Инициатива на ФАКТИ: Гласът на българите в чужбина (част 10)

Във всеки възможен смисъл коронавирусът започва да затихва. Колкото и жалко да е, за не малко политици по света той бе полезен за укрепването на тяхната власт. Колко дълго обаче ще продължи одобрението на хората, предстои да видим.

Междувременно, ние от ФАКТИ продължаваме да реализираме своите проекти и да Ви срещаме с интересни събеседници. В този случай, Вие като наши читатели, ще можете да се запознаете с гледната точка за състоянието на България (но и не само) на един млад, образован и интересуващ се от България българин, който от 7 години не обитава пределите ѝ.

Емил Соколов живее, учи и работи в британския град Екзитър от 2013 г. насам. Той има бакалавърска степен по специалността ''История и международни отношения'', магистър е по ''Икономическа и социална история'', а в момента работи по докторантурата си (История), в която изследва политическите обещания на двете големи партии във Великобритания относно имиграцията в страната в периода 1960-1980 г.

Първата му публикация ще излезе през месец август тази година. Събеседникът ни е бил асистент на няколко професори и от 2 години преподава в университета.

Хубавият извод от разговора, не за първи път в рамките на тази ни инициатива, всъщност, е, че Емил далеч не е загърбил своята родина и живо се интересува от случващото се в нея. Той не е спрял да се асоциира с нея, въпреки никак не малкото време, в което живее във Великобритания.

Горчивият, донякъде, извод е, че хора като Емил затвърждават впечатлението, че са далеч по-запознати с истинските и големи български проблеми, отколкото много български граждани, които са се свили в ''черупките си'', вдигат ръце и казват, че от тях нищо не зависи, та затова и не се интересуват от политика.

- Г-н Соколов, на първо място как сте, как успявате да се справите в условията на настоящата кризисна ситуация, която е съвършено нова за всички ни?

- Ситуацията наистина е безпрецедентна и аз лично съм се въоръжил с търпение. Тъй като Великобритания е една от най-засегнатите страни в Европа, няма как мерките изведнъж да изчезнат. Университетът в Екзитър, в който работя, приема ситуацията особено сериозно. Не се очаква кампусът да отвори скоро. На всички служители и студенти им е казано да работят от вкъщи, което е най-доброто решение за момента. В същото време се работи усилено върху това учебният материал да бъде качен онлайн, за да се гарантира успешен старт на учебната година през септември. Тази криза определено разтърси образователния сектор, но и едновременно го стимулира. Въпреки, че физическият контакт е невъзможен, благодарение на новите технологии, образователните институции изобщо не са безпомощни. Смятам, че онлайн образованието ще играе все по-важна роля в световен мащаб, тъй като нуждата от бърз и надежден обмен на информация занапред само ще нараства. Свикнали сме да приемаме образованието за даденост, но тази криза ни припомни колко важна и неизменна част от ежедневието ни е то. Явно трябваше училищата и университетите да затворят за няколко месеца, за да оценим заслужено ролята им и ползите от тях.

- Доста хора изразиха мнение, че Борис Джонсън закъсня много с мерките срещу разпространението на COVID-19. Аз също споделям това мнение, а предполагам и Вие. Справиха ли се след това обаче властите във Великобритания и каква е ситуацията към момента?

- Във Великобритания мерките определено закъсняха. През февруари и март пътувах много из страната по работа и ми направи впечатление, че не се прави нищо, за да се забави разпространението на вируса. Никой не приемаше ситуацията сериозно. Заведенията и магазините не направиха нищо, за да насърчат социална дистанция. Правителството и хората бяха убедени, че постигането на стаден имунитет е възможна и сравнително лесна задача. Борис Джонсън дори се хвалеше по телевизията, че се е здрависал с болни от COVID-19. Малко след това самият той се разболя. Истината е, че на 20-ти март, когато всичко в страната затвори (с изключение на хранителни магазини и аптеки), ситуацията беше изтървана. Броят на заразените и загиналите рязко се увеличи през март и продължи да расте през април. Закъснелите мерки от страна на правителството доведоха и до претоварване на здравната система. Най-голям беше проблемът с липсата на предпазно облекло за медиците. В резултат на това много лекари и медицински сестри се заразиха с вируса, което задълбочи проблема с липсата на персонал.

