Борих се с невидимия враг

Днес /б.р - вчера/ здравният министър Костадин Ангелов докладва на премиера Борисов за активната реорганизация в здравната системата с цел оказване на необходимата помощ на всеки един нуждаещ се пациент. „От лятото досега следваме стриктен план според заболеваемостта. Сега сме на втората стъпка - при заболеваемост над 300 на 100 000 души от населението“, отчете министър Ангелов и посочи, че цели лечебни заведения се превръщат в COVID-болници… От лятото значи…!?

300 на 100 хиляди! Но вече не сме лято, а средата на ноември, имаме над 500 на 100 хиляди. И всеки ден по няколко хиляди новозаразени, и по 50-60, че и над 100 починали… наричат го втора вълна, за която се говореше още при първата – пролетта,когато имахме по няколко новозарезени на ден. Никой не пита, а и никой не си прави труда да дава отговор на простичкия въпрос – какво правихте от април до октомври? Какво пък толкова правихте и от лятото до октомври?

Дори генералът Мутафчийски през май, в изблик на неовладяни нерви, ви го каза –"Очаквам яко да измрат много хора", но може би генералът Мутафчийски не е пораженец и затова от месеци ни го виждаме, ни го чуваме от екрана, а напролет лягахме и ставахме с него.

Тълковният речник определя думата пораженец като - Човек, който извършва пораженска дейност, а за синоними на думата са определени - отстъпник, страхливец, дезертьор. Ето ви сега кристален пример за човек, който мисли и действа пораженски:

„Знаете ли какво е, когато поръчвате чували за трупове, да ви кажат, че има само 200 броя. Когато подготвяте хладилните камери в болницата, за да ги напълните с трупове, да знаете, че има само 100 места".

С това пораженско говорене на 12 април 2020 директорът на Александровска болница, тогава, а днес вече министър на здравеопозването - проф. Костадин Ангелов плашеше от екрана цяла България. Припомням ви, че този ден има само 6 нови случая на хора зазарени с Ковид, с които всички случай от март до този момент стават 675.

Уважаеми дами и господа, вие знаете ли какво е да си легнеш вечерта с ясното съзнание, че се разболяваш и само след час термометърът да сочи 39.2?

Знаете ли какво е да имате температура 9 дни, като в повечето часове тя е между 38.5 и 39?

Знаете ли какво е да те боли всеки мускул, да усещаш как главата ти ще се пръсне, очи, синуси, стави, кожата даже те боли.

Знаете ли какво е на 7 ия ден да се събудиш призори с 38.5 – изпивам поредните 2 аналгина. Температурата пада бързо, но още в 10 часа отново гони 39. Вече започвам да се отчайвам. След първия антибиотик, назначен от личния лекар, вече втори ден приемам – втори - много по-силен, но 38.8 си стои като заковано. Болките, кашлицата, зверската обща отпадналост са си все така с пълна сила тук.

Малко преди 12 на обяд звъня на 112! „Линейката ще се забави, въоръжете се с търпение”- казва диспечерът, който дори не може да се свърже със спешната помощ в София. Някъде следобед след още парацетамол пак имам температура. Звънят от Спешна помощ и започват да преговарят с мен да не идва екип. Питат ме какво ми е. Разбират, че имам назначено, макар и по телефона, лечение от личния лекар и ми казват, че щом не съм в критично състояние, може би е по-добре да откажа линейка. Аз обаче не я отказвам. Към 23 часа вечерта по мое настояване от 112 отново ме свързват със спешната помощ в София. Отново същия разговор, но този път добавка – лечението ми е супер, просто ще имам температура още няколко дни. Отказвате ли линейката? Не! Не я откзвам.

В два часа сутринта на следващия ден, или 14 часа след първото позвъняване, идва линейката!

Някои същия ден така и не я дочакаха… Умряха.

Аз бях от късметлиите.

Влиза лекар без маска, без ръкавици. Искал да се зарази с Ковид и един месец да си седи вкъщи… Това ми казва за добър вечер. Решавам, че сънувам от поредното 38.8, с което съм в момента, но уви... той наистина ги говори тези неща.

Следва вял преглед, след който заключава, че съм в добро общо състояние. Да наблегна на течностите, особено липов чай, да си пия лекарствата и без излишни нерви. „Приятна вечер или нощ”. Няма тестове, няма болница. Няма нищо. Нямало и смисъл – щели цяла нощ да ме возят из София и вероятно легло няма да се намери. Та по добре вкъщи на топло и спокойно. Пък и, ако не съм с коронавирус, защо да рискувам да ми го лепнат в някое отделение.

И, уважаеми слушатели, липовият чай помогна. Не си мислете друго. От следващия ден започна подобрение, макар да допускам, че и останалите гадни лекарства дадоха своя принос, както и все още работещата, макар и разбитата имунна система и най-вече късмета и подкрепата на близките.

Система? Грижа за всеки гражданин? Приоритети? Лекарства? Осигурени легла? Отделения? Грижи за болния? …….. Това са само думи, изречени от пораженци, които не се уморяват да ги предъвкват по 100 пъти на ден. Тъжното е, че са с ясното съзнание, че говорят глупости и невъзможни неща, но си имат цел – личната – да запазят столчето, на което седят. Без значение са останалите. Те са маса, за тях още през април осигурихме чували.

P.s. през април имаше вечери, в които ръкоплясках на хората на първа линия. За известно време ръкопляскания се чуваха от много тераси. Днес никой не ръкопляска, пък първа линия си е доста напечена….

Лично аз не ръкопляскам, защото си мисля, че някой заблуден може да приеме, че аплодисментите ми са отправени и към тези пораженци, които се „грижат за нас” и „организарат” системата да „работи правилно”.

А вие? Защо не ръкопляскате? Пазете се. И ви желая късмет.