ИПИ: Какво може да направи кабинетът “Гюров”

България има ново правителство. Профилът на служебния кабинет е близък до този на площада от декември, но в същото време изглежда открехва вратата към възможно взаимодействие между големите партии след изборите. Без реваншизъм, но с правила – водещото послание на кабинета „Гюров“ сякаш казва “няма да съдим, но ще опитаме да положим основи за разглобяване на статуквото и модела на завладяване”. Предаването на властта по министерства премина сравнително спокойно (невинаги е било така), което също говори за стремеж към един демократичен тон.

Всичко това не бива да създава илюзия, че влизаме в спокоен период до изборите. Напротив, има всички основания да очакваме сериозно покачване на общественото напрежение, постоянни атаки срещу служебния кабинет и мръсна предизборна кампания. Случаят с вицепремиера Стоил Цицелков е много ясен пример в тази посока. Усилията за разглобяване на статуквото, пък било то и с правила и без реваншизъм, няма как да мине без сериозен вой и съпротива.

Служебният кабинет безспорно има основна цел да организира и проведе честни избори, но има поне две други големи задачи, от които не може да се бяга. Първата е връщането на доверието в институциите и особено – в съдебната власт. Втората е стабилността на държавните финанси. Ако прочетете внимателно седемте точки на премиера Гюров ще видите точно това – честни избори, съдебна власт и бюджет. Теми, които са в основата на протестите от декември и въобще са в основата на разделителните линии в обществото в последните 10-15 години.

Изборите и правосъдието

Служебното правителство има основна задача – създаването на правила за нормално протичане на изборите така щото властта да отразява реалната воля на гражданите. Управляващите да бъдат реално излъчени от управляваните. В България обаче съвсем не е така. Тук средата не позволява, а местните избори в Пазарджик през есента на 2025 г. доказаха, че властта се формира и ползва от мафиотизиралите институциите. А огромната последица от това, че властта се формира не от българските граждани, е че тя се упражнява във вреда на българските граждани без те да имат контрол над това. И това вече е една чужда България, България на отчуждените от нея българи.

За да се върне на практика и да има смисъл повелята на българската Конституция “Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция” е жизнено важно съдебната власт да бъде съзидателен елемент във възвръщането на държавността. Това е дълъг и труден процес.

След есента на 2025 г. Прокуратурата и МВР (или остатъците от тях, непревърнати в звена за лична саморазправа) все така не разобличиха кой стои зад купените гласове и дали купувачите нямат пазители високо в София. На служебното правителство няма да му стигне времето да възобнови вярата в това, че България може да бъде държава, организирана от правото и правилата, а не от мутренската сила и икономическото подчинение. Но отнякъде трябва да се започне. И началото е наяве – да бъде отречена властта на самонастанилия се Сарафов за главен прокурор е едно добро начало, истинско ново начало. Припомняме, че министър Янкулов свика заседание на Висшия съдебен съвет с точка за избор на нов временно изпълняващ функциите главен прокурор. Това е опит, който може и да не сработи, но позиционира проблема на институционалната територия, на който се носи отговорността за решаването му.

Отвъд това, в областта на правосъдието възможното не е много. На първо място, поставянето в дневния ред на обществото на няколко дисциплинарни производства срещу видни фигури в правосъдието, участвали най-малкото в Осемте джуджета, смачкването на „Барселонагейт“ и покриването на 60-те милиона, разплатени на каса за непострояването на магистрала “Хемус” ще възвърне линията на проследимата отговорност. А който се отрече от тази линия след изборите, значи се е договорил пак във вреда на българските граждани.

Следващата малка, но решителна стъпка е съживяването на Проекта за нов Закон за съдебната власт, който да ограничи послушни и изкушени некадърници да заемат длъжността на съдии, прокурори и следователи. И да запази свестните в системата, преди всички да са станали плюшени съдии, плюшени прокурори и гумени следователи.

