Не знаят/не знаехме

Коментар на Драгомир Иванов във „Фейсбук“

В средата на април 1945 г. командването на Трета американска армия, освободила концентрационния лагер Бухенвалд, довежда жители от близкия германски град Ваймар, за да видят чудовищните деяния на нацисткия режим. Цивилните германци - повечето знатни бюргери, любители на литературата, музиката и театъра, възпитани в духа и традициите на творчеството на Гьоте, Шилер, Лист... все именити техни съграждани - трябвало да извървят пеш 8 км, изкачвайки стръмнината до лагера, при това ескортирани от въоръжени американски войници. В Бухенвалд цветът на Ваймар се сблъсква не само с ужасяващите гледки на купища скелети и голи трупове, но и с разказите на оцелелите от националсоциалистическата машина за изтребление.

Когато американците влизат на 11 април в Бухенвалд, заварват 4 000 лагерници от еврейски произход. Повечето от тях преди това са били в Аушвиц-Биркенау или в други лагери в източните територии на Райха. От юли 1937 до април 1945 г. в Бухенвалд са държани общо около 260 000 души от цяла Европа. Умират 56 000, от тях 15 000 съветски граждани, 7 000 поляци, 6 000 унгарци и т.н.

Преминалите през нацистките ужаси - измършавели, едва стоящи на краката си, носещи все още затворническите униформи с големи жълти звезди - чуват едно и също изречение от гостите от Ваймар, на вид инак шокирани: "Не знаехме!". Полуизвинение, полуоправдание.

Унгарският Нобелов лауреат по литература за 2002 г. Имре Кертес (1929-2016), оцелял като дете в Аушвиц и Бухенвалд, описва картината в есето си "Видимият и невидим Ваймар" (в превод на Светла Кьосева):

"Ранната пролет на 1945, увит в одеяло седя върху преносимия нужник пред лазарета в Бухенвалд, също като херцог Вандом, когато приемал епископа на Парма. Ченето ми мели американската дъвка, погледът ми отегчено се плъзга по тифусната барака отсреща и по-нататък в посока на все още незаровения масов гроб, в който са нахвърляни като дърва заляните с гасена вар трупове. Внезапно вниманието ми е привлечено от невероятна гледка: по склона на хълма приближават дами и господа. Вятърът развява роклите, виждат се празнични женски капели, тъмни мъжки костюми. Зад компанията вървят няколко американски униформи. Стигат до масовия гроб, онемяват, бавно го наобикалят. Шапките на мъжете се свалят една след друга. Някои от дамите посягат с кърпичка към очите си. Една-две минути онемяла безподвижност. След това застиналият групов портрет отново се раздвижва. Лицата се обръщат към американските офицери, ръцете се повдигат и на височината на раменете се разтварят, падат обратно край бедрата и отново се издигат. Главите се клатят отрицателно, тресат се. Излишно е да ми казват, че по заповед на американското военно командване в лагера са доведени видни ваймарски граждани, за да видят какво е било вършено в тяхно име: нямата сцена ми е ясна и без това. Нищо не са знаели. Никой не е знаел нищо."

Запазени са и фотографиите на американската документалистка Маргарет Бурк-Уайт, която посещава Бухенвалд на 15 април 1945 г. - тъкмо когато ваймарската процесия влиза в страховитото място. Една от снимките ѝ - млада германка в елегантните си неделни одежди, закриваща с ръка очите си край куп човешки останки - е публикувана и в списание Life . В следващите дни в лагера пристига и група американски журналисти.

По спомените на командващия Трета американска армия ген. Джордж Патън общо 1 500 жители на Ваймар са били довлечени в Бухенвалд. Други източници говорят за 2 000 ваймарци, докарани на "опознавателна визита" в KZ.

Системата и механизмите на "окончателното решение" са проучени обстойно, известни са много подробности (не само за Бухенвалд), оберщурмбанфюрерът от СС и главен организатор на холокоста Адолф Айхман беше заловен, съден в зрелищен процес и обесен в Израел през 1962 г. Ала твърде малко се знае - да не говорим пък за съдебно дирене и възмездие - за по-късната съдба на някои от нацистките лагери.

Същият Бухенвалд например попада след изтеглянето на американците от Тюрингия в съветската окупационна зона. И на 12 август 1945 г. се превръща в Специален лагер №2 за политически затворници на НКВД. Редом с действителни и предполагаеми националсоциалисти (и действителни и предполагаеми военнопрестъпници) там са задържани и всякакви противници на сталинска Русия и зараждащата се диктатура на източногерманските комунисти: социалдемократи, селяни, юнкери от Източна Прусия, бивши членове на армията на Власов, дезертирали червеноармейци, попаднали в клопките на СМЕРШ руснаци, белоемигранти и др. В това число и предишни затворници от нацистките концлагери. Там са провеждани и жестоки разпити и трибунали по съкратена процедура, а най-честата присъда е депортация в Сибир.

Специалният лагер №2 просъществува от 1945 до 1950 г. Там умират 7 000 човека. Този период обаче продължава да бъде слабо изследван. (В годините на ГДР темата, естествено, е табу. Почита се паметта на убития от нацистите в Бухенвалд комунистически деец Ернст Телман, и това сякаш изчерпва въпроса.)

"Не знаехме!" днес се изрича от други.

Източници:

http://litclub.bg/library/prev/kertesz/weimar.html

www.theguardian.com/world/1945/apr/18/secondworldwar.germany

www.scrapbookpages.com/Buchenwald/Exhibits.html