Езиком

Коментар на Румен СТОЯНОВ

След едва полухилядолетно османско/отомнско/турско присъствие/съжителство/владичество/робство негови дири обилно съществуват в езика нам насущний като необоримо доказателство за благодатните ония, ако ще би тъй кратки, времена, кога сме добрували край сянката на падишаха. Тъй като нищо не изчезва съвсем безследно, едва ли би било излишно поглеждайки надире, да извадим поука за напреде. Не ще бъде никак пресилено, ако река, че по настоящем, усърдно демократясвайки, несъзнателно и усилено, чак самоотвержено, ратуваме за своего рода новотурцизми. Сега те не хлуят от югоизток, а от онова, което съвкупно бива географически/културологически наричано Запад.

Нали пространственият обхват е много широк, следва да притуря, че то равнозначи преимуществено с англицизми = североамериканизми. Бързо растящото им количество стъкмява явление, което необоримо напомня старото речево затлачване с думи чалмоносни. Щом напуснахме мюсюлманската империя, голяма част от навлячките постепенно отпадна, обаче урокът, дето следва да сме извлекли, непреходен чака, стига да не склапяме пред него лични, обществени очета. Изхождайки от миналото, нека извадим вразумление с лице към настоящето и предстоящето. Нали от моя смиреност нищо не зависи, ще си позволя беглинки умишленийца, пък те кому ще прозвучат как, работа негова.

Трябва да въведем понятието езикосъзнание: цялостна и ясна представа (осъзнаване) досежно родната ни реч омайна, сладка. То изисква да проумеем като мъжки, женски човеци, общество, държава какво е състоянието на говора ни мил (хубавото и лошото в него, какво изискват да осъществим за уякчаване на българщината му, какво успяваме да сторим, какво не, защо не, а и потребни, работещи мерки). Тоест да не изоставяме нашата съкровена изказност на самотек, както е не от днеска и нощеска, но да я синовно-дъщерно обгрижваме: с любов, преданост, разумност, всеотдайност. Такава постановка неизбежимо изисква себе си да запитаме: обладаваме ли езикосъзнание или не? Ако не, защо не, коя е причината за непростимото равнодушие, чак бездушие, на какво се дължи, как да го превъзмогнем, какви ще бъдат последиците, какво губим, какво печелим с липсата или наличието на езикоосъзнатост, римно дърпаща към езикосвятост?

Разбираме ли каква пораза вършим като повече или по-малко нехаем за говора ни мил и го злохулно пълним, тъпчем, претъпкваме, задръстваме с чуждотии? Туй в/разумяване трябва да е стъпка първа към езикодействия: преднамерени, претеглени крачки за опазване, засилване чистотата на изказите ни или поне рязкото ограничаване ударите срещу им. Дори може да имаме нарочен глагол езикодействам. Относно злополуките в казаното поприще не бива да виним иноезичия и общувания с тях: виновни са не те, а единствено самите ние, пък да бъда искрен, ще го посоча с красноречивата новица/моица езикомързел, поради който жадно, чак стръвно грабим буквени вносотии. От словесното бездъние може да упомена още и троицата телом, духом и езиком, повеляваща да се опълчим срещу англобългарския, в чието смрадливо тресавище затъваме по воля собствена.

Ще ли настъпи ден, кога ще бъде нужно да създадем и уличаващо-обвиняваща дума езикоизменници, че покайно да обозначим - с нехайство и нерадение - (зер келепир не пада) от нас извършеното? Какво желаем за децата, внуците си: англоезично пряко родство с Ю Ес Ея или поне сродна мешавица, тюрлюгювеч? Изобилните турцизми (много cpeд них персизми, арабизми) били са неизбежими, понеже любезното отечество битувало под чужда власт, но сега, сега нали разполагаме, тъй де, с наша държава,* защо, защо доброволно, драговолно, раболепно, коленопреклонно свеждаме не само врат пред излишни словотии, та създаваме езичището англобългарско, па и охотно съдействаме за победното му настъпление и усилване?

(Ще шавна ей тонинко, в интерес на истината: преди да пустосваме тюркоезичните завоеватели, трябва люто, яко да попържаме себе си, тъй като не друг, а знатни българи, от царско и болярско потекло, алчни поалчнели за най-големи облаги, почести, току преди нашествието разпарчетосали нашето землище и сякаш това деяние не било престъпление с преизобилни кървища, отхвърляли взаимопомощ пред очебийната обща опасност.)

В туй очевадно самоунижение и себехула къде го българолюбието, сиреч езиколюбието? В Турско дълго и предълго забранено било да звучи православна камбана,та с дървен чук се биело дървено клепало, че да се не дразнят мохамедани, днес по начин позорно сходен отбягваме български думи, осъждаме ги - без никаквейша външна принуда - на малоупотреба, неупотреба, прокуждаме ги безповратно: отбългаряваме родната си реч, себе си, чрез излишници кривим, преинаквяваме националната ни самоличност. Сякаш то е малко посегателство, изпитваме доволство, че така ставаме европейци.** Защо, защо го правим, Боже милни? Защото нямаме здравословно, целебно езиколюбие, пагубна сетнина от липсата на държавна езикова политика.***

Ще ли най-после ни дойде прословутият втори акъл на българина, дето късно ни осенява? Кога? Нали мъдро наставляваме помогни си сам, че да ти помогне и Господ? Какво чакаме =искаме: Той да свърши нашия труд?Сме езиколюбци или езикомразци, разбирай питанката насочена към теб: ти, ти от кои си? Защо, па оти, даже люде филолози, тоест предполагаемо словолюбци, преднамерено, усилено, едва ли не опиянявайки се, мърхолевят, чак мърсят онова, което нужно е свято да пазят, а пък участват в калъпенето на полукупешко езикоподобие? Каква словесност ще завещаем на потомци, щом я ускорено преинаквяваме в другородна?

Преизобилните турцизми рязко ни отдалечили спрямо изконния български език. Не разчетохме ли назиданието, оти досущ повтаряме станалото, не бе ли то достатъчно, та плиткоумно си навлякохме новотурско езиково разбългаряване, в което очевадно добре се чувстваме, та никое културно учреждение не се ни ей тоничко възпротиви. Щом настъпи иженарицаемият демократизъм, в много отношения демокретенизъм, езика ни го изоставихме на пълен самотек и беззащитност, безжалостно и бързо, бързешката, унизително лашкан, тласкан, блъскан към англобългарски: благодарение личното, обществено, политическо, управленско, държавно безгрижие.

Горкият български език: в югозападната ни съседка майцепродавци свирепо обливайки носителите му в кърви, го измакедончиха, ние тукана хич не изоставаме: со кротце и со благо (чети с плиткоумие, простотия до шия и донебесна, затуй лесна, мързелащина) го изангличанваме.

Како да го тълкувам, проумявам: во Скопие са майцепродавци, а в София бащeотстъпници? Надпревара мегю едните и другите кой по-? С кои сме ти, аз?

*или държаба?

**?!

*** туй пък що е?

Авторът е преводач, езиковед и дипломат