оказва се, че Златното руно от мита за Аргонавтите наистина е съществувало, или поне така смятат проф. Диана Гергова и нейният екип, които проучват недрата на Омуртаговата могила в Свещари край Исперих. Учените са разкрили останки от вековно дърво, в чиито клони вероятно е било скрито златното съкровище на тракийския цар Котела, намерено през ноември миналата година. От пукнатините под дървото изпълзяла змия, точно както е в мита за Аргонавтите. Именно влечугото било причината специалистите да продължат разкопките. „Попаднахме на подобна ситуация, която няма друг аналог освен историята на Аргонавтите. Имаме дърво, златни дарове и змия, която пази съкровището, също като страшния змей в преданието за Златното руно“, обяснява проф. Гергова.

Край село Свещари при разкопки през есента археолозите се натъкнаха на гробница на тракийска жрица с множество златни апликации и култови предмети, която също е уникална, понеже досега в подобни са намирани положени само мъже. Малко по-рано бе открито и погребение на тракийска колесница с останки от два впрегнати коня. Находката е приблизително на 2500 години и няма равна сред реликвите от тракийската епоха у нас. Тя е изключително ценна, защото могилите около голямата Свещарска, където е открита, са свързани с погребения на придворни от свитата на гетския владетел Котела. Диана Гергова пожела тази находка също като златното съкровище да бъде експонирана на място, защото това би довело повече туристи в археологическия резерват „Сборяново“.

Горе-долу по това време проф. Николай Овчаров и хората му изровиха в Перперикон

„брат близнак“ на созополския вампир

В ключицата на набедения за вампирясал средновековен кутсузлия посмъртно бил забит цял 2-килограмов железен лемеж от рало, който раздробил костта. Мъжът бил погребан по християнски обичай някъде през XIII-XIV век, но подобни езически ритуали са били все още запазени, обясни тогава професорът. И добави, че вампирът от Перперикон няма да става медийна звезда като оня от Созопол, тъй като засега върху него ще се работи и не се предвижда да бъде излаган за разглеждане от посетители. Колегата му проф. Божидар Димитров пък обясни, че за поминъка на един малък град находки като созополския „кръвопиец“ или мощите на Йоан Предтеча носят много повече, отколкото всички местни предприятия, взети заедно.

Една емблематична книга, отпращаща пак към бруталиите на нашето Средновековие, но 3-4 столетия по-късно, тази година отбеляза кръгъл юбилей. Написаният само за 45 дни от младия тогава Антон Дончев роман „Време разделно“ за трагичната история на потурчването на Родопите, 50 години по-късно вече е класика и сега излезе от печат негово специално юбилейно издание. През 70-те години творбата бе призната за образец на епическа проза. За 5 десетилетия романът натрупа над 30 издания в родината си, преведен бе на повече от 30 езика, включително на китайски и хинди и от него са били отпечатани около 1 050 000 екземпляра. Обемът на отзивите за „Време разделно“ у нас и по света значително надвишава страниците му.

Писателите от новата вълна не останаха длъжни на акад. Антон Дончев в опитите си да осмислят по оригинален начин нееднозначни в колективното съзнание епохи. Така Алек Попов грабна престижната литературна награда „Хеликон“ със

„Сестри Палавееви в бурята на историята“

- пародия на партизански роман, която иронично се заиграва с митологемите и идеологемите на онова време. Авторът на „Мисия Лондон“, „Черната кутия“ и други успешни творби, стана първият писател, спечелил отличието за втори път в 12-годишната му история. „Романът се занимава с неща, с които все още не сме на „ти“. Струва ми се, че книги като тази, които говорят за онзи труден период по такъв начин, помагат да преодолеем историческите вражди, които продължават да разделят българското общество. Една от моите мечти е да видя в България процес на национално помирение, който да ни позволи да вървим напред“, сподели Алек Попов, получавайки статуетката на бронзов орел, символизираща наградата. И очерта за идната година перспективата за продължение на „Сестри Палавееви“, над каквото вече работел.

Издатели, блогъри и изследователи на книжния пазар пък почти единодушно признават, че най-четеният и продаваният български автор на годината е Георги Господинов с неговите нови книги – колекцията от 19 великолепни разказа „И всичко стана луна“ и сборника есета и истории „Невидимите кризи“. По повод на тях писателят коментира в интервю: „Тези наши невидими кризи са по-страшни от икономическата и политическата. Впрочем нещата са свързани. Става дума за изгубването на собствения смисъл да живееш тук и сега. За дефицита на бъдеще, пред който сме изправени. За онова дълго крито усещане за личен провал и провал като общност от уж смислени хора. За всеобщата ни поносимост към бездарието – частно и политическо“...

В недоимъка от филмова продукция най-награждаваната българска лента за годината се оказа дебютът на режисьора Милко Лазаров „Отчуждение“, продуциран от БНТ. Той може би ще опровергае правилото, че за да се очертаят върхове, трябва да има поне фон от хълмчета, на който да изпъкнат. Е, тази година фон почти няма. Но историята за възрастен грък, който пътува към България, за да купи едно все още неродено дете за 10 хиляди лева, така или иначе вече заслужи престижни международни отличия във Венеция, Варшава, Южна Корея, на София Филм Фест и др. Сюжетът, създаден от Милко Лазаров, писателя и драматург Георги Тенев и актьора Китодар Тодоров, проследява емоционалното състояние на бременната млада жена, в чиито образ се превъплъщава

една прекрасна актриса - Мариана Жикич

Няма да е много преувеличено, ако я наречем българската Тилда Суинтън – Мариана е не по-малко въздействаща. В ролята на глухонемия брат на героинята й е Ованес Торосян. Тайното раждане започва в планинска хижа в една дъждовна нощ...