За успехи на правителството може да се говори в икономически план. Помощта за бизнеса беше щедра и навременна. В момента държавата продължава да плаща 80% от заплатата на милиони работници, с което цели да съхрани икономиката и работните места на хората. През май започна разхлабване на мерките, а от 15 юни се очаква да отворят всички магазини и Великобритания постепенно да започне да излиза от кризата. За разлика от началото, сега правителството е много предпазливо. Ако се стигне до втора вълна на вируса, е много възможно британската икономика да се срине. Икономическата, социалната и политическата цена на подобно нещо ще е твърде висока, затова правителството трябва да се движи напред с бебешки стъпки.

- Към основната тема на разговора ни. Каква България оставихте и каква България виждате днес, макар и от разстояние?

- Не мисля, че ‘’оставих’’ е точната дума. България е такова място, че въпреки всички неуредици и проблеми, човек не може да спре да мисли за нея. През 2013-та заминах за уча във Великобритания, но плановете ми винаги са били и все още са в някакъв момент да се върна. Нали знаете, у дома всичко е по-сладко, но да се върна на въпроса. През май 2013-та на власт дойде правителството на Пламен Орешарски. Рожденият ми ден е през май и определено не бях очарован от този ‘’подарък’’. Направо бях бесен. Спомням си, че с приятели ходихме на протестите в Бургас, където живеем. Моето усещане тогава беше, че най-сетне е дошъл моментът за промяна. Опитът да бъде назначен Делян Пеевски за шеф на ДАНС беше невероятна наглост. Година по-късно пък започна скандалът с КТБ, който доведе до изчезването на банката и няколко милиарда лева. Естествено Пеевски пак беше замесен.

Периодът, в който Орешарски беше премиер, беше белязан от много и големи скандали. На хората обаче все още им пукаше. Тогава България беше страна с много проблеми, но и с надежда и желание за промяна. Така си мислех поне, но оптимизмът ми може да е бил продиктуван от това, че съм бил на 19 и всичко ми се е струвало възможно.

През 2020-та България отново е страна с много проблеми, но вярата и надеждата, че нещата може да се променят, са дефицит. Примирили сме се с корупцията, шуробаджанащината и вече всекидневните издънки на властта. Не сме доволни от ситуацията, но я считаме за нормална. Това е най-страшното. В рамките на няколко години обществото ни претръпна към липсата на свобода, ред и законност. Достатъчно ни е силните на деня да не закачат нас и семейството ни, а някой друг.

- Кого можем да виним за това?

- Себе си. Ние позволихме това да се случи. Аз съм особено критичен към себе си и първо търся вината в мен. Смятам, че е редно да зададем трудните въпроси първо на себе си. Често подлагам решението си да замина да уча във Великобритания под въпрос. Друг път мисля какво бих могъл да направя от Великобритания, за да помогна на страната си. Както и да го гледаме, промяната започва от нас. Ние сме тези, които могат да променят нещо. Ако смяташ, че нищо не зависи от теб, означава да се примириш, че си безгласна буква в собствената си държава. Означава също да оставиш бъдещето си и бъдещето на семейството си в ръцете на хора, които се интересуват единствено от собственото си благосъстояние.

Разбирам, че хората се умориха и им писна. Нарушените обещания и фалшивите надежди ги обезвериха. Но така както на другата страна не ѝ омръзна да лъже и краде, така и ние трябва да продължим да се борим за нормална и справедлива държава – всеки, както и колкото може. Първата стъпка е да признаем, че има проблем. Това няма как да стане, когато сме апатични и безразлични към случващото се, стига да не ни касае пряко.

- Част от демократично мислещите хора в България продължаваме и до днес да настояваме за безкомпромисна лустрация и декомунизация. Първо, смятате ли, че продължаващото силно влияние на старата ДС в управлението на страната е основна причина за днешното ѝ състояние и основен повод за хора като Вас да напускат българските земи? И второ, считате ли, че провеждането на лустрация и декомунизация ще зададе тон за истинска промяна в нашата родина, която да доведе евентуално до Вашето и на хиляди други българи завръщане от чужбина в България?

- Ще го кажа така: без лустрация и декомунизация няма да си върнем страната, няма да заживеем в нормална страна. Ако някой твърди, че може без това, той лъже. Просто е. Лъжа е също, че е твърде късно за лустрация и декомунизация. Никога не е късно за справедливост, а лустрацията и декомунизацията са точно това – справедливост. Справедливост за невинните жертви на Народния съд, справедливост за мачканите от комунистическия режим и най-вече справедливост за нас сега, които продължаваме да сме втора ръка хора в страната ни. Абсурдно е в държава членка на НАТО, министър на отбраната да е ‘’бивш агент’’ на ДС. Примери има и други, колкото искаш.

