Можел ли е Лаврентий Берия да превърне сталински СССР в демокрация

Материал от Поглед.инфо

Точно преди 65 години разстрелват Лаврентий Берия, една от култовите фигури от съветската епоха, всесилният народен комисар, началник на разузнаването и контраразузнаването по време на Великата отечествена война, ръководител на атомния проект и основен претендент за властта в страната след смъртта на Сталин. Някои смятат, че той е можел да доведе СССР по пътя към демокрацията. Така ли е?

В процеса на изпълняване на присъдата в бункера на бившия щаб на Московския военен окръг в Лефортово, генерал-полковник (вследствие Маршал на Съветския съюз) Павел Батицкий, проявил инициатива, първи стреля по Берия, с което слага край на дългогодишната епоха на сталинизма.

Според алтернативната версия, Берия е убит още в края на юни по време на щурма на дома му на „Мала Никитска“ улица в Москва, а последвалите съд и разстрел са просто мистификация. Но няма никакви документи, които да потвърдят това.

Всичко, което по един или друг начин е свързано с името Лаврентий Берия, както сега е модерно да се говори, е „токсично“. На някои едва ли не в гените е заложена ненавистта към тази фигура и дори в научнате среди многостранният разговор за нея бързо се превръща в караница с лепене на етикети. Той е нещо като лакмус (те са няколко, но той е един от основните) за вътрешноруската либерална съставна, която и досега смята събитията и отделни фигури от 30-те до 60-те години на ХХ век едва ли не основното поле на идеологическата борба за душите на съвременните руснаци. Ако кажеш някаква добра дума за лицето – веднага преминаваш към раздел „враг на човечеството“.

В масовото съзнание, особено сред младежите, Берия отдавна се е превърнал в лице от филм на ужасите. Той живее в почти готически замък в центъра на Москва, носи странно пенсне, организира убийството на Троцки и лови момичета. Примерно така той изглежда и в сериалите – най-популярния в момента жанр от масовата култура, с който щеш-нещеш трябва да се съобразяваш.

Реалният Берия за краткия отрязък от време между март (от момента на смъртта на Сталин) до юни (своя арест) се намира на длъжността първи заместник-председател на Съвета на министрите на СССР и вътрешен министър, и залива Политбюро с докладни записки от реформаторски характер, като се опитва да поправи ситуацията с репресиите в рамките на своите пълномощия. Голяма част от неговите записки и укази се отнасят до конкретни наказателни дела („лекарите“, „авиационното“, „мингрелското“, убийството на Михоелс, депортациите от Грузия и и други) и привличане към отговорност на лицата, заподозрени в провеждане на изпитания и други форми на насилие по отношение на заподозрени и затворени.

Отделен е въпросът за знаменитата амнистия, положителните страни от която засяга художествения филм „Хладното лято на 53 г.“, макар че освен престъпниците, са освободени десетки хиляди осъдени по други членове, в това число и по стопански, както и жени, старци и малолетни.

Но примерите за чисто политическите реформи на Берия за този период са крайно малко. Наистина, има записка, която е посветена на издаването на паспорти на селяните и някои промени в режимните населени места. Това наистина е назряло и много скоро е осъществено от Хрушчов.

Най-важното от всички предложения на Берия е планът по обединяването на Германия, подробностите за който не са познати добре, защото в писмен вид този план не е открит. Всичко се запазва само в апокрифи, а това, което е написано в спомените на действащите лица, които са в конфликт с Берия (например самият Хрушчов), трябва да се четат критично. Дори „съблюдаващите неутралитет“ фигури като Анастас Микоян откровено филтрират фактите не само по отношение конкретно на Берия, но като цяло, превръщайки своите многотомни мемоари в изкусна форма на самооправдание и ретуширане на миналото.

Микоян в своите спомени описва съвършено фантастична версия за неочакваното повишаване на чичото на наблюдателя на вестник „Взгляд“ – Алексей Дмитриевич Крутиков през 1948 г. от длъжността Първи заместник министър на външната политика до заместник-председател на Съвета на министрите на СССР, тоест заместник лично на Сталин, заемащ тогава пост глава на съветското правителство (длъжност, примерно равна на длъжността на Берия). Оскърбеният Микоян, с коготото Сталин при това назначение решава да не се съветва, твърди, че е „предвидил погрешността“ на повишаването на своя първи заместник. Всъщност Сталин с резките кадрови размествания и назначения на перспективни и особено важно – етнически руски администратори (а не партийни функционери) се опитва да създаде нова кадрова обстановка в страната.

