Американците са депресирани и самоубийствени

Колумнистът Кирстен Паурс пише анализ за американския вестник "USA Today", в който представя възгледите си за проблемите на САЩ с депресията и самоубийствата.

Агенция „Фокус“ представя материала без редакторска намеса:

През септември 2004 година получих обаждането, от което всеки човек е ужасен: Моят баща е починал от инфаркт на 61-годишна възраст. Това дойде по време, в което вече се бях сблъскала с други проблеми, включително гледайки как майка ми се бори с рак на гърдата в последните шест месеца, раздяла с моя приятел и липса на ред в живота ми, тъй като бях на свободна практика като консултант, докато се опитвах да реша какво искам да правя с моята кариера.

Бях в емоционално свободно падане и затова посетих психиатър. Той каза, че антидепресантите, които личният ми лекар беше предписал, за да ми помогне с дългогодишната ми борба с подтиснатостта, не е това от което се нуждая и затова ми предписа нови. Тези изглеждаше, че правят нещата по-зле. В рамките на няколко дни, започнах да мисля немислимото: Искам да умра.

Не можех да си представя живот без моя баща и нашите разговори от по няколко часа за, общо взето, всичко. Болката беше омаломощяваща, ставането от леглото беше олимпийска дисциплина и животът беше лишен от смисъл. Спрях да се храня и свалих близо 7 килограма за един месец. Не можех да намеря причина да съм жива.

Мислех много за този период след самоубийствата на Кейт Спайд и Антъни Бурдейн, двама човека, които според публичните им появявания изглеждаха да живеят своите най-добри животи. Тази седмица също разбрахме, че нивата на самоубийства са се покачали с близо 30% от 1999 година насам, правейки това национална криза.

Реших да споделя моята история, след като интервюирах Джон Драпър, директор на Националната линия за превенция на самоубийствата, който се случи да бъде мой бъдещ роднина. „Това, което хората наистина не знаят е, че има излседвания, които показват че медиите могат да намалят самоубийствата“, ми каза Драпър. „Това, което създава заразяващ ефект, е когато медиите се фокусират предимно върху самоубийството и начина, по който човекът се е самоубил. Ако хората са по-отворени за това да говорят как се справят със самоубийствени преживявания и медиите акцентират върху тези истории, доказателствата са пределно ясни, че това има позитивен ефект върху тези хора и излизането им от самоубийствена криза“.

Много фактори в самоубийството

Често смятаме, че хората които извършват самоубийство са психично болни, но това не винаги е случаят. Има много фактори, които могат да допринесат към самоубийство, които нямат нищо общо с психично заболяване, включително раздялата, самотата, хроничната болест, финансовите загуби, история на травма или насилие, както и позорът асоцииран с искането на помощ.

Дори тези, които молят за помощ приятели и семейство, може да бъдат объркани от „успешни хора“ планиращи своята смърт. Моето семейство и приятели ми казаха, че „живея мечтата“ и че съм „твърде силна“, за да се обърна към самоубийство. Дори моят психиатър не взе моите оплаквания насериозно, казвайки че не изглеждам като човек с мисли за самоубийство, който е по-вероятно да пристигне раздърпан и некъпан, вместо спретнат и с нов маникюр.

Няма значение, че деня преди това бях опряна до прозорец на тоалетна на 20-ия етаж, желаейки да го отворя и да скоча. Или че няколко дена преди това бях включила печката и бях сложила главата си вътре, изкарвайки я чак когато картината на моите по-малки братя, които също споделяха мъката за внезапната смърт на баща ни, изкочи в съзнанието ми.

Въпреки твърдението на моя доктор, че всичко ми е наред, аз настоявах да промени антидепресантите ми и в рамките на няколко седмици мислите ми за самоубийство намаляха. Никога няма да знам дали антидепресантите бяха причината за моите мисли за самоубийство или не. Това, което знам, е че всеки ден в който не се убивах, се чувстваше като победа.

Въпреки, че мислите за самоубийство преминаха, потискаща депресия ме натисна през тази година. Животът беше агонизиращ и изпитвах усилие във всекидневието си. Така че когато чух, че Кейт Спайд също се бори с депресията и подтиснатостта от пет години, всичко за което можех да мисля е, че тя е герой за това че е оцеляла толкова дълго.

Защо изпитваме емоционално отчаяние

„Това, което много хора не разбират, е че човек обмислящ самоубийство е в огромна емоционална болка и те мислят по много различен начин от хората, които са рационални“, каза Драпър. „Това е когнитивно притискане. Твоят префронтален кортекс се изключва и ти имаш излитащ, борещ се или замръзващ импулс. В такъв случай самоубийството изглежда като най-добрия начин да избягаш или да се бориш за своето оцеляване. Те си мислят, може би животът ми в отвъдното ще е по-добър“.

Но защо толкова повече американци достигат до това ниво на емоционално отчаяние от преди? Както написа журналистът Йохан Хари в своя бестселър „Изгубени връзки: Разкриване на истинските причини за депресията – и неочакваните решения“, епидемията на депресията и отчаянието в Западния свят не винаги е причинена от нашите мозъци. Тя е широко причинена от ключови проблеми в начина ни на живот.

Ние съществуваме широко откъснати от нашите семейства, приятели и общности – освен в повърхностните взаимодействия в социалните мрежи – защото сме твърде заети опитвайки се да „се издигнем“, без да осъзнаваме че щом веднъж постигнем тази цел, тя няма да бъде достатъчна.

В интервю през тази година, комикът и актьор Джим Кери, говори за „стигането на мястото, в което имаш всичко което някой някога е пожелавал и осъзнавайки, че пак не си щастлив. И това, че можеш да не си щастлив е шок, когато си постигнал всичко за което си мечтал и повече“.

Само ако получим това голямо увеличение на заплатата, или нова къща, или имаме деца, ще бъдем най-накрая щастливи. Но няма да бъдем. Всъщност Кери посочва, че постигането на всички твои цели предоставя обратното на удовлетворение: представя ти голата истина, че няма нищо което можеш да купиш, притежаваш или постигнеш, което да те кара да се чувстваш пълноценен за дълъг период от време.

Вместо да обвиняваме отчаянието и емоционалното страдание, което е рационален отговор на култура, която цени хората на базата на финансовите им и лични постижения, трябва да признаем че нещо е много сбъркано. Трябва да престанем да казваме на хората, които копнеят за по-дълбок смисъл на живота, че имат болест и че се нуждаят от терапия. Вместо това, трябва да помагаме на хората да градят животи, които са по-значими и построени върху здрава основа, вместо върху личен успех.

Да, има хора които имат химически дисбаланси и трябва да бъдат подкрепяни и третирани с медицина. Но повечето американци са депресирани, подтиснати и самоубийствени, защото има нещо много сбъркано с нашата култура, а не защото нещо не е наред с тях.

Промяната на нашата култура е от критично значение. Да бъдем честни с другите за нашите лични борби и тъмни нощи в душите е първата стъпка. Хората на ръба трябва да чуват истории, които да ги уверяват, че има начин през консумиращата болка към значим живот.