Участието на комунистическата номенклатура в управлението на държавата е проблем поради няколко причини. Първо, тези хора са работили и служили на система, която отрича човешката свобода. Няма как те да станат демократи с магическа пръчка. Те винаги ще пренебрегват човешките права и гражданските свободи, защото виждат заплаха в тях. Клатят стабилността, ако щете. Наследниците на комунистическата номенклатура не могат да приемат, че всички са равни пред държавата и закона. Комунизмът ги е научил, че всички са равни, но някои са по-равни. Тази мисъл на Оруел описва перфектно нагласата и разбиранията на комунистите и техните наследници за отношенията в едно общество.

Не е случайно, че днес в България правилата продължават да не важат за някои хора. По-конкретно правилата не важат точно за тези, които в миналото са служили и продължават да служат на комунистическия режим в Москва. Казвам Москва, защото тяхната лоялност и днес е първо към Русия, а после към България (ако изобщо я има). България и българските граждани в позицията на ‘’по-малкия брат’’ плащат и продължават да плащат за уж специалните си отношения с Русия. Единственото специално в тези отношения е, че ние винаги сме подчинени. Такова чуждопоклонничество, което граничи с национално предателство, няма място в управлението на страната.

И, да, смятам, че успешната лустрация и декомунизация ще е от полза за всички българи, независимо дали живеят в България, или другаде. Би било съвсем в реда на нещата много от сънародниците ни да се завърнат в България, когато видят, че тя действително тръгва напред по пътя на демокрацията, законността и свободата.

- За Вас, свикнал с българската действителност, имаше ли в някаква степен цивилизационен шок в първите Ви седмици и месеци живот на Острова?

- Шокът не беше цивилизационен, а по-скоро се дължеше на това, че за пръв път живеех сам. Отне ми известно време да свикна да съм по-самостоятелен, но британските университети са така устроени, че гледат да те приобщят в различни общества и клубове още в началото. Това се прави, за да не се чувстват новодошлите изолирани. Определено работи. Университетът, в който аз уча, както и повечето във Великобритания, имат студенти от цял свят, така че да си чужденец е нещо напълно нормално.

- В годините съм слушал много и най-различни твърдения за отношението към българите във Великобритания и като цяло в чужбина. Вие имате вече 7-годишен опит, усещал ли сте някакъв тип негативни предразсъдъци от местните към Вас? Ако - да, може ли да се обобщи, че това е в манталитета на повечето британци, или са просто единични случаи?

- Всеки се е сблъсквал с негативно отношение. В университета това почти не се случва, защото наказанията за подобно нещо са строги. Във Великобритания университетите са бизнес. Всякаква проява на расизъм и ксенофобия е вредна за бизнеса. Извън университета е по-възможно да срещнеш предразсъдъци, но британците обикновено не правят демонстрации. Това, разбира се, се промени след референдума през 2016-та, когато във Великобритания такива прояви започнаха да случват много по-често. Не бих казал, че расизмът и недоверието към имигрантите е в манталитета на повечето британци, но определено присъства в част от тях. Докторантурата ми изследва имиграцията във Великобритания през 60-те и 70-те години и мога да кажа, че британците имат богата история на напрежение между местни и имигранти. Проблемите обаче започват, когато това напрежение започне да се използва с политически цели. Точно това се случи на референдума през 2016-та, когато предразсъдъците бяха мобилизирани и употребени за изцяло политически цели. До момента излизането на Великобритания от ЕС не е направило британците по-богати и по-щастливи. От това спечелиха единствено Борис Джонсън и консерваторите около него за сметка на по-умерените си колеги и целия британски народ.

- Доволен ли сте от образованието, което получихте там? Както и, ако имате впечатления от българското висше образование, какво сочи паралелът Ви?

- Много съм доволен от образованието си във Великобритания. Британската история през 19-ти и 20-ти век е всъщност история на света в голяма част. Имам възможността да уча под ръководството на световно признати професори и специалисти, което помогна много за личното и професионалното ми израстване. За българското висше образование не мога да кажа много, тъй като нямам преки впечатления. Това, което ми прави впечатление е, че има много структурни проблеми, за които не се прави нищо в продължение на години. Занижените стандарти за прием, злоупотребата със средства и остарелите начини на преподаване в много университети са някои от нещата, които пречат на българското образование да върви напред. Лошо впечатление прави и нагласата на много студенти, че е достатъчно да получат диплома. Едно образование е ценно, когато възпитава в ценности и ти помага да придобиеш нови умения. Получаването на диплома не бива да бъде самоцел.

