Фашизира ли се българската десница?

В руски блог видях остроумен коментар на изявлението на герберското МВнР по повод широко разрекламираната от тях руска изложба за 9 септември: „Прави са – Червената армия наистина подложи на „репресии“ нацистите в Европа и откъсна източноевропейските страни от „цивилизацията“, породила нацизма“.

Истина е, че тези пропагандни действия на режима само увеличават интереса към хуленото. След произволните арести на известен опозиционен журналист и другите набедени за шпиони, казват, броят на участниците в събора на русофилите на „Копринка“ нараснал с 50% от миналата година. Продължавам да мисля също, че промените в учебниците по история с грубо антикомунистически уклон ще направят почти всички български ученици комунисти.

Но е истина също, че зад упоритата нацистка пропаганда на нашите десни – оневиняването на осъдените от Народния съд, грубите фалшификации около самия Народен съд, около Девети септември и въобще на историята на България преди, по време на и след Втората световна война, техния глупашки Луков марш, истерията им срещу т. нар. от тях „МОЧА“ (паметника на Съветската армия в София), фалшификациите им за природата на фашизма, отъждествяването на фашизма и „комунизма“ – зад всичко това стои и определена политическа реалност.

Не реалността на партиите на протеста, на европейското „селско въстание“, което издига и социалистически искания покрай ксенофобските лозунги срещу имигрантите. А реалността на все по-сериозно загрубяващия режим на „либералния“ глобален капитализъм, особено осезаемо – в по-слабите му звена, дето медът му все не докапва (trickle down) до масите, но затова пък жилото му им е много добре познато.

Всички машинации на герберския режим след евроизборите – орязване финансирането на опозицията, натиск над медиите и гражданското общество, вкл. арести и уволнения на журналисти и опозиционери, спиране излъчването на националното радио, бясната, нямаща спирачки русофобия – говорят за бърза фашизация в украински стил.

По усърдието си в коловоза на русофобията например – да повторя за пореден път, пък дано се чуе – днешните десни далече задминават своите предполагаеми образци, осъдените от Народния съд военопрестъпници, да не говорим за по-старите домашни русофоби като късния Стамболов и Захари Стоянов.

Да, Борис III и премиерът Богдан Филов присъединяват България към Оста. На руските колеги, дето все ни обвиняват в предателство, можем да кажем – това беше нашият пакт „Рибентроп-Молотов“. В края на 1941 г. Оста обединява почти цяла континентална Европа или двойно повече територия, отколкото ЕС днес. У нас квартируват немски войски с репутация на непобедима сила, гътнала Франция за пет седмици. Координацията между Берлин и София тогава е дори по-тясна, отколкото между Брюксел и София днес. Царят и премиерът общуват с немците всеки ден без преводачи, а също с италианците, унгарците и другите тогавашни съюзници. Филов е уважаван немски професор, в Италия разговаряше свободно на италиански. София тогава е много по-задължена на Оста, отколкото на Брюксел днес – пресен е триумфът в Добрич и Скопие.

Но ни царят, ни Филов не допускат мисълта дори един българин да иде на фронта срещу Русия. Въпреки натиска на Хитлер, особено след Сталинград. Като вменяеми люде за тях лоялността към съюзника си има железни граници. Ген. Луков, който мисли другояче, е маргинална (и корумпирана) фигура с основно занимание клеветене на българските управници пред немците, че били много меки към Русия и комунистите.

Отношението на десните българи като цяло към Русия по това време е формулирано от Атанас Буров: „Ако не бе дошла Русия тука през 1877 година и ако беше останала турската власт – щеше и нас да изтреби... Затова ние трябва да целуваме винаги краката на Русия и на руснаците, защото ако не бяха те да дадат 200 000 жертви, сега щяхме да веем фесовете и да пеем „Аллах акбар“... Българинът, види ли руснак, трябва да му сваля шапка. Аз не обичам болшевиките, не. Обичам руснаците и Русия.“

В интервю за сп. „Тайм“ през януари 1941 г. Борис III казва: „моят народ е русофилски“. През лятото на 1942 г. уверява Рибентроп, че „ако се прати наша войска на Волга, тя ще мине на страната на руснаците заедно с музиката“.

За сравнение, в наши дни не само крайните десни ястреби като Соломон Паси, но и премиерът Борисов небрежно говори, че „ако стане война, ние ще се бием на страната на НАТО“.

