Турската лира не е ислямист

Само преди една година всичко това би изглеждало сюрреалистично. Реджеп Таийп Ердоган посети ОАЕ, след като престолонаследникът на Емирствата към онзи момент, Мохамед бин Зайед, на свой ред бе на визита в Турция предишната година. Впоследствие президентът на южната ни съседка отиде и в Саудитска Арабия, а престолонаследникът на кралството, Мохамед бин Салман, пък бе миналата седмица в Анкара. Междувременно две срещи между турския и израелския външен министър, съответно Мевлют Чавушоглу и Яир Лапид, бяха осъществени в Йерусалим и в Анкара. Турският дипломат номер едно бе домакин и на своя арменски колега Арарат Мирзоян, в рамките на Дипломатическия форум в Анталия. Продължават по график и кръговете от разговори между Анкара и Кайро на ниво заместник-министър на външните работи.

Всяка една от споменатите държави има сложен опит с Турция. Официално Анкара и Ереван нямат дипломатически отношения, в Кайро и Тел Авив има турски мисии, но няма посланици. ОАЕ лидираше съпротивата срещу Мюсюлманско братство, а убийството на саудитския журналист Джамал Хашоги доведе до покачването на напрежението между Риад и Анкара. Ако турската дипломация на Ердоган бе монета, то нейните две страни щяха да имат идеологическо и прагматично лице. Днес тази монета, символизираща турската външна политика, отново гледа света с утилитарния си лик.

Две са основните причини, които обуславят прагматичния дипломатически курс на Реджеп Тайип Ердоган в последно време.

Едната е от вътрешно за страната естество. Това са наближаващите избори за Меджлис и президент на страната, които ще се проведат в средата на следващата 2023-та година. На тях Ердогановата Партия на справедливостта и развитието (АКП) ще се състезава срещу силна, а вероятно и широка опозиция. И ако към днешна дата да не е ясно дали и под каква форма към последната ще се присъединят кюрдите от Партията на демократичните народи, то със сигурност турската опозиция ще има сериозен аргумент срещу АКП - това е обезценяването на турската лира и инфлацията в страната. За 2021-ва година валутата на южната ни съседка загуби 44% от стойността си, а в началото на 2022-ра тази тенденцията продължи да се увеличава, бележейки най-голямото обезценяване на лирата по време на управлението на АКП от 2001-ва година насам. За миналия месец май инфлацията в Турция достигна също рекордно ниво от 73.5% в сравнение същия период от предишната година, като увеличението на базовите храни дори е още по-голямо (над 90%).

Втората причина за променения дипломатически облик на Турция касае това, че през последните години външната политика на Анкара в региона се оказа контрирана от няколко различни посоки.

Един път, това бе задълбочаващото се сътрудничество между арабските държави и Израел (тук има специален акцент върху ОАЕ покрай сключването на Аврамическите споразумения с Тел Авив). Ефектът от този съюз Турция усети непосредствено в Източното Средиземноморие, където Египет, Израел, ОАЕ, заедно с Гърция и Кипър, формираха военен и икономически съюз.

Втори път, на южната си граница пък Анкара се изправи срещу Сирия, зад която наднична руско-иранската ос. Въпреки различията между Москва и Техеран, тези две столици имат еднакъв интерес от ограничаването на влиянието на Турция в Сирия (и в Ирак). Иранско-руското сътрудничество стои и на източната граница на Турция, където двете страни се опитват да развият транспортния коридор "Север-Юг" и като цяло подкрепят Ереван срещу Баку. В допълнение, Техеран пробва да кооптира шиитските туркмени в Ирак, а сирийският клон на ПКК, иначе имащ историческата подкрепа на Русия, получава в момента и конюнктурна такава от Иран.

Трети път, на запад пък е Гърция, за чийто министър-председател турският президент каза, че "вече няма никой, който се казва Мицотакис в тефтерчето ми". Именно Атина и Никозия получиха подкрепата на Европейския съюз в конфликта си с Анкара покрай проучването на залежи в оспорваните морски зони между Кипър и Турция (Гърция и Кипър получиха подкрепа и от САЩ, което показа на Анкара, че тя търпи ограничение и откъм западната дипломация).