- Помогнал сте за създаването на първата избирателна секция в Екзитър, където живеете. Заявихте ми, че помагате и до днес в процеса за осъществяване на български избори там. Но избори ли са българските избори, сравнени например с тези във Великобритания? Има ли избор българинът, всъщност, и може ли ситуацията в България да бъде променена чрез ''Изборите по български''?

- Изборите в България и Великобритания са много различни. Разбира се, това се дължи основно на факта, че във Великобритания избирателната система е мажоритарна с относително мнозинство, а в България имаме пропорционална избирателна система. В следствие на системата, във Великобритания местната политика е много важна, тъй като на избори сблъсъкът е обикновено между двама или трима кандидати от всяка партия във всеки избирателен регион. Победител е този, който събере най-много гласове, няма значение с колко повече. От друга страна, българската пропорционална система не дава достатъчна възможност на силни местни фигури да се изявят по време на парламентарните избори. Сблъсъкът е обикновено между партиите и лидерите им. Това, разбира се, не значи, че промяна не е възможна. Проблем в България е липсата на доверие в изборния процес, а не толкова в това каква е избирателната система. От години сме в ситуация да гласуваме за по-малкото зло, което води до ниска избирателна активност и интерес от страна на гражданите.

До момента всяка партия, която се опитва да предложи алтернатива на ГЕРБ, не успява да комуникира с гражданите на техния език. Много рядко виждаме конкретни обещания, поднесени на разбираем език. Често партиите и лидерите им в България говорят за абстрактни понятия, което е начин да отклонят вниманието на гражданите от липсата на конкретни предложения. В България предизборните кампании обикновено започват месец-два преди изборите. ‘’Изборите по български’’ са непрофесионални преди всичко. Във Великобритания, например, подготовката може да продължи месеци, дори година. Изготвянето на партийната програма и изчисляването на това колко ще струва всяко отделно обещание, може да отнеме месеци, а едновременно с това тече сериозна подготовка във всеки избирателен регион. Изборите във Великобритания миналата зима бяха изключение от това правило, но това е професионалният стандарт, към който политиците трябва да се стремят. Само тогава гражданите наистина ще имат избор и няма да им се налага да гласуват за по-малкото зло.

- С оглед на това, че в политическия и обществен живот у нас не се случва нищо ново години наред, от известно време си задавам един въпрос, който сега отправям към Вас. Възможно ли е и как оценявате хипотетичната възможност да се създаде политически субект в България, съставляващ се от добре образовани, активни, не бягащи от политиката българи, които поне към момента са извън пределите на страната, но биха искали да са носител на истинска промяна в родината си?

- На теория това е възможно, но на практика няма да е ефективно. Аз съм твърд привърженик на идеята, че политиката трябва да се прави отдолу-нагоре. С други думи, всеки политически проект трябва да работи и ангажира хората от всички части на страната, а не само от големите градове. За целта участниците трябва да са в България. За да разбереш от какво имат нужда хората и какви са проблемите им, трябва да отидеш при тях. Груба грешка е да се очаква, че хората ще дойдат при теб, защото си много образован и добронамерен. Изборите са състезание, което се печели с много постоянство и присъствие. Това са най-важните неща. Трябва да си разпознаваем и достъпен, а това е невъзможно от чужбина.

- Колко години ще са необходими младата българска демокрация да достигне нивото на старата британска?

- В последно време видяхме, че британската демокрация изобщо не е идеална. Няма нужда да копираме чужди модели. За да бъде България здрава и работеща демокрация, трябват заинтересовани и активни граждани. Въпросът е кога всъщност ще ни писне да чакаме някой да ни спасява, за да ще вземем нещата в свои ръце. Затова няма готова формула, която да въведем. Едно е сигурно – демокрация без образование няма. Най-добре ще е да започнем от там.

- Отново малко по-встрани от основната ни тема. Прогресът на популистите сближи ли много различните страни по света, що се касае до примитивизирането на политиката? Лично аз, наблюдавайки нашия министър-председател и този на Великобритания, а и президента на САЩ, точно това забелязвам.