Отношението на левите българи в 40-те години към Русия и СССР е добре изразено в „Селска хроника“ и други стихотворения на Вапцаров. През лятото на 1940 г. на Варненския панаир съветският павилион е на поляната зад университета, която днес е „Червеният площад“, наречен така от народа в памет на огромните тълпи граждани и селяни, които вечер се стичат да гледат съветските филми.

За българската десница в 40-те години не само война срещу Русия е невъзможна, но и изостряне на отношенията не е допустимо. Премиерът, популярно наричан „Германофилов“, в разгара на войната на Източния фронт, с пристигащите в България от СССР парашутисти и подводничари, се съпротивява упорито на искането на немците да затвори съветските консулства във Варна и Русе, смятани от Берлин за командни пунктове за саботаж срещу немските войски. Трудно дава разрешение за обиски в консулствата да търсят експлозиви – и обиските не водят до нищо.

През декември 1942 г. една неделя „Германофилов“ отива на кино да гледа „Ленин през октомври“ по покана на съветската легация, за да „демонстрира добрите ни отношения“, и пише в дневника си, че „филмът е много интересен, но твърде дълъг“ – закъснял за бридж.

Трудно ми е да си представя Соломон Паси, Александър Йорданов или ръководството на герберското МВнР да намерят такъв филм за много интересен. Но пък бях приятно изненадан да чуя цапача на „МОЧА“ Асен Генов да говори по телевизията на чист руски, без акцент. Оттогава казвам на руските събеседници по форумите, че в България и русофобите говорят руски, докато в геополитически любимата им Сърбия не само не никой не говори, но не могат и да произнасят правилно руските имена, дори когато сами ги носят.

При всичката си умереност спрямо Русия колаборационистът на Хитлер Филов бе надлежно осъден на смърт от Народния съд с одобрението на съюзническата контролна комисия. Поучително за днешните десни!

Така че с настояването си, че Червената армия не ни била освободила от нацизма – което всъщност си е руски комплимент за нас, че все едно не сме били съзнателни съюзници на Райха – герберското МВнР иска да каже, че България си е била от горе до долу нацистка. Така зачеркват и плахите опити на царя и Филов да запазят някакъв скромен суверенитет пред Хитлер, вкл. със спасяването на евреите от старите български земи – станало възможно благодарение промените на Източния фронт след Сталинград.

Плиткоумите десни пропагандни трикове за нефашисткия кабинет на Муравиев, с които десните са тролили руския посланик в София на откриването на изложбата на 9 септември, са за непретенциозната дясна публика. Която не знае, че нацистка България бе във война със САЩ (която сама им обяви!) чак до 28 октомври, а американските бомбардировки над нашите градове продължиха до 17 септември 1944 г. Страната ни се смяташе за вражеска от САЩ чак до Парижкия договор от 1947 г. А в ООН бяхме приети едва 1955 г., заедно с другите сателити на Райха.

И така, що е фашизъм?

Най-правилното определение си остава на Георги Димитров от седмия конгрес на Коминтерна в 1935 г., съгласно което фашизмът е „открита терористична диктатура на най-реакционните... кръгове на финансовата олигархия“. Героят от Лайпциг и най-именит българин за всички времена тогава е избран за лидер на Коминтерна заради опита си в борбата срещу фашизма чрез тактиката на единен фронт на всички антифашистки сили.

Това е класово определение на фашизма, което изразява същността на тази политическа идеология и режим и не се оставя да бъде заблудено от несъщественото, мимикрията и lifestyle мъглата около него.

Жертва на заблуждение са всички, които се взират в несъщественото – от Чърчил („фашизмът и комунизмът – две страни на една монета“) до нашия (тогава доцент) Драгомир Драганов в СУ („фашизмът е десен болшевизъм, болшевизмът е ляв фашизъм“).

Затова повтарям, че терминът „тоталитаризъм“ не казва нищо съществено за политическата, т.е. класова, природа на режимите и значи от него няма особена полза. Той визира техническата обвивка на диктатурата по времето на радиото, киното и въобще телекрана (telescreen) на Оруел. Във филма „Бразилия“ това бе показано в стил steampunk – тоталитаризмът като нещо от жанра на италианския футуризъм от 20-те години на ХХ век. Днес, във времето на Гугъл и Фейсбук, стилистиката е съвсем друга. Но класовата природа е същата.

Фашизмът изразява откровено и брутално интереса на горния 0,1% от населението и в същото време разединява, атомизира и хипнотизира останалите 99,9%.