Друга част от оценките за дейността на Берия са свързани с жанра „алтернативна история“.

Какво би станало, ако пролетта и лятото на 1953 г. той бе победил опонентите си и фактически бе оглавил СССР?

Някои експерти твърдят, че Берия уж е бил готов за радикална „перестройка“ на цялата държавна система на СССР, чак до понижаване на ръководната и направляваща роля на партията, „възстановяването на социалистическата законност“, повишаване на ролята на съветите и правителството. Но сталинската система на управление с нейните характерни черти (на първо място, репресии) в това време е изживяла времето си и не изпълнява никакви полезни функции, освен възпроизводство и самосъхранение. Страната може да се развива нататък единствено чрез екстензивен ръст, което и принципно се случва.

Пречупването на тази система е обективно необходимо и тук първият станал става и победител в пропагандистката борба. Нито едно от лицата в тази категория никога не е оперирал с никакви морални категории (например „да се освободят невинните“), а Берия най-малкото. Това е прагматичен ход на човек, който заради длъжността си има голям масив обективна информация за положението в страната. А славата на разрушителя на репресивната система в крайна сметка се пада на необразования, но вече можещ да пише без грешки на руски, „домашен клоун“ на Сталин Никита Хрушчов. Ако всичките укази за десталинизацията на правоохранителната система бяха подписвани, да кажем, от Николай Булганин, на когото по принцип това се пада по длъжност, то обществото щеше да запомни него като „разрушителя на ГУЛАГ“ – същият сив човек, като самия Хрушчов.

Що се отнася до прословутото „обединяване на Германия“, започвайки от 1946 т. СССР постоянно предлага разнообразни варианти за него и Берия не е първи. В отговор западните страни издигат свои и основната борба се води за икономическия и идеологически контрол над тази страна. Водят се консултации, събират се различни преговорни формати и тази работа се води дори и след официалното провъзгласяване на ФРГ и ГДР и създаването на военните блокове в Европа.

Има основания да се смята, че при определено напрежение е можело да се стигне до определен компромис още приживе на Сталин. Но позицията на Запада е неприемлива, затова е несправедливо вината за провала на този проект да се хвърля единствено на СССР или на „вожда на народите“. А ние не знаем какво толкова пробивно е имало в „плана на Берия“. Може би нищо. Разглеждането на слуховете и „спомените“ като обект за анализ би било лоша идея.

Казаното е приложимо и към вътрешносъюзните „реформи“ на Берия. Не се знае какъв именно строй и режим предлага да се установи в рамките на частичната „десталинизация“. Берия е принуден да действа бързо, защото неговите конкуренти в Политбюро не спят, а няма никаква гаранция, че овладял властта или част от нея, той нямаше да спре на половината път и да изпрати екипа на Хрушчов и Булганин в покрайнините на Магадан на освободилите се там места в рамките на „възстановяването на законността“. Ненапразно той десетилетия събира компромати за цялата тази компания.

При това сред свързаните с Берия структури и отделни знакови личности няма такива, които да формулират и предложат подобен план за „перестройка“. Както и вътре в страната, така и около нея съществува набор от проблеми, които изискват срочно решение. Пролетта и лятото на 1953 г. Берия започна да ги поправя без система в рамките на пълномощията си на вътрешен министър. Но дори идеята да върне паспортите на селяните не е свързана в чист вид със селскостопанската политика.

Затова е нереално да се оценят потенциалните шансове на Берия като „демократизатор на СССР“. Всички разговори за това се свеждат до там, че той „не е успял“ или „не е можел“, но никой не може да каже как именно „не успява“. Винаги остава шансът, че е можело да стане дори по-лошо.

Представянето на Берия като положителна фигура е също толкова странно, колкото и изцяло да се очерня. За последното, разбира се, има основания, макар и дейността на Николай Ежов, предшественикът на Берия на поста ръководител на репресивното ведомство, е значително по-кървава и разрушителна. Напълно е закономерно, че всяко споменаване на Берия ще доведе до скандал, ще предизвика ненавист, защото по неговата личност преминава една от вододелните линии на идеологическото възприятие на съвременността. Практически разговор за нея още дълго време няма да бъде възможен.

Превод: В.Сергеев, pogled.info