И това като да стига за хоризонт между два и три месеца. Перспективата може да обърне посоката.

Икономиката и държавните финанси

В областта на икономиката и държавните финанси картината изглежда по-ведра, но и това е само привидно. България влезе в еврозоната без приет бюджет – за пореден път през последните няколко години – и с много въпросителни относно стабилността на държавните финанси. Новият финансов министър ще има задачата да предложи нов удължителен закон, който да гарантира функционирането на всички системи поне до средата на годината. Текущият удължителен закон е до края на март месец, тоест няма как да се мине без ново гласуване в парламента в следващите седмици.

Важното тук е да се запази консервативният характер на удължителния закон. Всякакъв опит да се вкарат нови политики и разходи чрез повторното удължаване (отвъд средствата за провеждане на избори) могат да бъдат изключително вредни, особено на фона на неясни мнозинства в парламента. Вече беше намерено компромисно решение за възнагражденията в публичния сектор – увеличени с инфлацията – и нищо не налага да се провежда извънредна политика по доходите в предстоящото гласуване.

По-сериозната задача по отношение на държавните финанси е да започне подготовката за редовен бюджет и средносрочна рамка, които да променят траекторията на хронични дефицити, увеличение на дълга и натиск върху данъците. Не може да се очаква служебният кабинет да внесе редовен бюджет – при този хоризонт на работа, с раздробен парламент и в предизборна обстановка, но подготовката на една разумна рамка, която да послужи като основа за бъдещия редовен кабинет изглежда възможна.

Временният финансов министър може да подготви законодателни текстове и мерки, които да върнат разума в държавните финанси. Това при всички положения включва темата с разходите за персонал в държавния бюджет, като е необходимо не просто замразяване на автоматичните механизми, а тяхното фундаментално преосмисляне. Темата с държавната администрация също следва да бъде повдигната – като брой хора, правила за възнаграждения и приравняване на правилата за осигуряване с тези в частния сектор. Но проблемът трябва да се разглежда и по-широко, защото целият публичен сектор може да бъде по-ефективен, включително – но не само – чрез оптимизация на процеси, съкращаване на заети и преосмисляне на моделите за финансиране на отделните дейности.

Инвестициите на държавата и политиката спрямо регионите са други теми, които търсят решения. Видимо е, че списъкът от общински проекти за над 8 млрд. лв. е на практика неизпълним в този мащаб и срок, и при този модел на работа. Отваряне на дискусията за повече собствени приходи на общините и стъпки към данъчна децентрализация може да очертае възможна рамка. Един списък с обещания (за проекти) и зависимост от политиците може да се превърне в модел на инвестиции със собствени средства и ясен хоризонт пред местната власт.

В същото време, средносрочните и дългосрочните предизвикателства се трупат без да се съобразяват с политическия цикъл. Сигналите за прегряване на икономиката стават все по-отчетливи – от натиска на пазара на труда и заплатите до рекордния дефицит по текущата сметка, отразяващ едновременната стагнация на износа и увеличаващия се внос. Кредитната експанзия най-вече в жилищното кредитиране, ръстът на разходите за труд при близка до нулата безработица създават все по-силната зависимост на икономиката от вътрешното потребление. Към факторите да добавим и бюджетните дефицити, финансирани чрез нов държавен дълг, които позволяват исторически невиждано раздуване на публичните разходи.

Всичко това са симптоми за замръзване в зоната на “средните доходи” – казано иначе, България да постигне що-годе прилично икономическо равнище като за Източна Европа, но не повече. Излизането от този капан изисква трансформация на цялата икономика и повишаване на производителността, а това на свой ред няма как да стане без значително активизиране на инвестициите и иновациите в частния сектор. Много поредни правителства са длъжник по отношение на създаване на благоприятни условия за предприемачество, растеж и привличане на капитала. Служебното правителство има ограничен хоризонт, но може поне да промени траекторията и да преориентира нагласите в разумна посока.