Не на последно място, на север от Турция е Украйна, чието крайбрежие на Черно Море постепенно бива "изяждано" от Русия (онтологичният геополитически съперник на Анкара). Именно Русия днес има своите военни бази на три от четирите страни на Турция: в Сирия на юг, в Армения, в Абхазия и Южна Осетия на Запад и в Украйна на север (освен на Кримския полуостров).

Въпреки че в Кавказ, с оглед на победата на Азербайджан в Нагорни Карабах, както и в Либия, покрай установяването на близки отношения с Мисрата и Триполи в Западната част на страната, Турция определено да постигна пробиви, удовлетворяващи нейната дипломация, тези два случая не могат да компенсират усещането, че Анкара бива пресирана от враждебни дипломатически вектори. Последното провокира и без това добре развитата в Турция "менталност на обсадата", свързана със Севърския синдром (по едноименния мирен договор от 1920-та година). Този път обаче не западните, а по-скоро източниците и местните сили плетат мрежи около Анкара. Единствено Катар, Азербайджан, България, както и някои държави от Западните Балкани, предоставят глътка въздух за турската външна политика в първата (и най-важна) зона от стратегическата дълбочина Анкара, така както я е привидял Ахмет Давутоглу (въпросният геополитически реал се състои от Балканите, Кавказ и Близкия Изток).

Когато преди години споменатият Давутоглу "начерта", а двамата с Ердоган се заеха да реставрират турската кръвоносна система в някогашните граници на османския организъм, теоретизирано като неоосманизма на Анкара, тя успяваше да експортира влиянието си в регионалната среда. Това се случваше често чрез дейности, които нямаха пряка парична възвръщаемост (като строенето на здравни заведения в Сомалия или "посаждането" на културни институти в Африка и Централна Азия, например). Но тогава, образно казано, Ердоган и сие бяха готови на икономически инвестиции, за да получат геополитически дивиденти. Днес е точно обратното: заради слабостта на лирата и инфлацията в страната, за турската власт са приоритетни икономическите инвестиции, а не геополитическите дивиденти. В името на първите, тя е готова да търпи компромиси с вторите. Ето защо например - за сполуката на търговските отношения с Кайро и петродоларите от арабските монархии - Анкара започна да ограничава активността на Мюсюлмански братства на нейната територия.

Днес властите в Турция са заети с воденето на такъв тип дипломация, която би им спомогнала за привличането на парични средства. По всякакъв възможен начин.

Оттук внимателната позиция на Анкара спрямо наложените от Запада санкции на Москва, тъй като всеки пети турист в Турция е руснак. Страната желае и да е енергиен хъб, затова, в пряка конкуренция с Египет, се опитва да мотивира Израел да изнася газ за Европа през Турция. Осигуряването на суап сделки (като тази с ОАЕ за 5 млрд. долара) е друг класически пример. Осигуряването на инвестиции (като обещаните такива от Абу Даби на стойност 10 млрд долара) е следващ такъв. Или спирането на бойкота на турските стоки от Риад (като за целта, разбира се, Турция трябваше да прехвърли делото за убийството на Хашоги на саудитската съдебна система). И, разбира се, че Анкара ще се съгласи да допусне Финландия и Швеция в НАТО, особено ако интересът на Хелзинки за придобиването на безпилотния турски самолет Bayraktar TB2 e наистина сериозен.

Икономически ориентираната дипломация на Реджеп Таийп Ердоган има за цел както да подобри шансовете на същия на парламентарните и президентските избори в страната, стабилизирайки лирата и ограничавайки инфлацията, така и да "пресече" процесите в региона, които не се развиват според интересите на Анкара. С други думи, Ердоган има нужда от пари и да намали натиска върху страната му.

Но и подобен извод върви с редица уговорки. Това че във външната си политика турският политик се опита в момента да залага на прагматизма, не означава, че той ще снеме т.нар. политика на идентичността като основен маркер, определящ вътрешната му политика. Ако през първото си десетилетие на власт АКП да печелеше избори благодарение на комбинация от икономически резултати и ислямска идентичност, то през следващите десет години аргументите на партията се изчерпват основно с налагания от нея турско-ислямски синтез. Оттук и електоралните плюсове от конфликта с кюрдите, било с тези в страната или в Сирия. За разлика от Ердоган обаче, турската лира не е ислямист и идеологизацията на политическия дискурс не ѝ помага. И следващото съображение: прагматизмът при турския президент винаги е до време.