Продукцията получи два приза на 70-ото юбилейно издание на фестивала във Венеция: Специалната награда „Европа синемас лейбъл“ и наградата за най-добър режисьор от Федерацията на европейските критици и критиците от Средиземноморския регион за Милко Лазаров, който довери, че най-често са определяли филма му като много красив и много радикален. „Отчуждение“ бе и първото бг заглавие, показано на най-стария световен кинофестивал след повече от 20-годишното ни отсъствие там. На Международния фест във Варшава той завоюва Голямата награда в конкурсната програма за първи и втори филм.

За сметка на филмовата оскъдица на големия екран, бум продължават да преживяват тв сериалите родно производство – до степен, че на малкия екран за една вечер по различни канали Христо Шопов трябваше да умира два пъти: веднъж като Павел Троянов от „Четвърта власт“ и още веднъж като Йордан Вълчев от „Дървото на живота“. Прекомерната употреба на определени актьорски лица в няколко поредици понякога създава усещане за обърканост в коя точно си попаднал; от качеството на сценариите може още много да се желае, тъй като нерядко ни се струва, че гледаме класическа и олекотена версия на един и същи филм...

И все пак, въпреки нечии претенции, че в редакциите нямало отдел „Разследвания“ и че огруханите репортери не се обличали като манекени и не карали такива коли, „Четвърта власт“ на Найо Тицин и Стоян Радев поне сложи пръста в раната за

опасната прегръдка между медии и власт

„Дървото на живота“ от своя страна пък е отдавна неправен опит за мащабно историческо платно на България още от края на XIX век, макар че от великолепната трилогия на Владимир Зарев, започваща с „Битието“ и „Изходът“ (периодът, обхванат в сериала) е останало твърде малко освен фамилията на главните персонажи...

Театралната година, с изключение на няколко заглавия, остана бледа и забележителна главно с отсъствията на някои водещи режисьорски имена от афиша. Александър Морфов пропусна да се прояви на родна сцена; Мариус отново направи фалстарт с Достоевски – след като преди няколко години се отказа насред път от моноспектакъла си по „Сънят на смешния човек“, сега същото се случи и с „Няколко страници“ по „Братя Карамазови“; Явор Гърдев като че ли постави забавното „Почти представление“ по-скоро за да се разтовари след обсебващия „Хамлет“, пък и спектакълът нещо не се появява в програмата на Младежкия след сакатлъка при гостуването в Пловдив, когато от тавана над сцената падна чига и контузи трима сценични работници...

Затова пък

територия завземат неколцина млади режисьори

които вече сме запомнили или следва да запомним с интересните им проекти. Кинаджийката Зорница София дебютира в театъра, акостирайки ефектно зад Канала с „Когато дъждът спря да вали“ на Андрю Бовел. Неда Соколовска се открои със своето Студио за документален театър „Вокс Попули“ и неговите вербатим отрочета „Майките“ и „Невидими 2“. И още: Крис Шарков направи интересен прочит на „Напразни усилия на любовта“ в Театър „София“ и „Презрението“ по Моравия и Годар в „Сфумато“, Стайко Мурджев - „Маркиза дьо Сад“ в „Сфумато“ и „Талантливият мистър Рипли“ във Варна, Тея Сугарева - „Робин“ в Театър „Възраждане“ и „Уелкъм, Америка“ в Театър „София“, Васил Дуев - „Самотни персонажи“ и „Военновременни видения“... Извън столицата - в Габровския театър, завърналият се от скулпторното ателие към сцената Петринел Гочев направи фурор с новия прочит на класиката "Ромео и Жулиета".

Софийската опера и балет се отчете за 200-годишнината от рождението на Рихард Вагнер, завършвайки поставянето на

великата тетралогия „Пръстенът на нибелунга“

Финалният опус - „Залезът на боговете“, имаше премиера в София точно на рождения ден на композитора, 22 май. В столицата се изсипаха музикални критици и меломани от цял свят – Италия, Германия, Великобритания, Япония. По една случайност тетралогията, която по принцип рядко се поставя и в Европа, по същото време дочака финал и в Миланската „Ла Скала“. И според категоричното мнение на познавачите – българската версия е по-добрата. Директорът на Операта разкри, че в проекта участват само наши певци – над 50 солисти, дошли от различни държави, за да се включат, докато в италианския са събрани от няколко националности.

Преди това акад. Пламен Карталов режисираше последователно всяка година по един от оперните спектакли от цикъла - „Рейнско злато“ през 2010, „Валкюра“ през 2011, „Зигфрид“ през 2012. Цялостната тетралогия бе представена за пръв път в България и на Балканите през юни под палката на прочутия вагнеров диригент германеца Ерих Вехтер. Около 3 месеца по-късно той бе обявен за новия главен диригент на Софийската опера. Сценографията на художника Николай Панайотов за четирите спектакъла от цикъла е хипермодерна и пищна, напук на кризата.

Парите за култура, предвидени в Бюджет 2014, обаче са 120 700 000, което е с почти 2 000 000 по-малко от предишния. Което означава, че сигурно все по-рядко ще се радваме на визуален разкош в сценичните изкуства. И това може да се окаже най-малкият дерт в сферата, в която най-лесно се икономисва от спестени заплати чрез орязване на щата...