- Това несъмнено е така. Популизмът е политически експлозив. Това, което забравяме е, че съществуването му не е новост. Популизъм и популисти винаги е имало. Трябва да си зададем въпроса, защо са толкова успешни сега, а преди не са били. Аз смятам, че това се дължи на разочарование. Разочарование от политици, които с години бягаха от трудните въпроси и проблеми, криейки се зад популизма. Най-накрая се появиха хора, които ги надвиха в собствената им игра. Тръмп и Джонсън са точно такива. Те не са първите популисти, просто са по-успешни от Обама и Камерън. По-успешни са, защото не се страхуват да са политически некоректни. Като добавим това, че и двамата са харизматични, изборните им резултати не са никаква изненада.

- В този смисъл, сближава ли се мнозинството индивиди по света в контекста на ниската им политическа култура? Като че ли само германците и скандинавските хора правят изключение.

- Ако трябва да съм честен, не мисля, че е имало период в историята, когато мнозинството, в която и да е страна, е имало много висока политическа култура. Някои нации и народи, като скандинавците, правят изключение, но хората по света обикновено имат базови познания, когато стане въпрос за политика и обществени въпроси. Да се винят хората за нарастването на популизма е погрешно. Във Великобритания, например, през 70-те е имало политици и партии, които биха скрили шапката на днешните популисти. Разликата е, че тогава е имало лидери като Лейди Маргарет Тачър, които успешно са неутрализирали подобни личности и политически формации. Това не става със заобикаляне на неудобните теми, а с твърдост и решителност. Днес Тачър все още предизвиква емоции в двете крайности. Няма съмнение обаче, че тя е архитектът на модерна Великобритания. По-горе го казах – конкретни обещания и конкретни действия, това прави един политик добър лидер.

- Считате ли, че Брекзит беше грешка и забелязват ли се, усещат ли се вече промените след фактическото му настъпване?

- Брекзит е най-мащабната и успешна манипулация в британската история. Разчитайки на теми като имиграцията и здравната служба – все емоционално заредени проблеми – архитектите на Брекзит излъгаха хората, че излизането от ЕС ще ги направи по-сигурни и по-богати. Нищо от това не се случи. Четири години по-късно Великобритания не е по-богата, имиграцията не е намаляла и няма да намалее. Слоганът, че хората ще си върнат контрола върху страната звучи абсурдно на фона на новините, че Доминик Къмингс, най-довереният съветник на Борис Джонсън, е нарушил карантината и е обикалял страната, докато е бил болен от вируса. Къмингс, архитектът на Брекзит, с години критикуваше чиновниците в Брюксел, че са се самозабравили. Сега същият отказа да се извини на британския народ, че многократно е нарушил правила, които правителството, за което работи, въведе. Показателно е, че едно от водещите лица на Брекзит се превърна в символ на самозабравилите се чиновници и двойния стандарт. Това е същността на Брекзит – замяна на една привилегирована прослойка с друга за сметка на хората.

- За финала на нашия разговор искам да Ви върна на българската тема. Оптимист или песимист сте за бъдещето на България в средносрочен и дългосрочен план?

- Не очаквам нищо да се промени в краткосрочен план. Кризата с вируса ще направи хората по-малко податливи към промяна и това е нормално. Хората виждат в ГЕРБ ‘’познато зло’’ и очаквам да продължат да гласуват за тях по навик. Това, че правителството е замесено в голям корупционен скандал почти всеки месец, за много от сънародниците ни е неизменна част от политическия пейзаж в България. Не е достатъчно за една партия да посочи недостатъците на управляващите, тя трябва да предложи алтернатива. Няколко партии се съревновават в това, но никоя все още не е открила формулата към успеха. Докато се ограничават с това само да реагират на провалите на ГЕРБ, трудно ще излязат напред.

В дългосрочен план съм оптимист. Недоволството бавно, но сигурно се натрупва. Скандалите стават все по-чести и по-сериозни, а способността на управляващите да ги овладеят започва да намалява. На местните избори за пръв път монополът на ГЕРБ започна да се пропуква. Появиха се ярки фигури из цялата страна, които на места постигнаха успех. Това показва, че желание за промяна и реформа има, макар и локални. Ако този процес продължи, а аз смятам, че ще, появата на нови лица би могла да разчупи статуквото. Само ярки и харизматични личности биха могли да отърват думи като ‘’партия’’ и ‘’политика’’ от негативните асоциации, с които хората ги свързват. Промяната ще дойде, когато българите спрат да бъдат наблюдатели и отново станат граждани, интересуващи се от своето собствено бъдеще и това на страната си.