Всичко друго в маркетинговото оперение на фашизма – свастиките и други рунически заврънтулки, Кубратово-ликторските снопове, режещите модни силуети и Ар Деко значките на Уго Бос, струящите знамена над възторжено маршируващи тълпи спортсмени – е хитра мимикрия на финансовата олигархия с цел упояване на експлоатираните и пренасочване гнева им от истинските виновници за положението им към изкупителните жертви – левите, интелигенцията, малцинствата-евреите-мюсюлманите-чужденците, феминистките-ЛГБТ. Преекспонирането на последните обективно помага за фашизирането на масите.

Мимикрия са и социалната демагогия, и национализмът, и псевдодуховността, псевдовеличието, „отборният“ дух, спортните и псевдофолклорни фиести, псевдоисторическата и природническа романтика на фашизма. Фашизмът хитро използва модните lifestyle тенденции и не се отказва от нищо привлекателно, което не пречи на основната му цел. Особено обича да се опира на всичко най-долно в „човешката природа“. Тя е податлива на измами. „Лъжливи уста слуша със вяра“, даде ѝ дигнозата Ботев.

Фашизмът като диктатура на финансовата олигархия и последно средство за нейното спасяване, често става неизбежен за удържането юздите на колесницата на историята. Така в България превратът от 9 юни 1923 г. се роди от ужаса на финансовата олигархия от новата изборна победа на земеделците, които вещаеха вечен дружбашки режим, а като втора политическа сила пък излязоха комунистите. Тогава имаше „следвоенна революционна криза“, поне според старите учебници.

Буров сладкодумно обяснява как деветоюнският режим спечелил занаятчиите и селяните с намаляване на данъците и опрощаване на дълговете, а военните и чиновниците – с увеличаване заплатите, но ожесточението на народа и спонтанността на Септемврийското въстание, възпято от Гео Милев, ни кара да се съмняваме.

След отказа на върхушката на КПСС от социализма с пълна сила се възстанови историческата тенденция на капитализма, напоследък преоткрита убедително и от Тома Пикети, да увеличава неравенството сякаш със силата на гравитацията. Нарушен бе ефемерният баланс на капитализма от златните три десетилетия след Втората световна война.

Увеличеното неравенство влезе в противоречие и с „пазарната икономика“, като намалява съвкупното търсене отдолу и ражда монополи отгоре. То прави„либералната демокрация“ химера, като овластява корпорациите отгоре и маргинализира, атомизира и хипнотизира масите отдолу. При липса на силна социалистическа алтернатива съвременният глобален капитализъм с необходимост обраства и с фашистко оперение.

При това лесно, по привидно демократичен начин. Дясната пропаганда допада на по-ограничените умове, каквито са повечето, а левите идеи искат благородство на духа и сила на въображението, които рядко се срещат. Носталгията по силната ръка е присъща на мнозинството във всички т. нар. демократични страни.

Замяната на фокуса на класовата политика в общественото съзнание с фокус на политиката на идентичността е перфектната точка над и-то в полза на олигархията и фашизма. Всяка „говореща глава“, всеки opinion maker, който – вместо на недъзите на капитализма, на рисковете на неравенството – акцентира на джендъри, гейове, феминацистки, мангали, москали, пиндоси и подобни, участва в тази измама.

Антисоциалистическата пропаганда е сърцето на фашизма. Хитлер в “Mein Kampf” казва, че мразел комунистите за техния интернационализъм. Но това е заблуда, предполагам искрена. Противоречието между фашизма и комунизма е в отношението им към господството на финансовия капитал, към господството на горния 0,01%. Знаем, че и комунистите могат да бъдат националисти, и фашистите да имат свой интернационал.

Антисоциалистическата пропаганда у нас служи също и за замъгляване на истинската история на социализма. Когато тя започне да се изучава обективно, ще стане ясно, че комунистическата диктатура беше антикапиталистическа по природа и че жестокостите ѝ бяха предизвикани от яростната съпротива на капитала на социалистическите реформи. Червеният терор бе вторичен спрямо белия терор.

Докъде ще стигне с фашизацията си нашата десница и какъв ще бъде изходът?

Засега фашизацията в България си остава на бутафорно равнище, няма дълбоки корени и изглежда няма да има много време за задълбочаване. Водещите глашатаи на фашизацията са предмет на презрение и присмех от поне 80% от българите. Почти всичките са пребоядисани комунисти или деца на комунисти. Електоралната немощ на фашистващата десница е пословична. Международното положение ще се променя не в тяхна полза.

И както в 1944 г., възможно е „международното положение“ да реши въпроса и у нас. Дали от изток или запад, или и от двете страни – скоро предстои да видим.

Коментарът на Валентин Хаджийски е публикуван в "Гласове"